Р Е Ш Е Н И Е
№ 189
София, 09.07.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 107 по описа за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Т. Х. от [населено място], чрез пълномощника й адв. Р. Ц., против въззивното решение от 22.07.2011 год. по гр. д. № 500/2010 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 12.05.2009 год. по гр. д. № 12764/2008 год. на Софийския районен съд. С него е отхвърлен иска на касаторката против М. С. П. по чл. 108 ЗС за предаване от последния на владението на таван с площ 10.83 кв. м., находящ се в сградата на [улица] [населено място], при съседи: от изток - наследници на С. П., на запад - наследници на П. П., на север - коридор и на юг - двор.
Касаторката поддържа становище за неправилност на въззивното решение, като оплакванията й се свеждат до съществено нарушение на съдопроизводствените правила с оглед съображенията на въззивния съд за неоснователност на предявения иск на основания, различни от предмета на обжалване, с искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.
Ответникът М. С. П. оспорва касационната жалба по съображенията в представения писмен отговор. Претендира и заплащане на направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 140 от 29.02.2012 год. на ВКС. В него е прието, че произнасянето на въззивния съд по довод, който не е поддържан във въззивната жалба и при липса на възражение от другата страна в тази насока, поставя въпроса за правомощията на въззивния съд в условията на ограничен въззив, съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК. По този процесуалноправен въпрос касационното обжалване е допуснато в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По поставения процесуалноправен въпрос, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
Гражданският процесуален кодекс, обн. в ДВ бр. 59/2007 год., в сила от 1.03.2008 год., се характеризира с въвеждането на ограниченото въззивно обжалване, при което се ограничава възможността на страните да представят нови факти и доказателства, с изключение хипотезите на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Уредбата му е подчинена на идеята на законодателя спорът да се реши въз основа на представените пред първоинстанционния съд доказателства, при въведените правила за задълженията на страните за това – чл. 127, чл. 131 и чл. 133 ГПК и с оглед целта за процесуална дисциплина за бързо приключване на производството. Макар и въззивният съд да продължава да бъде съд по съществото на спора, който разглежда и решава същия, то правомощията му за това са променени, доколкото съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК е предвидено по въпросите извън валидността и допустимостта на решението, и то последното в обжалваната му част, той е ограничен от посоченото в жалбата, т. е. от посочените от жалбоподателя основания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение /въззивната жалба съдържа указание в какво се състои порочността на решението – чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК/. Именно с оглед оплакванията във въззивната жалба и отговора на жалбата въззивният съд следва да се произнесе и в подготвителното заседание по чл. 267 ГПК по допускане на сочените от страните нови доказателства, при предвидените за това предпоставки, като при необходимост следва да даде и съответни указания по разпределение на доказателствената тежест относно твърдяни нови факти, по аргумент от чл. 273, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК. В обобщение следва изводът, че въззивният съд е обвързан при разглеждането на материалноправния спор от оплакванията на жалбоподателя, както е посочено и в чл. 269, изр. 2 ГПК – ограничен от посоченото в жалбата, поради което и служебно не би могъл да се позовава на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното пред него първоинстанционно решение, нито да се произнася по въпроси, които не са разгледани в първоинстанционното производство. Вярно е, че той има правомощието на самостоятелна преценка на доказателствата, събрани пред първоинстанционния съд, но в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му, определен в първоинстанционното производство. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение № 230 от 10.11.2011 год. по гр. д. № 307/2011 год. на ВКС, ІІ г. о., решение № 385 от 18.04.2012 год. по гр. д. № 1538/2010 год. на ВКС, І г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
С оглед на горния извод по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция следват и следните съображения по касационната жалба:
В настоящия казус въззивният съд е приел, че липсва идентичност на спорното таванско помещение, в което се намира ответника, с това, придобито от ищцата с договора за покупко-продажба от 1989 год., поради което и предявеният от нея ревандикационен иск е неоснователен, тъй като не е доказала, че е собственик на същото. При липсата на оплакване в този смисъл във въззивната жалба, подадена от ищцата /с оглед съображенията на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска/, въззивният съд не е имал правомощието да излага съображения в тази насока, тъй като спор относно идентичността на таванското помещение не е съществувал. Ответникът в писмения си отговор по чл. 131 ГПК е поддържал липса на отчуждаване на това помещение, което наследодателят му С. П., а след смъртта му и самият той са ползували, като принадлежащо към притежаваното от тях жилище в сградата и никой не е оспорвал фактическата им власт, като е противопоставил възражение за придобивна давност. Първоинстанционният съд е приел възражението на ответника за основателно, с оглед осъществявано необезпокоявано владение върху помещението в продължение на повече от десет години, който факт е бил признат и от ищцата, поради което и отхвърлил предявения от нея иск за предаване на владението.
Въпросът за наличие на придобивна давност в полза на ответника е и предмет на подадената от ищцата въззивна жалба, поради което и въззивният съд е дължал произнасяне единствено по това оплакване, с оглед на изложените по-горе съображения по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Съображенията във въззивното решение по този въпрос се споделят и от настоящата инстанция – поддържаното от ответника възражение за придобивна давност върху спорното помещение е основателно, с оглед установеното по делото, че от 1989 год., когато жилището е било продадено от държавата на касаторката, владението е осъществявано от ответника, собственик на самостоятелно жилище в сградата, представляваща етажна собственост. Липсват доказателства това владение да е прекъснато при условията на чл. 116, б. „б” ЗЗД, като доводите на ищцата в тази насока са неоснователни - предявяването на иск за възстановяване на собствеността върху отчуждения по ЗОЕГПНС имот от страна на ответника в настоящето производство и другите наследници на бившите собственици, не представлява факт, водещ до прекъсване на давността върху таванското помещение с оглед предмета и изхода на този спор, както и с оглед възможността да се придобие по давност прилежащо помещение от собственик на отделен обект в сградата.
Поради тези съображения настоящата инстанция намира за правилен крайния извод в обжалваното решение за неоснователност на предявения ревандикационен иск, поради легитимацията на ответника за собственик на спорното помещение на основание придобивна давност в периода от 1989 год. до предявяването на настоящия иск на 28.05.2008 год. С оглед на това въззивното решение следва да се остави в сила, а касаторката следва да заплати на ответника направените в настоящето производство разноски в размер на 800 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение от 22.07.2011 год. по гр. д. № 500/2010 год. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. Т. Х. от [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на М. С. П. на същия адрес, ет. 2 направените по делото в настоящата инстанция разноски в размер на 800 лв. /осемстотин лева/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: