Р Е Ш Е Н И Е № 25 гр. София, 11.05.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи януари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 1830 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. Д. А. против въззивно решение № 343/15.10.2014 г. на Софийски апелативен съд, НО, втори състав, постановено по ВНОХД № 702/2014 г. в частта относно потвърждаване на осъждането му по присъда № 18/30.05.2014 г. на Кюстендилския окръжен съд по НОХД № 421/2013 г. за престъпление по чл. 301, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 от НК – за това, че на 27.05.2013 г., в гр. Бобов дол, в качеството си на длъжностно лице (главен надзирател – І степен), е приел дар – пари в размер на 60 лв. от А. П., които не му се следват, за да наруши службата си (да внесе в затвора в Бобов дол два броя мобилни телефони, зарядни устройства, слушалки и СИМ карта, които да предаде на лишения от свобода К. Я. П.), като нарушението не представлява престъпление, за което му е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода, чието изтърпяване е било отложено по чл. 66 от НК за срок от 3 години и кумулативно глоба в размер на 1000 лв. В жалбата, поддържана в с. з. пред ВКС от защитника на подсъдимия, са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1- 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Като алтернатива е поискано и прилагане на чл. 9 ал. 2 от НК или намаляване на наложеното му наказание. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Доводите за основаване на присъдата върху недопустими доказателства в нарушение на забраните по чл. 177, ал. 1 и чл. 281, ал. 8 от НПК, при селективна оценка и в противоречие с изискването по чл.303 от НПК, не се споделят от ВКС. По същество същите оплаквания са били изложени и пред въззивната инстанция, която в пределите на своите правомощия внимателно ги е проверила и намерила за неоснователни, излагайки по този повод конкретни и убедителни съображения. Внимателния прочит на въззивните мотиви демонстрира, че данните за авторството и начина на извършване на деянието по чл. 301 от НК, са били последователно и коректно изведени от доказателствените източници, които са подробно цитирани и анализирани. Резултатите от приложените СРС недвусмислено са определяли, че подсъдимият е бил във връзка както с подсъдимия, така и със св. А. П., като на 27.05.2013 г. при уговорена среща в гр.Б. дол е приел от нея 60 лв. Предназначението на тази парична сума е било подробно изследвано, като положително е установено, че представлява възнаграждение за услуга, която подсъдимият е приел да изпълни – да внесе конкретен брой и вид вещи, забранени за ползване в затвора, където св. К. П. е изтърпявал наказание лишаване от свобода. Вярно е, че по-голямата част от фактологията на деянието е била построена върху информация, придобита чрез използване на СРС, но те нито са били единствените, нито са представлявали решаващо доказателство за осъждане на подсъдимия. В подкрепа на извода за предназначението на въпросната сума от 60 лв. инстанциите по същество са откроили и показанията на св. А. П., дадени на ДП и прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, които тя непосредствено е потвърдила при разпита си в с. з. Затова и няма място за споделяне на възраженията за основаване на осъдителните заключения при неосъобразяване със забраните по чл. 177 ал. 1 и чл. 281, ал. 8 от НПК. Комплексната и логическа оценка на събраните доказателства, а не селективното им тълкуване, е дало основание на въззивния съд да потвърди осъдителната присъда. Парите са били намерени в държане на подсъдимия, като останалите доказателствени средства недвусмислено са сочели, че те са възнаграждение за внасянето на мобилна техника (също открита при огледа), от която св. П. се е нуждаел и по който повод е провел множество разговори, за да ги осигури. ВДС, събрани чрез СРС не са били недопустими, тъй като са били надлежно разрешени от съдия (в случая председателя на СГС) въз основа на направено искане от надлежен орган – ГД „Национална полиция” преди образуване на ДП, респ. по реда на чл. 15, ал. 1, вр. чл. 13, ал. 1 от ЗСРС (редакция ДВ., бр. 61/2011 г.). Подробно изследвана и отчетена като недостоверна е била и версията за друго предназначение на сумата от 60 лв. – да бъде оставена на барчето на затвора за ползване от св. М. В тази посока въззивният съд е изложил подробни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Основен акцент при анализа по този повод очевидно е отдаден на показанията на св. М., който не е потвърдил соченото от св. П. и св. Ц. Въз основата на приетите за установени фактически обстоятелства, коректно интепретирани от инстанциите по същество, материалният закон е бил приложен правилно с осъждането на подсъдимия за деяние, осъществяващо обективните и субективни признаци от състава на чл. 301, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 от НК. По този въпрос липсват конкретни оплаквания в жалбата, поради което и ВКС не намира за нужно да излага съображения. Неоснователно е и оплакването във връзка със справедливостта на наказанието, отмерено на 1 години лишаване от свобода и кумулативно 1000 лв. глоба. Същото е било определено при условията на чл. 54 от НК при превес на смекчаващите обстоятелства. В касационната жалба не се изтъкват, а и липсват други обстоятелства със смекчаващо значение, които да не са били съобразени от апелативния съд и да повлияват определяне на по-ниско по размер наказание лишаване от свобода или глоба. Правилно е преценено и че липсва основание за прилагане на чл. 9, ал. 2 от НК. Независимо от твърде ниския размер на подкупа от 60 лв., спецификата на извършеното и конкретните данни за задълженията на дееца, призван да съблюдава правилата за изолация на лишените от свобода, както и тези за поведението му извън конкретното деяние, сочещи за нееднократно извършване на услуги чрез внасяне на забранени вещи в затвора, не оправдават нито една от хипотезите по чл. 9, ал. 2 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 343/15.10.2014 г. на Софийски апелативен съд, НО, втори състав, постановено по ВНОХД № 702/2014 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: