О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр. София, 15.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 3796 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4157 от 25.04.2017 г., подадена от Р. Р. Ч. и К. Р. В. чрез адвокат П. Т. от САК против Определение № 293 от 21.04.2017 г. по ч.в.гр.д.№ 233/2017 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено протоколно определение от 13.03.2017 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 366/2016 г. на Районен съд - гр. Самоков поради недопустимост на исковете.
Ответниците по касация Е. И. К., Т. И. В. и К. И. Д. са подали писмен отговор в срок чрез адвокат Л. Д. от САК, в който излагат становище, че жалбата е неоснователна. Претендират разноски съгласно приложен договор за правна помощ.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Заявени са оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С атакуваното определение въззивният съд е приел, че обжалваното пред него протоколно определение от 13.03.2017 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 366/2016 г. на РС - гр. Самоков е правилно и следва да бъде потвърдено, като е споделил мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Възприето е изложеното от РС - гр. Самоков, че по исков ред могат да се атакуват само нищожни сделки, но не и нищожни актове на органа по възстановяване на собствеността върху земеделските земи. Искането за обявяване нищожност на основание чл. 76 ЗН на договор за продажба, сключен с нот.акт № 145 от 07.06.2012 г., том І, рег.№ 2064, д.№ 127/2012 г. на нотариус Б. М., е недопустимо, тъй като недействителността по чл. 76 ЗН е относителна и на нея може да се позовава само неучаствалия в сключване на сделката сънаследник. Освен това с влязло в сила Решение № 39 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 744/2013 г. на РС - гр. Самоков (потвърдено от Софийски окръжен съд, чието решение не е допуснато до касационно обжалване) е отречено правото на ищците Р. Р. Ч. и К. Р. В. (наследници на майка си З. Д. Ч., дъщеря на общия за страните по делото наследодател Д. М. Д.) да са собственици на 1/5 ид. ч. от процесните 21 земеделски имоти спрямо ответниците по касация. Това решение обвързва със силата на пресъдено нещо страните по настоящото дело и елиминира наличието на правен интерес от установяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН. Наред с това в настоящото производство се поддържа, че имотът, предмет на продажбата по н.а.№ 145 от 07.06.2012 г., е бил собственост на Д. Д. – баща на Д. М. Д., т.е. собствеността е следвало да се възстанови на всички наследници на Д. Д.. Представените по делото решения на ОСЗ – С., обаче, имат конститутивно действие и при отсъствие на влязло в сила решение за разрешен спор за материално право към минал момент, за ищците Р. Р. Ч. и К. Р. В. не е налице надлежна процесуална легитимация по иск по чл. 76 ЗН като съсобственици на основание наследствено правоприемство от Д. Х. Д.. По отношение на заявеното с исковата молба искане да се постанови решение, с което процесните земеделски земи да се възстановят на наследниците на Д. Х. Д., е съобразено, че в о.с.з.13.03.2017 г. пълномощникът на ищците е посочила, че не го поддържа, тъй като не всички наследници на Д. Х. Д. са страни по делото, а вместо това е поискано съда да препрати преписката на „ПК – С.”, в отговор на което е прието, че не е допустимо съдът да възстановява земеделски земи, както и да изпраща преписката на органа по поземлена реституция след влизане в сила на решението по други искове.
В изложението в касационната частна жалба са поставени следните въпроси с искане обжалването да бъде допуснато поради противоречие с практиката на ВКС:
1. „Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви за своя акт, а не да повтаря мотивите на районния съд, които ние опровергаваме с въззивната жалба ?“ и
2. „Ако две дела се водят между едни и същи страни, но в различно качество, като наследници на две различни лица, налице ли е тъждество на страните по двете дела?“.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от поставените въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е налице противоречие между обжалваното определение и релевираната от касаторите практика на ВКС – решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1359/2009 г. на ВКС, І г.о. и решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. Съгласно задължителната съдебна практика (т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК) и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (включително цитираните) въззивната инстанция извършва решаваща дейност и е задължена да даде свое собствено разрешение по предмета на делото. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност при потвърждаване на първоинстанционния акт въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, включващо произнасяне по спорния предмет след обсъждане на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните.
Съдържанието на изложените от окръжния съд мотиви свидетелства за допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, доколкото решаващият състав (наред с препращането към мотивите на районния съд) се е ограничил до това в обобщен вид да възпроизведе оплакванията от частната жалба, без да им даде отговор. Възприемайки съображенията на първата инстанция, въззивният съд правилно е преценил, че така предявените претенции са процесуално недопустими, но за да постанови акт, съответстващ на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК е бил длъжен да изложи собствени правни аргументи, включително като посочи защо намира заявените с частната жалба оплаквания за неоснователни. Доколкото преценката за допустимостта на исковете не е предпоставена от събирането и обсъждането на доказателства, т.е. не налага извършването на нови съдопроизводствени действия, то при правилен краен резултат, независимо от нарушението на чл. 236, ал. 2 ГПК, актът на въззивния съд не подлежи на отменяване, какъвто е и настоящия случай. Съображенията за това са следните:
С подадената от Р. Р. Ч. и К. Р. В. срещу Е. И. К., Т. И. В. и К. И. Д. искова молба са предявени следните претенции: (1) да бъдат прогласени за нищожни две решения на органа по земеделска реституция – [населено място] по причина, че с тях са възстановени 21 земеделски имота на несобственик, вместо на действителните собственици - наследниците на Д. Х. Д., сред които попадат и насрещните страни по настоящото дело; (2) да се прогласи за нищожна на основание чл. 76 ЗН продажбата, оформена с н.а.№ 145 от 07.06.2012 г., том І, рег.№ 2064, д.№ 127/2012 г. на нотариус Б. М. и (3) да се постанови решение, с което съда да възстанови процесните 21 земеделски имота на наследниците на Д. Х. Д. (по отношение на последното искане в о.с.з. пред РС е уточнено, че не се поддържа, като вместо това искането е РС да препрати преписката на „ПК – С.”). Срещу аргумента, че по исков ред могат да се атакуват само нищожни сделки, но не и нищожни актове на органа по възстановяване на собствеността върху земеделските земи, касаторките възразяват, че поземлените комисии постановяват решения, а не административни актове и те, макар да не са заявители или наследници на заявител по чл. 10 ЗСПЗЗ, могат да сезират съда с искане да упражни директен контрол за законосъобразността им по реда на ГПК. Това становище на касаторките свидетелства за пълно неразбиране по правните проблеми относно характера на производството по земеделската реституция и способите за контрол върху законосъобразността на постановените в хода му актове. В задължителната практика и в практиката на ВКС няма никакво съмнение, че производството по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ е административно; заинтересуваните да го инициират лица са тези по чл. 10 ЗСПЗЗ, като спрямо тях (като субекти на административното правоотношение) органът по възстановяване на собствеността постановява своето решение (така – т. ІІ, ТР № 1 по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК). Съответно – възможността за упражняване на пряк съдебен контрол за законосъобразност върху решението на административния орган по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е предоставена на заявителите, респ. техните универсални правоприемници, които Законът визира в категорията „заинтересувани лица”. Останалите правни субекти, чиито права могат да се окажат засегнати от позитивно решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, не разполагат с възможност да го атакуват нито по реда на обжалването, нито по исков ред. Допустимият способ за защита в подобни хипотези е разяснен в задължителната и практиката на ВКС по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, но настоящият случай не е такъв.
Касаторките са заявили оплакване, че производството по делото е прекратено в нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК („Спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго”). Видно от възприетите от окръжния съд мотиви на първата инстанция, значението на влязлото в сила Решение № 39 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 744/2013 г. на РС - гр. Самоков е обсъждано във връзка с допустимостта на иска по чл. 76 ЗН, като производството по него е прекратено не поради отвод за сила на пресъдено нещо, а поради отсъствие на надлежна процесуална легитимация за ищците Р. Р. Ч. и К. Р. В.. Така формираният извод на съда е правилен, тъй като разпоредбата на чл. 76 ЗН има ограничен обхват и намира приложение само за сделките на разпореждане със сънаследствено имущество (така – ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/2004 г. на ВКС, ОСГК). В случая разпореденото имущество съставлява имот, собствеността върху който е подлежала на реституиране по реда на ЗСПЗЗ. Съгласно ТР № 1 по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК възстановяването на тази собственост настъпва по силата на решението на органа по земеделската реституция, което има конститутивно действие. В случая такова решение е постановено само в полза на наследодателя на Е. И. К., Т. И. В. и К. И. Д., т.е. отсъства акт, който да легитимира ищците като съсобственици / сънаследници на имуществото, разпоредено с н.а.№ 145 от 07.06.2012 г. Снабдяването с такъв акт понастоящем не е и възможно, доколкото за касаторките са преклудирани възможностите да подадат заявление по реда на чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, което елиминира и възможността за постановяване на акт по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. Липсата на надлежна процесуална легитимация е достатъчно основание за прекратяване на производството по предявения иск по чл. 76 ЗН, без да е необходимо да се изследва обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила Решение № 39 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 744/2013 г. на РС - гр. Самоков, поради което и вторият поставен от касаторите в изложението им правен въпрос се преценява от касационната инстанция като необуславящ изхода на настоящото производство, съответно - несъставляващ общо основание за допускане на касационното обжалване.
Конкретни оплаквания срещу определението в частта му, с която е прекратено производството по третото заявено с исковата молба искане не се съдържат както във въззивната частна жалба, така и в касационната частна жалба, а в резултат от служебната проверка за правилността му не се установи наличието на основание за отменяването му.
Предвид изхода от настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторките следва да заплатят на ответницата по касация Е. И. К. сумата 60 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно ДПЗС № 639263 от 16.05.2017 г.
Воден от изложеното Върховния касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 293 от 21.04.2017 г. по ч.в.гр.д.№ 233/2017 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 293 от 21.04.2017 г. по ч.в.гр.д.№ 233/2017 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА Р. Р. Ч. и К. Р. В. ДА ЗАПЛАТЯТ на Е. И. К. сумата 60 (шестдесет) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: