Р Е Ш Е Н И Е № 413 гр.София, 01 ноември 2011 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Костова касационно дело № 2273 по описа за 2011 г, като, на основание чл. 33, ал. 5 НПК, мотивите се изготвят от съдия И. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Н. П. срещу решение на Софийски апелативен съд № 220 от 30.06.2011 г, по ВНОХД № 328/11, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Монтана, от 2.03.11, постановена по НОХД № 4/11, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 26.05.2010 г, в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел от владението на И. М. Е. движими вещи, на обща стойност 259, 89 лв, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, и грабежът е придружен с опит за убийство на пострадалата, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 58 а НК, е осъден на осемнадесет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, със зачитане на предварителното задържане, считано от 27.05.2010 г до влизане на присъдата в сила, както и да заплати на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 80 000 лв, и обезщетение за имуществени вреди, в размер на 260 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, че неправилно са отчетени всички осъждания, за първото от които е налице реабилитация, а последното определя „опасния рецидив”, че не е взето предвид, че предходните престъпления са извършени от дееца като непълнолетен, че неправилно е прието, че целите на наказанието не биха се постигнали с по-леко наказание, че не е съобразена младата възраст на подсъдимия, както и това, че голямата част от съзнателния си живот е прекарал в пенитенциарно заведение, довело до занижаване на ценностните му критерии, че подсъдимият е отраснал без родителски грижи, че неправилно е отчетен начинът на извършване на деянието, макар това да е от значение за квалификацията, че не са отчетени самопризнанията, депозирани още на досъдебното производство, изразеното съжаление и разкаяние, ниския размер на отнетото имущество. С жалбата се прави искане да бъде изменено въззивното решение, като наложеното наказание бъде сведено до законовия минимум от 15 години „лишаване от свобода”. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият П. моли да бъде намалено наложеното му наказание. Частният обвинител и граждански ищец или неин представител не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, обусловила приложението на чл. 58 а НК. Въззивното производство е проведено само по жалба на подсъдимия. САС е констатирал, че първата инстанция е допуснала нарушение при обосноваване приложението на чл. 58 а НК, но е преценил нарушението като несъществено, с аргумента, че се явява правилен крайният извод, а именно, че подсъдимият следва да изтърпи наказание осемнадесет години „лишаване от свобода”. Въззивният съд е отказал да намали това наказание, тъй като е приел, че то е съответно на обстоятелствата, релевантни за наказателната отговорност, и на целите по чл. 36 НК. Този извод е верен и се споделя от настоящата инстанция. Отчетени са многобройни отегчаващи обстоятелства, а именно: обремененото от множество присъди съдебно минало на подсъдимия, краткия времеви интервал между извършването на отделните престъпления, липсата на признаци, че с наказанията, наложени при предходните осъждания, са постигнати целите по чл. 36 НК, тежестта на деянието, произтичаща от начина на извършването му / ескалацията на упражнената спрямо пострадалата сила, демонстриране на явно неуважение към правото на живот по повод засягане на имуществени права, мигновено вземане на решение за лишаване на пострадалата от живот поради оказаната от нея плаха съпротива за запазване владението върху дамската й чанта /, наличието на вредни последици от деянието, извън правната квалификация - сериозни и трайни поражения върху здравето на пострадалата / загуба на орган, причиняване на увреждане с характер на тежка телесна повреда /, обстоятелството, че смъртта на жертвата е била неминуема без оказване на висококвалифицирана медицинска помощ, изключително високата лична обществена опасност на дееца, сочеща на максимален риск след освобождаването му от затвора да извърши ново престъпление. САС е отбелязал, че ако производството е водено по общия ред, предвид броя и характера на отегчаващите обстоятелства, най-подходящото по вид наказание би било „доживотен затвор”, тъй като само това наказание би отговорило на целите по чл. 36 НК. Логически такъв извод е направила и първата инстанция, независимо че изрично не го е отбелязала в мотивите си, доколкото при разсъжденията си по приложението на чл. 58 а НК е цитирала чл. 58 а, ал. 2 и 3 НК, имащи отношение към замяната на наказанието „доживотен затвор” с „лишаване от свобода”. Настоящата инстанция споделя крайния извод на САС, че по-леко наказание от осемнадесет години „лишаване от свобода” не би изпълнило целите по чл. 36 НК, а оттам, и би влязло в противоречие с критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. От една страна, степента на обществена опасност на инкриминираното деяние е по-висока в сравнение с типичните случаи на престъпленията от същия вид. От друга страна, данните от съдебното минало на дееца го очертават като личност с изключително висока степен на обществена опасност, който извод не се променя от обстоятелството, че се касае за множество престъпления, извършени от него като непълнолетен. Извън осъждането, влияещо на квалификацията „опасен рецидив”, останалите го характеризират като системен нарушител на закона, спрямо когото предходните осъдителни присъди не са изиграли своята поправителна и превъзпитателна роля. Що се отнася до първото осъждане, по делото няма категорични данни дали е настъпила реабилитация по право, а и това не би могло да обуслови извод за по-ниска степен на обществена опасност на личността му. Начинът на извършване на деянието е от значение за степента на обществена опасност на конкретното престъпление, тъй като едно и също престъпление може да бъде осъществено с различни средства и по различен механизъм, като и в двата случая би било съставомерно, но би имало различна степен на обществена опасност, респективно, по различен начин би се отразило на наказанието. Както вече беше отбелязано, в случая, начинът на извършване на деянието очертава престъплението с по-висока степен на обществена опасност в сравнение с типичните случаи на посегателство от същия вид. Предвид обстоятелството, че грабежът е съставно престъпление и включва посегателство срещу имуществото и срещу личността, преценката за степента на обществена опасност на деянието е комплексна / с оглед степента на засягане на двата обекта /, тоест, финансовият еквивалент на предмета на престъпление не би имал решаващо значение за тежестта на деянието. В случая, относително ниският размер на отнетото имущество не обуславя смекчаване на наказанието, а обратното, сочи на отегчаването й, с оглед несъответствието между интензитета на употребената сила и размера на предмета на престъплението. По делото не са отчетени смекчаващи обстоятелства, а защитата счита, че като такива следва да се преценят младата възраст на подсъдимия, самопризнанието, съжалението за извършеното и проявеното разкаяние, както и данните за трудното му детство. Изложените обстоятелства несъмнено имат характер на смекчаващи такива, но, в конкретния случай, тяхната относителна тежест при цялостната преценка на релевантните обстоятелства е малка и не би променила крайния извод относно справедливостта на наказанието. Първата инстанция е приела като най-подходящо по вид наказанието „доживотен затвор”, което следва от логиката на разсъжденията й по приложението на чл. 58 а НК / позоваването на чл. 58 а, ал. 2 и 3 НК, респективно, липса на редукция по реда на чл. 58 а, ал. 1 НК /, а въззивният съд е споделил крайния й извод. В посочената хипотеза, границите на замяната на „доживотния затвор” с „лишаване от свобода”, при условията на чл. 58 а, ал. 2 и 3 НК, са от петнадесет до тридесет години. В същото време, при констатирания превес на отегчаващи отговорността обстоятелства, наложеното наказание: осемнадесет години „лишаване от свобода”, е близко до минималното възможно и далеч под средния размер. Доколкото обаче и настоящето производство, и въззивното такова, са инициирани по жалба на подсъдимия, изложените разсъждения имат практическа стойност само във връзка с отговора на доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, каквато, в случая, не е налице. По тези съображения, ВКС намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а искането за смекчаване на наказателноправното положение на подсъдимия не може да бъде уважено. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 220 от 30.06.2011 г, по ВНОХД № 328/11. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 2 ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ КОСТОВА: Не споделям становището на мнозинството от състава за оставяне в сила на атакувания съдебен акт при следните съображения: Намирам, че при определяне на наказанието на подсъдимия П. първоинстанционният съд е допуснал нарушения на закона, изразяващи се в неправилно приложение на разпоредбите на чл. 58а от НК, което е накърнило съществено интересите на подсъдимия. Нарушението е констатирано от въззивния съд, но не е отстранено от него. То се състои в следното: Безспорно е, че развилото се по реда на Глава двадесет и седма от НПК съдебно производство пред първата инстанция, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, предполага задължително определяне на наказанието на осъдения подсъдим при условията на чл. 58а от НК (чл. 373, ал. 2 от НПК). Разпоредбата на чл. 58а от НК (в последната си редакция, която е приложима в настоящия случай, но и за това липсват съображения в мотивите), създава механизми за определяне на наказанието при условията на чл. 54 от НК (в ал. 1 – ал. 3) или при условията на чл. 55 от НК, когато са налице условията за това (ал. 4). Съдът не е дефинирал кръга от обстоятелства, при които е индивидуализирал наказанието на подсъдимия П. (чл. 54 или чл. 55 от НК). От последващото изложение (на стр. 62 от делото) може да се предположи, че е имал предвид индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 54 от НК, което е предполагало приложението на разпоредбите на ал. 1 – ал. 3 на нормата. Съдът надлежно е констатирал, че за извършеното от подсъдимия П. престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК законът предвижда алтернативни наказания лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Приел е, че най-подходящо в случая е наказанието по първата алтернатива – лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години (л. 61 – 62 от делото). При тази хипотеза е следвало да приложи разпоредбата на ал. 1 – в тези рамки да определи наказанието и да намали така определеното наказание с една трета. Вместо това, съдът е изложил неясни и несъответни на закона съображения по приложението на ал. 2 и ал. 3 на чл. 58а от НК и е приел, че следва да определи наказанието в рамките на петнадесет до двадесет години лишаване от свобода. От изложените съображения не става ясно по какъв механизъм е формиран този извод, който би се оказал и неверен. В основата на констатираната неточност е обстоятелството, че обсъжданите от съда разпоредби касаят хипотезата на редуциране на определено като най-подходящо наказание „доживотен затвор”, а не на „лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години”, което съдът е посочил като най-подходящо по отношение на подсъдимия П.. При това рамката, до която се редуцира доживотният затвор, съгл. ал. 3, е от петнадесет до тридесет години, а не както е приел съдът. При извършената въззивна проверка посочените неточности и противоречия са констатирани от съда, но не са отстранени. Въззивният съд е предположил волята на първоинстанционния съд - да определи, съгл. чл. 57, ал. 1 от НК, като най-подходящото по вид наказание именно „доживотен затвор”, а това е недопустимо. Волята на съда трябва да е ясна и не може да бъде предмет на тълкуване. Иначе казано, вместо да приложи последователно законовите разпоредби на чл. 54 (55), чл. 57, ал. 1, чл. 58а, ал. 1 (ал. 2 и 3) или ал. 4 от НК, при ясни и законосъобразни мотиви, съдът е посочил наказанието от осемнадесет години лишаване от свобода като справедливо и след това е излагал съображения във връзка с това наказание. Абсолютно неотносими в случая са съображения за това какво по вид и размер наказание би било наложено на подсъдимия при разглеждане на делото по общия ред. От съществено значение е волята на съда за конкретната процесуална хипотеза да е ясна, да не налага предположения и тълкуване и да е съобразена със закона, което в случая не е налице. Поради това, ВКС не може да упражни правомощията си по чл. 354 от НПК и да се произнесе налице ли е релевираната пред него явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, защото изложените от предходните съдебни инстанции съображения относно индивидуализацията на наказанието са противоречиви и неясни и предполагат тяхното тълкуване, което е неприемливо. Това накърнява интересите на подсъдимия и предпоставя отмяната на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, в чиито правомощия е да отстрани допуснатите нарушения. При новото разглеждане на делото съдът би следвало да изложи съображения и относно правната квалификация на престъплението като „опасен рецидив” (такива липсват по делото), като относно броя на предходните осъждания на подсъдимия (преобладаващо като непълнолетен) съобрази евентуално настъпила реабилитация и наличие на съвкупности от престъпленията по чл. 25 от НК. Съдия Костова: