Р Е Ш Е Н И Е № 211 Гр.София, 24.04.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети април две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 515/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 20/06.02.2012 г.,постановено от АС-Бургас /БАС/ по В.Н.Д. 3/12 г., е потвърдена присъда № 32/08.12.11 г.,постановена от ОС-Сливен /СлОС/ по Н.О.Х.Д.54/11 г. С последната подсъдимата Т. Д. И. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл. 219, ал.1 НК и вр.чл.54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Оправдана е по първоначално повдигнатото й обвинение по чл.219,ал.3 вр.ал.1 НК, за въздигнат й срок на престъпната дейност и по определен пункт на обвинението, свързан с нарушение. Срещу така постановения акт на втората инстанция е постъпила жалба от подсъдимата чрез нейния защитник с оплаквания за неправилност, необективност, необоснованост на същия и допускане на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на решението на БАС и присъдата на СлОС и признаване на И. изцяло за невиновна. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимата и нейният защитник поддържат жалбата с изложените в нея съображения. Представителят на ВКП намира същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изтъкнатите в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на претенциите, предвид съдържанието на жалбата и финалното отправено по нея искане, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да разясни няколко проблема. Като цяло защитата твърди,че долустоящите съдилища вярно са приели фактите, но въз основа на тях са стигнали до неверен извод по приложението на материалното право, тъй като незаконосъобразно са отчели относимата правна уредба. Поради тази причина вероятно, макар и да не е отразено като процесуална последица в жалбата, се иска оправдаване на подсъдимата директно от тази инстанция. Същевременно обаче се настоява за липса на мотиви от страна на долустоящите съдилища по сериозни въздигнати съображения, основно относими към Търговския закон /ТЗ/, счетоводни стандарти, законодателство на съответната местна власт и подвеждане на поведението на И. под техни норми. Това от своя страна се субсумира под оплакване за допускане на съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348, ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК и при констатиране на наличието му, винаги води до отмяна на атакувания съдебен акт. Отделно се говори и за неправилно приета фактология в някои части поради неправилна интерпретация на доказателствата, което означава необоснованост. ВКС в своето решение ще се ограничи в рамките, дадени му от процесуалния закон и няма да се спира на претенциите за необективност и необоснованост на въззивния съдебен акт, които не са касационни основания. Последното казано по принцип е така, тъй като посочените характеристики насочват към искане за приемане на различна фактология по престъпната дейност, до каквато върховната съдебна инстанция по наказателни дела не може сама да достигне и въз основа на нея да реши делото при първото му разглеждане пред нея. На този етап тя е само инстанция по правото. По същество погледната, жалбата е неоснователна. И двете съдебни инстанции внимателно са обмислили поведението на подсъдимата в контекста на правните разпоредби, които тя е била задължена да спазва като ликвидатор на общинското дружество [фирма]-Сливен и на тяхна основа са извлекли верни изводи. Наистина, БАС не е дал отговор на всички въздигнати пред него доводи, но това е направено от една страна, защото е възприел мотивировката на първостепенния съд, където коментираното е сторено и от друга- е наблегнал на най-важните според него /а и според ВКС/ доводи. Тях ги е обсъдил подробно. Най-важното възражение на защитата е свързано със съотношението между ТЗ и Наредбата за реда за упражняване правата на собственик на община Сливен в търговските дружества с общинско участие в капитала /Наредбата/. Според нея ТЗ се явява специален по отношение на посочената Наредба, а в него не се изисква ликвидаторът да се обърне при търг на вещи от дружеството, на което е ликвидатор, към оценка, изготвена от лицензиран оценител. Съотношението на ТЗ и Наредбата не е такова на специален към общ акт в частта по Наредбата, в която нейните разпоредби детайлизират правни отношения, неуредени от ТЗ. Законът визира в себе си най-общите правила, приложими в процедура по ликвидация на търговско дружество. Той не се занимава с конкретика, каквато няма правна пречка и в процесния случай е така, да бъде разработена в допълнителна правна уредба, стига да не противоречи на ТЗ. Затова в чл.36, ал.2 от Наредбата е прогласено след прекратяване на дружествата ликвидацията им да се извършва по реда, предвиден в ТЗ. Но самата Наредба по волята на местната власт е изпълнена с детайли, липсващи в закона, които при непротиворечие с ТЗ, следва да намерят приложение. В чл.54 от глава Х, озаглавена “Особени правила за сключване на някои видове договори”, е визирано, че продажбата на дълготрайни материални активи /каквито са процесните специализирани товарни автомобили/ на общинските еднолични търговски дружества, се извършва по цена, не по-ниска от справедливата пазарна оценка, извършена от лицензиран оценител. Този текст се отнася за всички разпореждания с дълготрайни материални активи, без значение за спецификите на конкретната продажба. На л.55 и сл.от т.2 на ДП е приложен договор за възлагане на ликвидацията на еднолично търговско дружество с общинско имущество, сключен между кмета на община Сливен и подсъдимата, с дата 15.04.08 г. Съгласно чл.14 на същия И. се е ангажирала, ставайки ликвидатор, да превръща в пари имуществото на дружеството за удовлетворяване на кредиторите при строго спазване на ТЗ и Наредбата за условията и реда, при които общината упражнява правата на собственост върху общинската част на капитала в търговските дружества. Така че задължение на същата е било да назначи лицензиран оценител за оценка на предложените на търг специални товарни машини, след като собственикът на имуществото на дружеството, на което тя е била ликвидатор, е имал специални изисквания за разпореждане с неговото имущество. Още повече, оценка на професионален оценител извън дружеството би подпомогнала ликвидатора в осъществяване на задължението му да полага грижа на добър стопанин. С оглед казаното няма нужда да бъде обсъждано възражението за познанието на жалбоподателката по Национални стандарти за финансови отчети на малки и средни предприятия, които, в отменена при това към процесния момент своя част, предвиждали да не се назначава оценител, тъй като щяло да се оскъпи производството по ликвидацията. Същите нямат отношение към настоящото производство. Второ, защитата спори, че касаторката не е определила еднолично цената на процесните коли, а е издала заповед това да бъде сторено от комисия. Наред с обстоятелството,че свидетели говорят как на практика тя сама е определила цената, И. като ликвидатор, обявил търга, е член на комисията, определила цената, макар и да не е неин председател. Това е безусловно прието от съдилищата по фактите и говорене за едноличност на оценката в случая означава чисто фактическо действие. Всъщност,дори и да се приеме,че касаторката е разбирала и би могла да оцени по пазарен механизъм вещите, неслучайно правната уредба предвижда по волята на собственика същото да бъде направено от трето независимо лице. Целта е да бъдат избегнати всякакви упреци за непрофесионализъм, необективност и лично пристрастие. В този контекст е разбираемо и защо съдилищата по фактите са посочвали като допълнителен аргумент несъобразяване дори с балансовата стойност на дълготрайните материални активи. Това е някакъв обективен критерий за оценка, и той неползван от подсъдимата. Ако тя бе пристъпила към назначаване на лицензиран оценител, можеше да се стигне до извод,че тази стойност е неотносима към съответната справедлива пазарна оценка. Трето, защитата спори с оценката на вещото лице, оценило товарните автомобили. Тя обаче не посочва някакви непълноти, неясноти или необоснованости на направените изводи, а ги атакува, защото те не са в полза на подсъдимата, сочейки по-висока оценка от тази, за която процесните коли са продадени. Това от своя страна формира щетата. Вярно е,че експертът не е направил оглед на автомобилите, но прави впечатление, че оценката му се оспорва по принцип като неправилно пазарно определена, без да се прави искане за установяване на доказване нейната неправилност по алтернативен експертен път. Трябва обезателно да се наблегне на обстоятелството, че подсъдимата не е обвинена в безстопанственост само заради изложеното току-що. Необходимо е да се прави разлика между цена на вещта и пазарна оценка. Последната е тази, която се претендира от собственика с оглед разпореждане с вещта и се определя от конюнктурата на пазара. Тя би могла да бъде както по-ниска, така и по-висока от цената на имуществото. Въпросът в случая е, че подсъдимата процедурно не е спазила задълженията си по изискванията на собственика за нейното определяне и в тази връзка е намерена за налична щета. Четвърто, И. е осъдена, че не е предоставила процесните автомобили за оглед на всички участници в търга. Възраженията по жалбата в насока на спор по това обстоятелство са състоятелни. Според свидетелските показания на управителите на две участващи в търга дружества, те не са имали никакъв интерес да оглеждат автомобилите, тъй като не са желаели да ги закупуват. Поради спецификата на специалните транспортни средства, създадени за сметопочистване, които при това са били отдадени под наем, не се е очаквало те да се намират във владение на дружеството в ликвидация и в този смисъл да бъдат предоставени за оглед. И тъй като реално не е имало интерес за тях, ВКС не намира съображения, които да водят до извод,че такова инкриминирано на подсъдимата нарушение, ако се приеме,че е налице, както са сторили долустоящите съдилища, е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. Казаното обаче не оказва съществено влияние върху принципното осъждане на И.. Пето, в хода на производството е установено, че дружеството [фирма], гр.Сл. е бавело заплащането на наема, като наемните отношения с [фирма] действително са били уредени след встъпване на подсъдимата като ликвидатор. В крайна сметка го е изплатило преди търга. Съдилищата по фактите са се занимавали с обвинението за безстопанственост в тази насока и са го отхвърлили. Липсва прокурорски протест в третираната част, поради което ВКС не вижда смисъл да обсъжда аргументите на защитата по жалбата досежно нея. Не може обаче да не се забележи,че [фирма] не е бил изряден длъжник и това е трябвало да заостри вниманието на касаторката във връзка с друго вменено й нарушение, а именно: Шесто, не се спори,че И. е прехвърлила процесното имущество, без да е платена цената, въпреки че по т.19 от Общите условия за провеждане на търг за продажба на движими вещи, собственост на дружеството в ликвидация, съгласно обявата, посочена в Заповед № 23 от 07.10.08 г.на ликвидатора /л.17 и 18 от ДП/, купувачът получава владението върху движимата вещ след заплащане на цената и получаване на фактурата. Документално и със свидетелски показания се установява, че това не е станало и подсъдимата е била предупредена от служител на дружеството в ликвидация. Въпреки предупреждението това е пристъпила към оформяне на документацията за прехвърляне на собствеността. Това вече е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат, както са заключили СлОС и БАС и въобще не могат да бъдат възприети аргументите на защитата в обратната насока. Наистина, липсва умисъл и преднамереност, но небрежност е налице. Седмо, законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимата за извършено от нея престъпление по чл.219,ал.1 НК и тя е оправдана по първоначално вмененото й такова за осъществяване на умишлена безстопанственост. Съдилищата по същество са изписали аргументацията си за приемане на тази форма на вината и върховната съдебна инстанция по наказателни дела изцяло се солидаризира с тях. Според защитата иде реч за несъставомерно деяние, тъй като престъплението по чл.219,ал.1 НК изисква пряк или евентуален умисъл, не и непредпазливост. Казаното е невярно по правило. Престъплението по обсъждания законов текст е христоматийно такова, което в своите два основни състава по ал.1 и 2 визира непредпазливост като форма на вината и никога не е търпяло промяна в тази насока от влизане в сила на НК през 1968 г. За да се стигне до направения извод помага най-простият прочит на ал. 3 на чл.219 НК. В нея са говори за това деянията по предходните две алинеи да са извършени умишлено, следователно формата на вината по тях е непредпазливост. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение намира,че следва да остави в сила атакувания съдебен акт. Затова и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 20/06.02.12 г.,постановено от АС-Бургас по В.Н.Д.3/12 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/