6
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1220
[населено място] , 05.12.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска Колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, през две хиляди двадесет и трета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Петя Хорозова
Иванка Ангелова
като разгледа докладваното от съдия Ангелова ч.т.д.№ 1809/2023 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по съвместна частна касационна жалба на ищците по делото Т. М. и Л. А., чрез процесуален представител, срещу Определение № 1964 от 16.08.2023г. по в.ч.гр.д. № 1988/2023г. на Окръжен съд – Пловдив. С него, след отмяна на Определение № 5907 от 23.05.2023г. по гр.д. № 8962/22г. на Районен съд – Пловдив по чл.248 ГПК за оставяне без уважение на молба за изменение на решението в частта за разноските, е отменено Решение № 1455 от 01.04.2023г. по гр.д. № 8962/22г. на РС- Пловдив в частта, с която „ОТП Факторинг България“ ЕАД /заличен търговец поради преобразуване чрез вливане в „Банка ДСК“ АД/ е осъдено да заплати на ищците направените по делото разноски в размер на сумата от 1 259 лв.
Оплакванията на частните касатори са за неправилност на обжалваното определение, поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Изразява се несъгласие с приетото от въззивния съд, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, поради липса на действия по принудително изпълнение за вземанията по изпълнителния лист след изтичането на погасителната давност. Като несъобразено от съда се сочи и обстоятелството, че за притезанията ответникът притежава изпълнителен титул.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси, а именно:
1. Достатъчно ли е признанието на предявения иск и липсата на изпълнително производство, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване субективно право на длъжника и ищец по иск по чл.439 от ГПК?
Допълнителният селективен критерий по първия въпрос е обоснован с хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като се сочи, че обжалваното определение противоречи на практика на ВКС, обективирана в Определение № 242/31.05.2018г. по ч.гр.д. № 2062/2018г. на ВКС, ІV г.о.
2. Извънсъдебното поведение на кредитора дава ли повод по смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК за предявяване на отрицателен установителен иск за оспорване на парично притезание, удостоверено в изпълнителен лист? Добросъвестно ли е извънсъдебно претендиране на изпълнение на естествено право?
3. Съществува ли корелативно на погасеното по давност естествено вече вземане парично задължение за длъжника и следва ли задължението да бъде оповестявано като активно в регистър с правно значение, какъвто е Централен кредитен регистър на Република България?
По тези два въпроса се поддържа хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, като се сочи, че отговорите им са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по частната жалба – „Банка ДСК“АД в срока по чл. 276, ал.1 ГПК депозира отговор, с който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът „ЕОС Матрикс“ЕООД депозира отговор, с който оспорва частната жалба и възразява срещу искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.
Съставът на Окръжен съд - Пловдив е приел, че с постановеното по делото решение районният съд е признал за установено несъществуването на парично вземане на ответното дружество към ищците като погасено по давност по иск с правно основание чл.439 от ГПК. Съобразено е, че решението е постановено по реда на чл.237 ГПК въз основа на признание на иска от ответника, осъден с решението да заплати на ищците сторените от тях разноски в размер на 1 259лв. Установено е също така, че с постановено по реда на чл.248 ГПК определение районният съд е оставил без уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноски, препращайки към мотивите на решението в тази част досежно неприложимост в случая на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като ответникът е дал повод за образуването на делото доколкото извънсъдебно е претендирал да е носител на процесното вземане срещу ищците.
Въззивният съд е намерил обжалваното определение за неправилно по съображения, че при предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за несъществуване на парично вземане не се отрича от длъжника материалната легитимация на кредитора. След изтичането на давността вземането продължава да съществува, но същото не може да се претендира от кредитора чрез средствата на държавна принуда. Съответно, решението за уважаване на такъв отрицателен установителен иск формира СПН само за това, че кредиторът не притежава правото на принудително изпълнение за вземането си след изтичането на давностния срок. Позовавайки се на трайно установена съдебна практика на ВКС - Определение № 75/ 21.04.2017г. по ч.гр.д. № 1371/ 17г., І г.о.; Определение № 95/22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510/ 2018г., ІV г.о.; Определение № 318/25.07.2018г. по ч.гр.д. № 2828/2018г., ІІІ г.о.; Определение №420/16.11.2018г. по ч.гр.д. № 3300/18г., ІІІ г.о.; Определение № 468/18.12. 2018г. по ч. гр. д. № 4586/2018г., ІІІ г.о., въззивният съд е приел, че отговорността на кредитора за разноски при уважаване на иска възниква само ако той е предприел действия за принудително събиране на вземането след погасяването му по давност и/или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането на това основание. Изложено е също така, че предприети от кредитора действия, канещи длъжника към доброволно изпълнение, както и че въпреки позоваването на длъжника на изтекла погасителна давност досежно вземането, кредиторът продължава да го води и не го е отписал счетоводно, не съставляват даден от последния повод за предявяване на иска и не е основание за възникване на отговорността му за разноски по чл.78, ал.1 ГПК, когато е направил признание на иска до изтичане на срока за отговор на исковата молба.
Въззивният съд е констатирал, че по делото липсват данни ответното дружество да е предприемало спрямо длъжника действия по принудително изпълнение на процесното вземане след изтичането на срока на погасителната давност. Приложените изпълнителни дела, образувани през 2012г. и 2016г., са прекратени на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК, съответно исканите по тях действия за принудително изпълнение са отпреди изтичането на този срок и са правно ирелевантни за възникване на отговорността по чл.78, ал.1 ГПК по процесния иск. Евентуалното счетоводно неотписване на вземането е прието, че не съставлява действие по принудително изпълнение. Съобразявайки, че решението е постановено по реда на чл.237 ГПК въз основа направено с отговора на исковата молба признание на иска, въззивният съд е приел, че в случая са налице и двете кумулативни предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК, освобождаващи ответника от отговорността за направените от ищците разноски по делото.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че след обобщаване и префурмулиране на първите два въпроса от изложението, атакуваното определение следва да се допусне до касационно обжалване по въпроса за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност при липса на образувано за същото изпълнително производство и при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника. Въпросът изхожда от решаващ за изхода от спора мотив на въззивния съд за липса на данни ответното дружество да е предприемало спрямо длъжника действия по принудително изпълнение на процесното вземане след изтичане на срока на погасителната давност, въз основа на което и при заявено признание на иска, е направен изводът за приложимост на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски.
По така поставения въпрос е формирана практика на Върховния касационен съд, обективирана в посоченото от касаторите Определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. № 2062/2018г. на ВКС, ІV г.о., както и в известно на настоящия състав Определение № 708 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. на ВКС, І г.о., с които е прието, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78, ал.2 ГПК. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което не може да се направи извън исковия процес. Или отнесено към настоящия случай, независимо от липсата на образувано изпълнително производство, наличието на изпълнителен титул в полза на ответника, винаги поражда право за длъжника да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече вземането след изтичане на срока на погасителната давност, за съдебното предявяване на което причина е поведението на кредитора.
По основателността на частната касационна жалба:
Предвид отговора на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното определение е неправилно.
Първо, в противоречие с данните по делото е приетото от въззивния съд, че искът е по чл.439 ГПК, при уважен при условията на чл. 237 ГПК от първоинстанционния съд отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК за несъществуване на вземането поради изтекла давност след прекратяване по чл. 433, ал.1,т.8 ГПК на две поредни, образувани от кредитора, изпълнителни производства. Тази неправилност е довела до вътрешна противоречивост и неяснота на мотивите. При обосноваване на извода за доказаност на предпоставките по чл. 78, ал.2 ГПК, решаващият съд не е обсъдил довода на ищците, че преди завеждане на делото ответникът е поддържал дължимост на сумите по изпълнителния лист. Освен това, се е позовал на неотносима към случая практика на ВКС, в която извършената преценка за приложимостта на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е при различие в релевантните за спора факти, основният от които е, че кредиторът не е разполагал с изпълнителен титул. В същите е прието, че предприетите от последния действия, канещи длъжника към доброволно изпълнение, както и че въпреки позоваването на длъжника на изтекла погасителна давност досежно вземането, кредиторът продължава да го води и не го е отписал счетоводно, не съставляват даден от последния повод за предявяване на иска, какъвто не е настоящият случай. Като не е съобразено, че наличието на изпълнителен лист за процесното вземане в полза на ответника и поддържаната дължимост на сумите по същия е обусловило предявяването на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, необоснован в обжалваното определение е решаващият извод, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Следователно, в случая разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е неприложима и с оглед изхода от спора на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да отговаря за сторените от ищците разноски, за размера на които в настоящото производство не се спори.
По така изложените съображения, обжалваното определение следва да се отмени, като се присъдят сторените от ищците разноски в първоинстанционното производство в размер на 1 259лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 1964 от 16.08.2023г. по в.ч.гр.д. № 1988/2023г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОТМЕНЯ Определение № 1964 от 16.08.2023г. по в.ч.гр.д. № 1988/ 2023г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Т. М., ЕГН [ЕГН] и Л. А., ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 259 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.