Р Е Ш Е Н И Е № 172 гр. София, 15 март 2024 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурор Т. Комов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 110/2024 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. И. Е. И. срещу решение на Апелативен съд - Пловдив № 228/05.12.23г. по внохд № 466/2022г. по описа на същия съд. С жалбата се ангажират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Изтъкват се съображения за недопустимост на показанията на полицейските служители П., Н. Д. и И. К., които неправилно са били използвани от съдилищата, поради забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК. Аргументацията в подкрепа на оплакването за несправедливост на наложеното наказание се свежда до доводи за завишеност на наказанието и неотчитане на срока на наказателното производство. Прави се искане за изменяване на въззивното решение и намаляване на наложеното наказание на подсъдимия. Алтернативно се иска, при констатация на ВКС за допуснати процесуални нарушения, съдебният акт да се отмени, а делото – върнато за ново разглеждане „от стадия на извършеното нарушение“. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Частните обвинители П. И., Й. И., С. И. и А. И., редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуален представител. Прокурорът при ВПК намира жалбата за неоснователна, а развитите в нея доводи – за неоснователни. Пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 260000 от 20.04.2022г., постановена по нохд № 2304/2020г., Старозагорският окръжен съд признал подсъдимия И. Е. И. за виновен в това, че около 03. 00ч. на 22.08.2019 г. в с. Гранит, обл.Стара Загора, в съучастие като съизвършител с Б. Е. И. умишлено е умъртвил М. Й. И., като убийството е извършено спрямо лице, което се намира в безпомощно състояние, по начин и със средства опасни за живота на мнозина и е извършено предумишлено, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 5 и т. 6 пр.1, пр.2 и т. 9 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК и чл. 54 НК му наложил наказание лишаване от свобода в размер на 19 (деветнадесет) години, при първоначален строг режим на изтърпяване. Със същата присъда подсъдимият И. е признат за виновен и в това, че на неустановени дата и месец през 2009 г. в с. Гранит, обл.Стара Загора придобил чрез покупка от неизвестно лице и държал в същото село до 22.08.2019 г. огнестрелно оръжие - пистолет марка „FEG“, кал.7,65 и 10 бр. боеприпаси за него - патрони кал. 7, 65 мм., без да има за това надлежно разрешение, поради което на осн. чл. 339, ал. 1, пр.1, пр. 2, е осъден на 3(три) години лишаване от свобода при първоначален строг режим. На осн. чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия било определено едно общо най – тежко наказание от 19 (деветнадесет) години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Съдът се произнесъл по предварителното задържане на подсъдимия, както и по веществените доказателства по делото. По жалба на защитника на подсъдимия е образувано внохд № 466/22г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, по което е постановено решението - предмет на настоящия касационен контрол. С него първоинстанционната присъда е изменена, като са намалени наложените на подсъдимия наказания- за престъплението по чл.116, ал.1 от НК- на 17 (седемнадесет) години лишаване от свобода; за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК- на 2 (две) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода. Намален е размера на определеното по реда на чл. 23 от НК наказание на 17 (седемнадесет) години лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е от процесуално легитимиран субект, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. І. По доводите за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. На първо място е необходимо да се посочи, че пределите на касационната проверка се очертават от съдържанието на сезиращия документ, а то основно е насочено към оспорване на показанията на трима полицейски служители и към справедливостта на общо определеното наказание. Действително в касационната жалба е отправено искане към ВКС, в случай „….че констатирате извършени процесуални нарушения да върнете делото от стадия на извършеното нарушение“. Налага се заключение, че в касационната жалба се претендира служебна проверка на въззивния акт, без да са изтъкнати каквито и да доводи в подкрепа на оплакването за наличие на процесуални пороци в дейността на решаващия съд. Известно е, че за разлика от въззивната проверка, при която съдът е задължен по силата на чл. 314 НПК да провери първоинстанционната присъда независимо от основанията, посочени от страните, осъществяването на касационната проверка е обусловено от задължението на страните по чл. 351, ал. 1 НПК - при упражняване правото им на жалба, да заявят както в какво се състои касационното основание, така и данните, които го подкрепят. Съгласно разпоредбата на чл.347, ал.1 от НПК касационната инстанция проверява присъдата само в обжалваната й част и само по отношение на обжалвалите я лица. Допустимите отклонения за служебна намеса, извън заявените касационни основания в касационната жалба и/или протест, са при предпоставките по чл. 347, ал. 2 НПК, както и в случаите на накърняване на конституционните основи на правосъдието, в резултат от допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон от категорията на абсолютните. Следователно неизпълнението на задължението на съответния процесуален субект да посочи съответното касационно основание и да аргументира наличието му, както е в конкретния случай, предпоставя невъзможност за касационната инстанция да изпълни задълженията си, доколкото не може да се даде отговор на отъстващи обективно възражения. Неоснователно се оспорва допустимостта на свидетелските показания на св. Н. Д., св. Ю. П. и И. К., като такива, събрани в разрез със забраната на чл. 118, ал. 2 НПК. Досъдебното производство е започнало на 22.08.2019г. с първото действие по разследването - оглед на местопроизшествието от същата дата, когато е уведомена и ОП – Стара Загора чрез изпращане на препис от постановлението за започване на разследването. Св. Ю. П., към датата на започване на досъдебното производство е изпълнявал длъжността – началник група „Криминална полиция“ към РУ на МВР - Чирпан, а св. Н. Д. и И. К. са полицейските служители, отвели подсъдимия за извършване на следствения експеримент по производството. В тяхно присъствие касаторът е направил извънпроцесуални признания за извършеното убийство със съответните детайли и уточняване на ролята на брат му - починалия в хода на наказателното производство Б. И.. Необходимо е да се посочи, че И. К. не е бил разпитван като свидетел по делото, доколкото е починал и първоинстанционният съд го е заличил като свидетел. Не са приобщавани и дадените на досъдебното производство негови показания поради отсъствие на предпоставките по чл. 281, ал. 3 и ал. 4 от НПК, т.е. възражението за недопустимост на показанията му е лишено от основание. По-нататък, съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК лицата, извършвали действия по разследването и съдебни следствени действия, не могат да бъдат свидетели, включително и когато протоколите за извършените от тях действия не са изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс“. Претендираната от защитата недопустимост на посочените свидетелски показания се основава единствено на осъществяваната от свидетелите служба в органите на полицията, без да държи сметка, че принципно показанията на полицейски служители са допустими за използване в наказателното производство, при спазване на забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК. Поначало за „лица, извършвали дейност по разследването” следва да се считат лицата, упражняващи правомощия на орган по разследването – в хипотезата на осъществяване на първо действие по разследването или в хипотезата на вече започнало досъдебно производство с извършване на останалите процесуално - следствени действия. Полицейски служители, извън посочения по-горе кръг, възприели факти и обстоятелства, касаещи предмета на доказване в наказателното производство, не попадат в обхвата на ограничението по чл. 118 НПК и техния разпит, като относим към този предмет, е напълно допустим. В касационната жалба не се съдържат доводи за недопустимост на показанията на св. Д. и К. поради техния производен характер, поради което единствено следва да се посочи, че макар и производни по своя характер, тяхната допустимост е извън съмнение. Те не са заменили първичните доказателства, изяснени чрез обясненията на подсъдимия, в които той е направил пълни признания и е описал извършените от него престъпления – по време, начин и мотиви. В процесуалния закон липсва забрана за използване на производни доказателства, като значението им в е три насоки – а) да послужат като средство за разкриване на първични доказателства; б) да послужат за проверка на първичните доказателства и в) да заменят първичните доказателства, ако последните се окажат недостъпни. В контекста на валидното и неоспорено самопризнание на подсъдимия, съдилищата с основание са използвали в доказателствената си дейност показанията на св. Д. и св. К., тъй като те са послужили за проверка на първичните доказателства, съдържащи се в обясненията на подс. И.. Същественото е обаче, че оспорената от защитата допустимост на посочените свидетелски показания, (която е и единственото съображение в подкрепа на оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК), не би довела до промяна на фактическите и правните изводи на решаващите инстанции. Установява се е от съдържанието на мотивите на решението, че съдилищата не са изграждали фактическите си изводи на основата на коментираните показания на полицейските служители, а са се позовали на съвкупния доказателствения материал, който освен обяснения на подсъдимия, с характер на самопризнание е съдържал и множество гласни, писмени и веществени доказателства, еднозначно указващи авторството, времето и механизма на осъществените деяния. С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира въззивният съд да е допуснал пороци в аналитичната си дейност, поради което правилно е извел фактическите си заключения. Не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В касационната жалба не се навеждат доводи за наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, поради което в тази част не следва да се изтъкват съображения. ІІ. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание - основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Защитено единствено със съображение за неразумен срок на наказателното производство, то не може да бъде споделено. Известно е, че изводът за явна несправедливост на наложеното наказание предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Следователно необходимата корекция в наказанието се явява последица от заключение за неправилна дейност на съдилищата по индивидуализация на наказанието. Такава в конкретния случай не е налице. Въззивният съд е отчел всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, според действителното им значение и тежест, съобразени са конкретната обществена опасност на дееца и извършените от него деяния при условията на реална съвкупност, като за всяко от тях е отмерено справедливо по размер наказание, а след това - при условията на чл. 23, ал. 1 от НК и едно общо най - тежко наказание в размер на 17 (седемнадесет) години лишаване от свобода. Срокът на наказателното производство съвсем не е продължителен до такава степен, че подсъдимият да бъде компенсиран чрез намаляване на наказанието. Производството, макар и да не се отличава с фактическа и правна сложност, е с продължителност около 4 години, като в хода му са събирани множество доказателствени материали, включително и такива, изясняващи психолого - психиатричния статус на касатора. При така изтъкнатото и като намери доводите в касационните жалби за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 228/05.12.23г., постановено по внохд № 466/22г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: