Р Е Ш Е Н И Е № 60120 гр. София, 11 април 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретаря…….......Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора…...........…...Кирил ИВАНОВ….….изслуша докладваното от Председателя касационно дело № 458 по описа за 2021г. Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия Г. И. Г. чрез защитника му адв. Г. У. срещу решение № 13 от 19.01.2021г., постановено по внохд № 988/20г. на Софийски апелативен съд, НО – 1с-в. В жалбата се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т.2 от НПК. Като съществено нарушение на процесуални правила се изтъква кредитирането на свидетелски показания на лица, които са заинтересовани от хода на делото и отхвърлянето на показания на трети незаинтересовани лица; едностранчиво тълкуване на фактите и неоснователно кредитиране на показанията на пострадалия, които били променливи, което било белег за тяхната недостоверност. Липсата на категорични доказателства за авторството според касатора сочи, че с признаването на подсъдимия за виновен в извършване на престъпление, материалният закон е нарушен. Настоява се за отмяна на присъдата и оправдаване на Г.. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитниците на подсъдимия адвокати У. и Г. със същите аргументи. Адвокат У. настоява за оправдаване на подсъдимия, а адвокат Г. пледира алтернативно за оправдаване на Г. поради липса на извършено престъпление или за приложението на чл.9, ал.2 от НК, тъй като деянието не е обществено опасно поради малозначителност. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Излага доводи, че са събрани многобройни гласни и писмени доказателства по делото, включително и при проведеното въззивно съдебно следствие, които са анализирани подробно от апелативния съд. По тези съображения намира за неоснователни доводите в жалбата за немотивираност на решението. Счита, че при наличието на опасен рецидив не може деянието да бъде квалифицирано като малозначително. Пледира за оставянето на решението в сила. В последната си дума подсъдимият Г. заявява, че не е извършил престъпление и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 46 от 06.03.2020г., постановена по нохд № 4445/19г. по описа на Софийски градски съд, НО – 24 с-в, подсъдимият Г. И. Г. е признат за виновен в това, че на 05.01.2019г. около 16.00ч. в [населено място],[жк]в двора на 148 ОУ “Проф. Любомир Милетич“ при условията на опасен рецидив отнел чужда движима вещ – мобилен телефон Нокия модел „1100“, на стойност 9.00лв. от владението на П. Р. П. без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, поради което и на основание чл. 196, ал.1,т.1 във вр. с чл.194, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, б.“б“ и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години при първоначален „строг“ режим на изпълнение на наказанието, като е оправдан по обвинението за престъпление по чл.199, ал.1 т.4 във вр. с чл.198, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, б.“б“ от НК. По жалби на подсъдимия и неговите защитници е образувано внохд № 988/20г. по описа на Софийски апелативен съд, НО - 1с-в. С решение № 13 от 19.01.2021г. въззивният съд е потвърдил присъдата. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. Твърдението за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуални правила е подкрепено със съображения, които в по - голямата им част представляват оплакване за необоснованост. Към въззивния съд е отправен упрек, че неоснователно е кредитирал показанията на пострадалия П. и св. А., а са игнорирани показанията на св. Ч., че той е взел телефона. На така изложените доводи касационният съд не може да даде отговор, тъй като обосноваността на изводите на въззивния съд по същество е извън пределите на касационната проверка. Що се отнася до оплакването, че апелативният съд игнорирал показанията на присъствалите на мястото лица и не обсъдил вероятната теза подсъдимият да не е автор на деянието, то не отговаря на действителното положение. В мотивите на въззивното решение са обсъдени всички събрани доказателства, констатирани са противоречията в доказателствения материал, включително и противоречивите показания на пострадалия П. относно това дали е видял кой му взел телефона, дали св. Ч. е присъствал на мястото на инцидента, кога е установил липсата на телефона (л.11 – л.13 от мотивите). Изложени са и съображения поради които съдът не е кредитирал показанията на св. Ч.. Твърдението, че не била дадена вяра на други свидетели, освен на пострадалия и неговата приятелка не отговаря на действителното положение. На л.8 и л.9 от мотивите на решението са изложени аргументи, поради които съдът е ценил с доверие показанията на свидетелите Д., Д., Н., Р. Г. и В.. Изводът на съда от фактическа страна, че именно подсъдимият е извършител на инкриминираното деяние са основани върху годни доказателствени средства, събрани съгласно изискванията на процесуалния кодекс, анализирани и ценени според действителното им съдържание. В мотивите на присъдата са изложени и съображения поради които съдът ги е кредитирал, с което е гарантирана формалната правилност на изграждане на вътрешното съдийско убеждение. Касационният съд не може да проверява правилността на това убеждение по същество, тъй като необосноваността не е касационно основание. С оглед изложеното оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е лишено от основание. Изводът на апелативния съд, че осъщественото от подсъдимия съдържа от формална страна признаците на осъществено престъпление по чл.196, ал.1, т.1 от НК съответства на приетите за установени факти и на данните за предходната съдимост на Г. Г.. Взето е предвид обстоятелството, че от изтърпяване на последното наказание не е изтекъл срокът по чл.30, ал.1 от НК. Доводите, с които в решението е мотивирана липсата на предпоставки за приложението на чл.9, ал.2 от НК от една страна е обстоятелството, че законодателят е преценил, че извършването на кражба при опасен рецидив не може да представлява маловажен случай, а от друга данните за личността на подсъдимия – наличието на осъждания, не влияещи на квалификацията; трайност и стереотипност на престъпното поведение, нагласа за недосегаемост от закона и нарушаването на телесната неприкосновеност на пострадалия по незначителен повод, макар правилно да е прието, че това обстоятелство е извън фактите, отнасящи се до престъплението. Така изложените съображения не могат да бъдат споделени. В практиката си върховната касационна инстанция винаги е приемала, че нормата на чл.9, ал.2 от НК, като такава ситуирана в общата част на НК е приложима спрямо всички престъпления от особената част на наказателния кодекс, доколкото липсва изрична разпоредба, изключваща определени престъпления от приложното й поле. Малозначителността на осъщественото деяние се предопределя или от липсата изобщо на обществена опасност или от явната й незначителност. И при двете хипотези деянието не е престъпно, тъй като липсва един от елементите на престъплението по смисъла на чл.9, ал.1 от НК – обществената опасност. В тази насока изложените доводи във въззивното решение относно липсата на предвиден от законодателя маловажен случай на кражба, извършена при опасен рецидив, не представляват аргумент за неприложимост на чл.9, ал.2 от НК. Това е така, тъй като законът не допуска привилегирован състав за кражба при условията на опасен рецидив когато е налице извършено престъпление с наличните признаци на чл.9 ал.1 от НК, докато деянието по чл. 9, ал.2 от НК не представлява престъпление. Преценката на малозначителността на деянието е свързана преди всичко с възможните или настъпили вредни последици и когато те са явно незначителни, обществената опасност е толкова ниска, че третирането му като престъпление е неоправдано. Незначителността на предмета на кражбата – било като вещ или стойност на вещта и липсата на други вредни последици от нея обуславят явната незначителност на обществената опасност на такова деяние, което пък е основание да се приложи по отношение на него правилото на чл.9, ал.2 от НК (в същия смисъл р. № 557 от 13.01.2009г. по н.д. № 609/08г. на III н.о на ВКС). Характеристиката на личността на дееца няма определящо значение при преценката на малозначителността на деянието, макар, че следва да се преценява в контекста на съвкупността на всички елементи на престъплението. При това от значение е не обществената опасност на извършителя като личност с оглед досегашните му проявления, а поведението му в конкретния случай. Съображенията с които въззивният съд е приел, че личността на Г. е с висока обществена опасност не кореспондират със собствените му доводи относно мотивите за осъществяване на деянието (л.14 от решението). Конфликтът между подсъдимия и пострадалия е възникнал по лични мотиви – желание за лична разправа, макар с имуществен елемент, тъй като пострадалият имал дълг към подсъдимия от 10лв. Отнемането на процесния телефон, както правилно е отбелязал апелативният съд, е при внезапно възникнал умисъл, тъй като подсъдимият не е могъл да предвиди предварително изпадането му от дрехите на пострадалия на земята. Въпреки, че това не прави деянието несъставомерно от формална страна, подсъдимият е взел и отказал да върне вещта докато пострадалият не му върне дълга от 10лв. Така установените от въззивния съд обстоятелства на извършеното, почиващи на доказателствения анализ, очевидно не кореспондират с изложените доводи, че осъщественото от подсъдимия в случая било проявление на трайна тенденция в престъпното му поведение и демонстриращо нагласа за недосегаемост от закона. С оглед изложеното касационният съд намери оплакването за нарушение на закона за основателно. Изключително ниската стойност на предмета на посегателство, преценена наред с личността и мотивите на дееца в конкретния случай, сочат на явна незначителност на обществената опасност на осъщественото от Г. деяние по смисъла на чл.9, ал.2 от НК. Тъй като малозначителното деяние не е престъпно, то с осъждането на подсъдимия за престъпление, материалният закон е приложен неправилно. За отстраняването на допуснатото нарушение на закона, постановеното въззивно решение и потвърдената с него присъда, с която подсъдимият е осъден за престъпление по чл.196, ал.1, т.1 във вр. с чл.194, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, б.“б“ от НК следва да бъде отменени, а подсъдимият да бъде оправдан по същото обвинение. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.2 във вр. с чл.24, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 13 от 19.01.2021г., постановено по внохд №988/20г. на Софийски апелативен съд, НО – 1с-в и потвърдената с него присъда № 46 от 06.03.2020г. по нохд № 4445/19г. на Софийски градски съд, НО – 24 с-в, в частта относно осъждането на подсъдимия по чл.196, ал.1 т.1 във вр. с чл.194, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, б.“б“ от НК, като във вр. с чл.9, ал.2 от НК признава за невинен и оправдава подсъдимия Г. И. Г. да е извършил престъпление по чл.196, ал.1, т.1 във вр. с чл.194, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, б.“б“ от НК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: