Р Е Ш Е Н И Е № 53 гр.София, 17 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП КИРИЛ ИВАНОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 2337/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от служебно назначения защитник на подс. М. В. – адв. Л. Д., срещу нова въззивна присъда от 07.10.2013 г., постановена по внохд № 875/2013 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав, с наведени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК. Твърди се неправилна оценка на доказателствената съвкупност съобразно изискванията на чл. 107 НПК, неправилно приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление, както и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, не съответстващо на тежестта на извършеното престъпление. Прави се искане за изменение на присъдата, като на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление, както и да бъдат отхвърлени гражданските искове или намалени размерите на присъдените обезщетения. В допълнително писмено изложение по реда на чл. 351, ал. 3 НПК, депозирано от защитника, се развиват доводи, че мотивите на атакуваната присъда не отговорят на изискванията по чл. 305, ал. 3 НПК – липсва разбор на доказателствата, фактическата обстановка е декларативно установена, неоснователно не е дадена вяра на обясненията на подс. В.. Релевират се съображения за неправилно приложение на материалния закон, като се твърди подценяване от въззивния съд на няколко групи обстоятелства, включително и тези, свързани с оказването на медицинска помощ на пострадалия и настъпването на смъртта в значителен период след деянието. Обосновава се защитната теза, че подсъдимият е действал умишлено за причиняване на телесната повреда на пострадалия, но е налице непредпазливост по отношение на смъртта, като се претендира правна квалификация на деянието по чл. 124, ал. 3 НК. Подс. М. В. също е депозирал касационна жалба срещу въззивната присъда. Излага фактически твърдения за това, че пострадалият П. му е посегнал с брадва, че не е имал намерение да навреди на П., а само се е защитавал. В допълнение излага оплаквания за това, че не са отразени направени от него доказателствени искания пред Апелативния съд. Оспорва възприетата от въззивния съд правна квалификация на деянието. Постъпило е писмено възражение от гражданските ищци и частни обвинители П. Л. и Р. Ц., с което се оспорват подадените срещу присъдата жалби. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на постановената от САС присъда, включително и в гражданско осъдителната част. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. В. – адв. Д., поддържа жалбата по изложените в нея доводи, акцентирайки на оплакването за неправилна квалификация на деянието. Моли атакуваната присъда да бъде отменена и делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. Представителят на ВКП пледира за потвърждаване на присъдата на Софийски апелативен съд, като дава мотивирано становище за липсата на претендираните в жалбите касационни основания. Подс. М. В. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 27.03.2013 г., постановена по нохд № 111/2012 г. по описа на Окръжен съд Монтана, подс. М. Б. В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 124, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1 НК и е осъден на единадесет години „лишаване от свобода” при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор, като е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 12, вр. чл. 115 НК. Подс. М. В. е осъден да заплати на П. А. Л. и на Р. А. Ц. сумата от по 20 000 лв. на всяка от тях – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.09.2011 г. Съдът се е произнесъл по разноските и по разпореждането с веществените доказателства. С присъда № 39 от 07.10.2013 г., постановена по внохд № 875/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 7 състав, описаната присъда на ОС Монтана от 27.03.2013 г. по нохд № 111/2012 г. е отменена изцяло, като е постановена нова въззивна присъда, с която подс. М. В. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 12, вр. чл. 115 НК и му е наложено наказание шестнадесет години „лишаване от свобода” при първоначален строг режим в затвор. Подс. М. В. е осъден да заплати на П. А. Л. и на Р. А. Ц. сумите от по 25 000 лв. на всяка от тях – обезщетение да претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2011 г. до окончателното им изплащане. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски и държавната такса върху уважените граждански искове. Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбите от подсъдимия и служебния му защитник касационни основания, сочи на извод за тяхната неоснователност. Доводите, подкрепящи твърдяното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, следва да бъдат разгледани на първо място, доколкото касаят доказателствената дейност на въззивния съд и следователно са пряко свързани с правилността на формирането на вътрешното му убеждение по фактите. В касационната жалба от защитника на подс. В. се прави оплакване за неспазване на изискванията по чл. 107 НПК за събиране и оценка на доказателствата, като в допълнението към жалбата се възразява срещу възприемането на заявеното от пострадалия преди смъртта му, срещу цененето на обясненията на подс. В. относно обстоятелствата на стълкновението и неговите собствени мотиви само като защитна позиция, а не и като доказателствено средство, срещу интерпретирането на заключението на съдебно медицинската експертиза най-вече във връзка с въпроса дали на П. е оказана своевременна и адекватна медицинска помощ. Релевира се и оплакване за липса на доказателствен анализ в мотивите на въззивната присъда и несъответствието им със законовото изискване за съдържание по чл. 305, ал. 3 НПК. Така развитите доводи са лишени от основание. Въззивният съд в рамките на правомощията си по чл. 336, ал. 1 т. 1 НПК е постановил нова въззивна присъда, с която е приложил закон за по-тежко наказуемо престъпление спрямо подс. В., за каквото престъпление е имало обвинение в първата инстанция. При това, съдът е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е обективирал този анализ в мотивите на присъдата си. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателства – гласни, писмени и веществени и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им. Оценъчната дейност на апелативният съд е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, изложени са убедителни мотиви във връзка с кредитирането им. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки и значими за съставомерността на деянието, са изведени въз основа на изпълнение на изискванията за обективност, всестранност и пълнота. Гласните доказателствени средства – свидетелските показания и обясненията на подс. В., са били внимателно оценени от въззивния съд, като в мотивите е залегнала оценката за тяхната достоверност и са съпоставени помежду си и с други обективни доказателства. На практика, в свидетелските показания не са били набелязани съществени противоречия, което, наред с кореспонденцията им с отразените обстоятелства в протокола за оглед и в протоколите за доброволно предаване и наред с приложените по делото и предявени веществени доказателства, е дало основание за тяхното кредитиране и поставянето им в основата на изводите по фактите. Така че не може да се претендира, че решаващият съд не е извършил дължимия анализ на доказателствата, такъв, че ясно да посочи въз основа на кои доказателства какви фактически положения възприема за установени. Не е основателен довода в касационната жалба за това, че осъдителната теза е изградена изцяло върху съдебномедицинската експертиза и вещественото доказателство – брадва. За обосноваване на фактите, свързани с поведението на подсъдимия, са използвани фактическите данни, съдържащи се в показанията на св. П., дадени на досъдебното производство и законосъобразно приобщени в хипотезата на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 4 НПК, съдържащи конкретни и последователно изложени факти за поведението на подсъдимия, на св. Т. Р., който възпроизвежда непосредствените си възприятия за това колко пъти, кога и за колко време е излизал подсъдимият от дома му, за това, че като се е върнал е имал кръв по ръцете и е донесъл брадва, за това, че В. при връщането си му е заявил, че „е оправил работата” по повод оплакването от свидетеля от лицето И.. Самопризнанията на подс. В., направени в обясненията му пред първоинстанционния съд, за това, че е нанесъл побой на П., освен че са в кореспонденция с отразеното в протокола за оглед, в протоколите за доброволно предаване на брадвата и на дрехите на подсъдимия, са във връзка с показанията на св. П. и св. Р. за поведението му през процесната нощ и се проверяват чрез производните доказателства – показанията на св. В., св. Б. и св. М. за заявеното от В.. На практика липсва спор за авторството на деянието в лицето на подс. В.. Действително, от показанията на св. З. В., М. К., Ц., както и от приложените по делото медицински документи се установява обстоятелството, на което отдава особено значение защитникът в жалбата си, че пострадалият П. след деянието е ходил при брат си, прибрал се е впоследствие в къщи и на следващата сутрин поради влошаване на състоянието му е бил извикан личния му лекар св. К., който е извикал спешна помощ, след което пострадалият е бил откаран съответно в болницата в [населено място], а впоследствие бил настанен на лечение в болница „име” в София. Това обстоятелство – за наличието на времеви интервал между причиняване на увреждането и осъществяване на медицинска интервенция, не е било подробно обсъдено от въззивния съд, но това не е било необходимо. В приетото като компетентно и обосновано заключение на СМЕ вещите лица посочват, че причиненото на пострадалия черепно-мозъчно увреждане е протекло с т. нар. „светъл период”, те са категорични за това, че проведените медицински мероприятия са били в пълен обем и адекватни, че черепно-мозъчната травма налага спешна хирургична интервенция, неизвършването на която води до неминуема смърт. Следователно, развитата от защитата теза за несвоевременно оказана и неадекватна медицинска помощ не намира подкрепа в данните по делото. Въззивната инстанция в мотивите на атакуваната присъда е извършила правилна преценка на обясненията на подс. В., като, имайки предвид двояката им същност, не им е дала вяра по отношение на соченото в тези обяснения обстоятелство за това пострадалият П. при отваряне на вратата да му е посегнал с брадва и да го е псувал. Правилно в тази им част обясненията на подсъдимия са възприети като защитна теза, като това не е сторено произволно, а въз основа на прецизен анализ самостоятелно и чрез съпоставка с другите доказателства, който не е нужно да бъде преповтарян. Обясненията на подсъдимия за действия на пострадалия с брадвата са вътрешно противоречиви, доколкото подсъдимият твърди такова поведение, но и заявява, че „не знае да е видял заплаха за себе си”. Заявените от подсъдимия обстоятелства не само не намират опора в други обективни доказателства, но и се опровергават от заявеното от пострадалия в приобщените чрез прочитане негови показания, дадени на досъдебното производство за това, че подсъдимият, търсейки лицето И., го избутал, влязъл, бутнал го и започнал да го бие. Вземането на брадвата, намирала се в дома на пострадалия от подсъдимия, не може да се възприеме като факт в подкрепа на неговите обяснения в тази им част, доколкото самият подсъдим посочва, че я е взел когато си е тръгвал, след като е нанесъл множеството удари с крака и ръце на пострадалия. Поради това, възраженията в жалбите на подсъдимия и неговия защитник, свързани с нарушаване на изискванията по чл. 107 НПК, не са основателни. Оплакването на подс. В. за това, че не са отразени направени от него доказателствени искания пред Апелативния съд, не намират опора в материалите по делото. В подадената лично от подсъдимия въззивна жалба липсват искания за събиране на доказателства, такива искания не са направени и в съдебно заседание пред въззивния съд. Протоколът от съдебно заседание от 07.10.2013 г. отразява всички процесуални действия и изявления, извършени от съда, страните и другите участници в съдебното заседание, като подсъдимият не е искал поправка или допълване на протокола. Доколкото цитираният протокол е съставен при условията и по реда, предвиден в закона, съобразно чл. 131 НПК съставлява писмено доказателствено средство и има доказателствена сила по отношение на извършването на съответните процесуални действия и за реда, по който са извършени. Следователно, при липсата на направени доказателствени искания от подсъдимия, същият не може да се позовава на нарушаване на правото му на защита поради лишаването му от възможност да иска събиране и проверка на доказателства. Освен това, събраната и проверена по делото доказателствена съвкупност е в обем, обезпечаващ правилното изясняване на всички релевантни фактически обстоятелства. При правилно установени факти въззивната съдебна инстанция е приложила точния материален закон, като е приела, че с действията си подс. М. В. е реализирал състава на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 12, вр. чл. 115 НК. Решаващият въззивен съдебен състав на първо място правилно е приел, че деянието не е извършено в условията на неизбежна отбрана. Такава претенция, изводима от твърденията му, че се е защитавал срещу нападение, се съдържа и в касационната жалба от подсъдимия. Тя не може да бъде удовлетворена, защото възприетото от инстанциите по фактите категорично сочи липса на нападение от страна на пострадалия П. спрямо подс. В., даже напротив – подсъдимият е този, който още с отварянето на вратата от пострадалия, е влязъл в къщата и е започнал да му нанася удари и го е повалил на пода. Основните възражения в двете жалби са за неправилно приложение на материалния закон, като се възразява срещу прилагането на закон за по-тежко наказуемо престъпление от въззивната инстанция и се развиват доводи за това, че правилната квалификация на деянието следва да е по чл. 124, ал. 3, вр. ал. 1 НК, каквато е била възприета от първоинстанционния съд. Съдебният състав на касационния съд счита, че установените факти водят до категоричен извод за това, че извършеното от подсъдимия изцяло се субсумира под признаците на престъпния състав на умишлено убийство с квалифициращи обстоятелства по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 12, вр. чл. 115 НК. Въззивният съд е изложил правилни съображения досежно обективната и субективната страна на деянието. Несъмнено е установено, че подс. Вехтарски е нанесъл на пострадалия П. удар с ритник в областта на главата със значителна сила, при което е причинена тежката черепно-мозъчна травма. Установено е и че с множество удари подсъдимият е нанесъл на пострадалия и редица други увреждания, довели до закрита гръдна травма, травма на опорно-двигателния апарат. Експертното заключение посочва като основна причина за смъртта на П. закритата черепно-мозъчна травма със счупване на черепната основа, която е в пряка и непосредствена връзка с леталния изход, като при тази травма неизвършването на спешна неврохирургична интервенция води до неминуема смърт. Нанасянето на побой от подс. В. на пострадалия, чрез удари, основно с ритници по тялото на последния, довели до причиняване на травматични увреждания, едно от които – неминуемо водещо до смърт при неизвършване на медицинска интервенция, съставлява осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението. Въззивният съд правилно е мотивирал изводите си, че от субективна страна деянието е извършено от подсъдимия при евентуален умисъл. За умисъла на подсъдимия се съди от обективираното му поведение. В случая, несъмнено се установява, че подсъдимият е нанесъл на П. множество удари, включително и ритници със значителна сила, продължили и когато пострадалият е бил паднал на пода. Тези удари са били насочени към жизнено важни части на тялото – главата и към части на тялото, съдържащи важни органи като гръдната област, довели са до множество тежки увреждания в различни анатомични области на тялото. Механизмът на нанасяне на ударите, тяхната насоченост – силен ритник в главата, скачане върху гръдния кош на падналия пострадал, обосновават извод за съзнание у подсъдимия, че в резултат на това въздействие е възможно да настъпи смъртта на П.. Именно от обективно извършените от подсъдимия действия спрямо личността на пострадалия се изключва непредпазливостта по отношение на настъпилата смърт, като макар този резултат да не е целен, то той е съзнателно допускан от В.. Следователно, правилни са изводите на САС, че умисълът на подсъдимия не е за причиняване на телесна повреда, а обхваща като резултат и възможността за причиняването на смъртта на пострадалия. Соченото от защитата обстоятелство за това, че не е оказана своевременна медицинска помощ на пострадалия, освен че не е фактически обосновано, не променя изводите за субективната страна на деянието. Това е така, понеже неминуем резултат от причинената черепно-мозъчна травма, ако не се извърши съответна медицинска интервенция, е леталният извод, а експертите са категорични, че медицинската намеса е била с навременен спешен характер и обем и въпреки извършените медицински действия, поради тежестта на тази травма и нейните усложнения е настъпил леталният изход. Настъпването на смъртта известен период след причиняване на уврежданията само по себе си не може да обоснове умисъл към телесната повреда и непредпазливост по отношение на по-тежкия резултат, защото обективираните действия на подсъдимия и причинените от тези действия увреждания и в частност тежката травма на главата са от характер да доведат до летален изход за пострадалия, който е и настъпил като пряка и непосредствена последица от увреждането. Мотивите на извършване на деянието и намеренията на дееца, които се сочат от защитата за обосноваване на по-лека квалификация, също не са от характер да опровергаят възприетите от въззивната инстанция правни изводи. Това е така, понеже независимо от декларираното намерение от подсъдимия да потърси лицето, от поведението на което се е оплакал неговият родственик, посегателството е осъществено спрямо друго лице, а и видът, силата и локализацията на ударите недвусмислено обосновават извод, че независимо от целта на манифестираното поведение, е налице съзнателно допускане на настъпването на смъртта на лицето, спрямо което са упражнени ударите. По-нататък, не е налице явна несправедливост на наложеното на подс. В. наказание за така извършеното престъпление шестнадесет години лишаване от свобода. Наказателната отговорност на подсъдимия правилно е реализирана в хипотезата на чл. 54 НК, като въззивният съд е установил и съобразил обстоятелствата, влияещи върху отговорността. В касационната жалба оплакването за явна несправедливост е конкретизирано единствено като несъответствие на наложеното наказание с тежестта на извършеното престъпление. Такова несъответствие не е налице, доколкото степента на обществена опасност на деянието в рамките на възприетата правна квалификация е относително висока, предвид конкретните характеристики на извършването му. Решаващият съд е отчел като смекчаващо обстоятелство младата възраст на подсъдимия, така че позоваването на възрастта в жалбата от последния е лишено от основание. Не се констатират неотчетени смекчаващи вината обстоятелства, нито подценяване на установените такива, които да обосноват допълнително смекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия. Изложените съображения сочат на неоснователност на искането за намаляване на размера на наложеното му наказание. Неподкрепено с конкретни доводи е искането в касационната жалба от защитника за отхвърляне на предявените граждански искове от наследниците на починалия или за намаляване на размера на присъдените обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди. Законосъобразно предявените искове за обезщетяване на претърпени от наследниците на П. неимуществени вреди са уважени като основателни предвид осъществяването на състава на непозволено увреждане. По отношение на техния размер, същият е определен от въззивния съд в съответствие с критериите за справедливост, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и тези критерии са преценени чрез обективното им проявление. В този смисъл оплакването за нарушение на закона при решаване на въпроса за гражданската отговорност е неоснователни, както е неоснователно и искането за корекция на въззивното решение в тази му част. По изложените съображения касационната инстанция намери подадените от жалби от подс. В. и от неговия защитник за неоснователни и същите следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 39 от 07.10.2013 г., постановена по внохд № 875/2013 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.