Р Е Ш Е Н И Е № 386 гр.София, 18 октомври 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1217/2013 година Служебният защитник в предходната съдебна инстанция на подсъдимия М. М. Ю. е подала касационна жалба срещу решението в тази въззивна инстанция, с което е изменена осъдителната присъда спрямо подсъдимия в първата инстанция. Присъдата е постановена от Бургаския окръжен съд на 22 януари 2013 год., по нохд № 1381/2012 год. и с нея Ю. е наказан за двете престъпления в съвкупност (чл.23 НК), извършени на 8.VІ.2012 год.: - по чл.343б, ал.1 НК, за това, че е управлявал лекия си автомобил с 2,26 промила алкохол в кръвта; - по чл.304а, във връзка с 304, ал.1 НК, за подкупа със 180 турски лири (154 лв.), даден на проверилия го като водач на мпс полицейски орган. Наказанията са съответно 1 година лишаване от свобода и 3 години лишаване от право на управление на мпс, и 3 години лишаване от свобода и 1 500 лева глоба, но лишаването от свобода е намалено на основание чл.58а НК с една трета (поради проведеното съкратено съдебно следствие по реда на гл.двадесет и седма от НПК). Общото наказание за съвкупността от престъпления е определено в размер на 2 години лишаване от свобода при строг първоначален режим в затвор, глоба 1 500 лева и лишаване от правоуправление за 3 години. Освен наказанието лишаване от свобода по тази присъда, присъдено е отделно изтърпяване (чл.68 НК) на други 3 месеца лишаване от свобода, наложени по предишна условна присъда на Хасковския окръжен съд. Второинстанционното (въззивно) решение – 59/8.V.2013 год. по внохд 52/2013 год., е постановено след обжалване от страната, обжалвала и сега, и е довело само до отпадане на приложението на чл.68 НК и до свързаното с него смекчаване на режима на „общ” при изтърпяването на лишаването от свобода (чл.68 НК е останал обаче приложен по друго предишно дело на подсъдимия – на Свиленградския районен съд). В касационната жалба се сочат обстоятелства за явната несправедливост при наказването на подсъдимия и се иска смекчаването му чрез намаляване на наказанията. Жалбата е поддържана в съдебното заседание на ВКС, а според участващия в него прокурор е неоснователна. Върховният касационен съд намери жалбата за основателна, макар и не само и не толкова по съображенията в нейна подкрепа. Нещо повече – част от тези съображения срещу явната несправедливост на наложените наказания са и явно неоснователни по отношение на наложения минимум от 1 година лишаване от свобода по чл.343б, ал.1 НК; той според ВКС може да бъде определен даже като недостатъчен за прояви като инкриминираната: една от общо петте му санкционирани досега за управление на мпс след употреба на алкохол, която при това е последвана скоро от проявите на 20 юни и 20 септември с.г. Основателно обаче е недоволството срещу 3-те години лишаване от свобода, наложени по чл.304а НК, чрез които по-лекото според ВКС от двете конкретно извършени престъпления е наказано практически по-тежко. Очевидното пияно състояние, в което е шофирал Ю., е със значителна укоримост, но даването на подкуп в същото състояние е станало по-скоро комично, особено като се разбере, че подсъдимият сам е решил да спре до полицейския патрул, за да попита по кой път да продължи. Може все пак да се предположи, че несправедливо утежненото санкциониране по чл.304а НК е щяло да бъде избегнато след една по-точна правна квалификация на деянието не като довършено престъпление, а само като опит (чл.18 НК) за подкуп. До сега тази правна квалификация е убягвала на участниците по делото, въпреки ясните ѝ белези. Обективният белег на извършеното като опит е в случая недвусмисленият отказ на полицейския служител да приеме пари от Ю., а тъкмо п р и е м а н е т о им би довършило от фактическа страна осъществяването като цяло (даване-приемане) на конкретния подкуп (в същия смисъл за сходен случай е постановено и р.383 от 5.ХІ.2009 год. на ВКС-І н.о., аргументирано с позоваване на П. 1/1981-Пл., т.2, абз.посл. от мотивите, и на теорията; вж. същото разбиране и в р.134 от 7.ІІІ.2013 год. на ВКС-ІІІ н.о.). При активния подкуп деецът трябва да „даде” предмета на престъплението, а щом това „по своята същност е [участие в] сделка” (макар и незаконна, вж. отново цитираното постановление, но т.3, абз.посл. на цит.място), за да бъде тя завършена като двустранна, по-конкретно, сделка (договор), трябва и насрещната страна по нея да се съгласи с „даването” и да „приеме” този предмет. Без взаимното съгласие между страните липсва впрочем не само завършена, но и въобще сделка, поради което и В(К)С в споменатото вече постановление изрично обръща внимание на необходимостта от постигането му, когато подчертава съгласието като изискване към субективната страна на активния подкуп за бъдещо действие или бездействие – в т.14 от мотивите, или когато обсъжда общо възможността за опит както при активния, така и при пасивния подкуп – в цитирана вече т.2. Изискването за съгласие при сделките, от друга страна, сочи възможността за опит при подкупа не само когато престъплението е „резултатно”, но и при „формалните” му („на просто извършване”) разновидности: когато неговият предмет не се „дава”, а само се „предлага-приема”, „обещава-приема обещанието” или дори когато само е „поискан”. Възможността за опит и при „формалните” престъпления е, разбира се, строго конкретен фактически въпрос, изцяло зависим от продължителността на извършването им и поначало рядкост на практика, но все пак не бива да се изключва (ако например деецът си е послужил с писмо, което не е достигнало адресата си). Преквалифицирайки извършеното от подсъдимия като опит за подкуп, ВКС в същото време не смята за несправедливо да смекчи санкционирането му в същите рамки, в които са се движили съдилищата досега – т.е. на чл.58а, а не на чл.55 НК, и че на извършената в останалите ѝ насоки от тях индивидуализация на наказанието отговаря сега наказанието 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, съответно 1 година лишаване от свобода след намаляването му с една трета. ВКС обаче смята изтърпяването на наказанието „ефективно” (реално) не само за справедливо, както са приели съдилищата в Бургас, а за неизбежно – ако те бяха изпълнили задължението си да определят и общо наказание за извършените досега престъпления от подсъдимия, щяха да установят, че престъпленията по сегашното дело и по едно от трите му предишни дела през 2012 год. – 982/2012 год. на Свиленградския районен съд, са в съвкупност (чл.23 НК), за която задължително трябва да бъде определено общо наказание, а то самото няма как да бъде условно (чл.66 НК) – дори сегашното да е такова, при положение че престъплението по делото на СвРС е било наказано „ефективно” и с приложението на чл.68 НК заради нарушен изпитателен срок на условното осъждане по другото предишно от 2012 год. – 777/2012 год. на Хасковския окръжен съд (вж. и р.318/02-І, Бюл.11/02; р.475/03-І, Бюл.12/03, както и позоваването на тях в р.488/30.І.2013 год. на І н.о. по нд 1402/12). Ръководен от изложеното и с оглед още на чл.354, ал.2, т.1 и 2 НПК, ВКС-І наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 59 от 8.V.2013 год. по внохд № 52/2013 год. на Бургаския апелативен съд само относно потвърждаването на присъда от 22 януари 2013 год. по нохд № 1381/2012 год. на Бургаския окръжен съд относно извършения подкуп, който преквалифицира като опит (чл.18 НК) и НАМАЛЯ наказанието за него и общото наказание, определено с присъдата, на една година лишаване от свобода. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: