Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    №.130                                          София.09.07.2010 г.                           В   И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на шестнадесети юни  две хиляди и десета  година в състав:                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА  ВЪРБАНОВА                                                ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ  ЕФРЕМОВА                                                                                  БОНКА  ЙОНКОВА   при секретаря  Лилия Златкова изслуша докладваното от председателя /съдия/  Татяна  Върбанова т.дело №  995/2009 година   Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „П” О. , гр. Б., представлявано от управителя Н. Д. Б. , срещу решение № 326 от 16.04.2009 г. по гр.д. № 79/2009 г. на Апелативен съд – София, шести състав, с което е оставено в сила решение № 65 от 30.06.2008 г. по гр.д. № 260/2007 г. на Окръжен съд – Благоевград. С посочения съдебен акт търговското дружество е осъдено да заплати на А. за с. к. сумата 75 150 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договор за приватизационна продажба, ведно със законната лихва от 13.12.2007 г. и сумата 1 229.16 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 03.11.2007 г. – 13.12.2007 г. Касаторът, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди, че от момента на сключване на приватизационния договор правото на собственост върху закупеният обект – „К” е прехвърлено на дружеството, то е придобило пълния обем собственически права, защитени от чл.17, ал.1 и ал.3 от Конституцията на Република България, поради което договорната клауза на чл.9.3. забраняваща разпореждането със собствената вещ за определен период от време, е нищожна предвид пряко приложимата конституционна разпоредба. Счита, че въззивният съд неправилно е отхвърлил възражението за нищожност на посочената клауза, а от друга страна не е отчел, че с нотариалният акт от 02.11.2006 г. не е продадена обособената част, а само малка част от нея, т.е. не е налице разпореждане със 100% от предмета на приватизационния договор. Поддържат се доводи и за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд по евентуалното възражение по чл.92, ал.2 ЗЗД – за прекомерност на неустойката или за намаляването й пропорционално на неизпълнението. С определение № 126 от 08.03.2010 г. е допуснато касационно обжалване на решението по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с възможността да се намалява неустойка по приватизационен договор поради прекомерност и/или при частично изпълнение на задължение за бездействие. Ответникът по касация – А. за приватизация и с. к. , конституиран на основание чл.227 ГПК, във вр. с § 20, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗПСК/ ДВ бр.18/2010 г./, на мястото на А. за с. к. , чрез процесуалния си пълномощник, счита касационната жалба за неоснователна. По съображения в писмена защита, поддържани в съдебно заседание на 16.06.2010 г., е заявено искане да се остави в сила въззивното решение, с присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: С постановеното от Софийския апелативен съд решение е потвърден първостепенният съдебен акт по предявените от А. за с. к. искове: с правно основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл.12.1.,вр. с чл.9.3. от договор за приватизационна продажба на „К”, гр. Б., съставляващ обособена част от Драматичен театър „Н” и с правно основание чл.86 ЗЗД. Предвид породеното облигационно задължение за търговското дружество – купувач по приватизационния договор да не извършва разпоредителна сделка с недвижимия имот, което е задължение за отрицателна престация, решаващият съд е направил извод за пълно неизпълнение, независимо, че предмет на разпоредителната сделка е само част от закупената по приватизационната продажба обособена част. Като неоснователни са преценени възраженията на ответното дружество/сега касатор/ за нищожност на предвидената в чл.9.3. от договора за приватизационна продажба публична намеса в сделката с имот – частна собственост, чрез забраната за продажба на закупения имот в продължение на пет години от датата на изплащане на цената, както и възраженията за приложимост на чл.92, ал.2, предл.2 ЗЗД. Изложени са съображения относно спецификата и целите на приватизационния договор, предвиденото разсрочено плащане на цената на обекта и допустимостта за въвеждане на договорни ограничения на правото на собственост в разумно оправдан срок, с оглед защитата на обществения интерес. След преценка на доказателствата по спора, решаващият състав е направил извод за валидност на поетото от купувача облигационно задължение за отрицателна престация, чието неизпълнение поражда правото на АСК да иска заплащане на договорната неустойка в размер на половината от цената по приватизационния договор. Законосъобразно и обосновано е застъпеното от въззивния съд становище за валидност на клаузата на чл.9.3. от приватизационната продажба, предвиждаща задължение на търговското дружество – купувач ..”да не продава обособената част в продължение на пет години от изплащането й”. В тази част от договора е възпроизведена законовата забрана по чл.41, ал.2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия/ЗППДОбП – отм./. Посочената императивна разпоредба има за цел да предотврати заобикалянето на закона, с оглед преференциите, които ползват наематели и арендатори по чл.35, ал.1, т.2 ЗППДОбП/отм./ както по отношение цената на приватизираните обекти, така и с оглед разсроченото й плащане. Тази забрана за прехвърляне на собствеността върху приватизирания обект, в рамките на посочения срок,/клауза за неотчуждаемост/ е породила задължение за отрицателна престация. Неизпълнението на облигационното задължение, предвид обвързващата сила на договорните клаузи по смисъла на чл.20а ,ал.1 ЗЗД, поражда правото за кредитора да претендира отнапред уговореното обезщетение за причинени от неизпълнението вреди, под формата на неустойка. Предвидената забрана за извършване на правни действия от страна на приватизиращото дружество, водещи до отчуждаване на активи на приватизираното предприятия, не може да се третира като ограничаване правото на собственост, нито като нарушаване на предвидената в чл.17, ал.3 от Конституцията на Р България неприкосновеност на частната собственост. Собственикът на закупения по приватизационната продажба обект принципно не се лишава от разпоредителното си правомощие, като с оглед същността и целта на приватизацията, забраната за отчуждаване не може да се третира като нетърпимо ограничаване на правото на частна собственост върху обекта. Безспорно, неизпълнението на задължението на дружеството- купувач за бездействие, имащо за предмет неизвършването на правни действия по възмездно отчуждаване на закупената обособена част – „К”, гр. Б., съставлява неизпълнение на отрицателна престация. Действително, както е приел и въззивният съд, неизпълнението на отрицателни престации принципно може да бъде само пълно. В случая обаче констатираното пълно неизпълнение на договорно поето задължение за бездействие е осъществено по отношение на част от приватизирания обект, която част е предмет на сделката по нот.акт № 7, дело №920/2006 г. на Нотариус И. К. , с район на действие – РС – Благоевград. С оглед присъщите функции на договорената компенсаторна неустойка, пълното неизпълнение на отрицателната престация само за част от закупените активи на приватизираното предприятие, следва да обоснове приложението на чл.92, ал.2, предл.3 ЗЗД. Дължимата неустойка по чл.12.1. би следвало да се определи след оценка на обекта, предмет на разпоредителната сделка, при спазване на използвания метод за оценка на приватизирания обект, съгласно Наредба за оценка на обектите, подлежащи на приватизация/ отм./ В тази насока обаче по делото не са събрани надлежни доказателствени средства, което препятства решаване на спора по същество от настоящата инстанция. Независимо от горните съображения, необходимо е да се констатира липсата на произнасяне от страна на решаващия съд по надлежно релевираното в процеса възражение за прекомерност на неустойката по смисъла на чл.92, ал.2, предл.1 ЗЗД, което се поддържа и пред настоящата инстанция. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по това възражение, при съобразяване на съществуващата вече задължителна практика – Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение           Р Е Ш И :     ОТМЕНЯ изцяло решение № 326 от 16.04.2009 г. по гр.д. № 79/2009 г. на Апелативен съд – София. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: