РЕШЕНИЕ № 157 гр. София, 09 октомври 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 603 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по повод подадена жалба от защитника на подсъдимия С. В. Н. срещу въззивно решение № 64/13.05.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 71/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК като се прави искане за изменение на решението на въззивния съд и определяне на по-леко наказание. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът и подсъдимият, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за справедливост на наложеното от въззивния съд наказание, поради което пледира за оставяне на жалбата без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: Първоинстанционното производство е протекло по реда на чл. 371, т.2 от НПК – съкратено съдебно следствие, поради признаване на фактите по обвинителния акт от подсъдимия. С присъда №6/18.01.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 1412/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна, подсъдимият С. В. Н. е признат за виновен в това, че на 07.10.2017 год., в [населено място], без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества – марихуана, с тегло 49, 32 гр., с активен наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол 4,2 %, на стойност 295,92 лева, поради което и на основание чл. 354а ал.1, изр.1, пр.4, алт.1, вр. с чл. 58а, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца, при първоначален „общ“ режим за изтърпяване и глоба в размер на 5000 лева. На основание чл. 25, ал.1, вр. с чл. 23 от НК е определено общо наказание между така посоченото и наложеното на подс. Н. наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода със споразумение № 38/11.12.2017 г., по н.о.х.д. №1464/2017 г. по описа на ОС – Варна, като е постановено да изтърпи наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим. Към това наказание първоинстанционният съд присъединил отчасти наказанието глоба, а именно в размер на 2000 лева. Със същата присъда ОС – Варна зачел вече изтърпяната част от наказанието лишаване от свобода, а на основание чл. 354а, ал.6 от НПК отнел предмета на престъплението и постановил той да бъде унищожен. По протест на Окръжна прокуратура – Варна срещу първоинстанционната присъда с доводи за несправедливост на наложеното наказание, в Апелативен съд – Варна е образувано в.н.о.х.д. № 71/2019 г. С въззивно решение № 64/13.05.2019 г., постановено по същото дело, АС – Варна изменил първоинстанционната присъда като увеличил размера на наказанието лишаване от свобода от една година и четири месеца на две години и два месеца, на основание чл. 25 от НК определил общо наказание между това наказание и наложеното по н.о.х.д. № 1464/2017 г. на ОС – Варна в размер на две години и два месеца лишаване от свобода и присъединил към него изцяло глобата в размер на 5000 лева, като потвърдил първоинстанционната присъда в останалата й част. Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение е допустима, тъй като е депозирана в срок, от страна, която има право на това и срещу съдебен акт от вида на посочените в чл. 346 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК, релевирано от жалбоподателя, се подкрепя с доводи за недооценяване на наличните по делото смекчаващи отговорността обстоятелства и възприемане като отегчаващи на такива, които не се основават на конкретни данни. Жалбоподателят твърди, че неправилно въззивният съд е оценил личността на подсъдимия като такава с висока степен на обществена опасност, като не съобразил обстоятелството, че същият е с чисто съдебно минало, допринесъл е за разкриване на обективната истина със самопризнанието което е направил, критичен е към извършеното и е осъзнал вината си. Не бил взет предвид и факта, че при подсъдимият е налице вредна употреба на наркотични вещества, както и това, че е осъществил престъпната си дейност в кратък период от време. Така изложените от жалбоподателя оплаквания не се потвърждават от проверката на обжалваното въззивно решение. Първоинстанционното производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал.4, вр. с чл. 371, т.2 от НПК процедура, което е предопределило съобразяването на първоинстанционния съд и на въззивната инстанция с разпоредбите на чл. 373, ал.2 от НПК и чл. 58а, ал.1 от НК. Двете инстанции по фактите правилно са преценили, че смекчаващите отговорността обстоятелства не са от категорията многобройни или изключителни, поради което законосъобразно не са приложили нормата на чл. 58а, ал.4, вр. с чл. 55 от НК. В касационната жалба също не са посочени такива данни, които да налагат извод, че и най-лекото наказание, предвидено в разпоредбата на чл. 354а, ал.1 от НК е несъразмерно тежко с обществената опасност на деянието и дееца. Признаването на фактите по обвинението в процедурата по чл. 371, т.2 от НПК е явен израз на желанието на подсъдимия да олекоти процесуалното си положение и това е отчетено чрез провеждане от първоинстанционния съд на съкратено съдебно следствие. За това свое поведение обаче, подсъдимият е премиран чрез редукция на наказанието, съобразно разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК и повторното му отчитане като смекчаващо отговорността обстоятелство, какъвто довод прави жалбоподателят, е недопустимо. Неоснователно е твърдението, че не е отчетено чистото съдебно минало на дееца към момента на осъществяване на деянието. Съдилищата по фактите са преценили това обстоятелство като смекчаващо, но за разлика от първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав е анализирал детайлно и задълбочено данните за криминалните прояви на подсъдимия, материализирани в съответните съдебни актове / постановени за деяния извършени преди престъплението, за което се води настоящото дело/, като оценката, която е дал на дееца като личност с по-висока степен на обществена опасност е правилна и добре аргументирана. Обстоятелството, че подсъдимият е осъществил няколко еднакви по вид престъпления – такива по чл. 354а от НК, в рамките на приблизително едногодишен период от време, като деянието по настоящото дело е осъществено по време на провеждане на досъдебно производство за други три деяния от същия вид, е дал основание на въззивната инстанция да достигне до логически правилния извод, че предвид трайно формираните престъпни нагласи, деецът заслужава по-строго санкциониране, с налагане на по-тежко наказание от определеното с първоинстанционната присъда. Твърдението на жалбоподателя, че въззивната инстанция не е взела предвид, че към инкриминирания период при подсъдимия е била налице вредна употреба на наркотични вещества, също не може да бъде прието за основателно. Въззивният съд коректно е обсъдил в мотивите на обжалваното решение посоченото обстоятелство, като изхождайки от заключението на СПЕ за това, че при подс. Н. няма изградена зависимост към наркотични вещества, правилно е преценил, че подбудите за извършване на деянието нямат болестен характер, а са израз на стремежа на дееца за постигате на материална облага, чрез осъществяване на разпространение на наркотични вещества. В заключение следва да се посочи, че при индивидуализацията на санкциите контролираният съд не е допуснал нарушение на правилата визирани в разпоредбите на чл. 36, чл. 54 и чл. 58а, ал.1 от НК, както и на чл. 373, ал. 2, вр. с чл. 371, т.2 от НПК. Определеният от въззивната инстанция размер на наказанието е съизмерим с тежестта и обществената укоримост на престъпната проява и може да осъществи целите на генералната превенция. Едновременно с това е достатъчен и за поправянето и превъзпитаването на дееца от гледна точка на неговата личностова характеристика. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, поради което не се налага корекция на определените от въззивния съд санкции в исканата от жалбоподателя насока. Постановеното въззивно решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховния касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 64/13.05.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 71/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.