5 Р Е Ш Е Н И Е № 165 София, 22.12.2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на дванадесет и девети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1784/2013 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. Т. от [населено място] против решение от 10.12.2012 г. по в. гр. д. № 652/2012 г. на Шуменски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Шуменски районен съд решение № 698 от 21.08.2012 г. по гр. д. № 1412/2011 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 424, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 31.07.2007 г., същият не дължи на банката сумата 17 673.49 лв., включваща: 14 588.71 лв. – главница, 2 164.64 лв. – лихви за просрочие и такси за закъснение от 17.12.2008 г. до 09.06.2009 г., ведно със законната лихва от 10.06.2009 г. и 920.14 лв. – разноски, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 1244 и изпълнителен лист от 11.06.2009 г. по ч. т. д. № 2057/2009 г. на Шуменски районен съд. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Релевирано е оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства и преди всичко на най-важното за спора доказателство – писмо изх. № 1089 от 28.03.2011 г., в което самият ответник [фирма] е посочил, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 10.06.2008 г., спрямо която дата именно, според касатора, следва да се преценява и 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за предявяване на иск срещу него в качеството му на поръчител. С твърдението, че противоречи на закона, несъгласие е изразено и със становището на решаващия състав за възможността предсрочно изискуем кредит да бъде превърнат от банката-кредитор отново в редовен без да е налице изрична воля за това от страна на длъжника-кредитополучател. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 797 от 09.12.2013 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за предпоставките, при които настъпва предсрочна изискуемост на задължението по договора за банков кредит, с оглед конкретните уговорки на страните. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 25.03.2013 г. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Т. В. Т. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 424 ГПК за установяване несъществуването на вземане за суми по договор за кредит за текущо потребление от 31.07.2007 г., въззивният съд е приел, че с факта на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 10.06.2009 г. банката е реализирала правото си за обявяване на кредита за предсрочно изискуем в рамките на предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок, за чието начало е счетена датата 17.12.2008 г., когато са били налице предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост, предвидени в чл. 19.2. от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление. Като неоснователен решаващият съд е преценил довода на ищеца за отпадане на задължението му като поръчител поради пропускане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка е прието, че за начало на посочения срок не може да се счита твърдяната от ищеца дата 10.06.2008 г., когато банката за първи път е отнесла кредита в просрочие, тъй като липсват данни тя да е уведомила за това длъжника, респ. да е предприела действия за принудително събиране на сумите, съобразявайки задължителната практика по чл. 290 ГПК (конкретно цитирани решения на ВКС). Отделно от това, въззивната инстанция е изразила разбирането, че дори и предсрочната изискуемост да е настъпила на датата 10.06.2008 г., то липсва пречка впоследствие поради погасяването на забавените вноски (такова е извършено от поръчителя на 11.06.2008 г.) кредиторът да се откаже от предсрочно събиране на вземането си, тъй като това е негово право и упражняването му не зависи от насрещното волеизявление на длъжника, респ. на поръчителя, както и да реализира същото по-късно при наличие на визираните в договора предпоставки. Съдебният състав не е споделил и довода, че отказът от предсрочно реализиране на вземането представлява продължение на срока за изпълнение по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗД, т. е. изменение на уговорения в договора краен срок за връщане на кредита, като е счел, че единствената последица от този отказ е възстановяване на срока, така както е определен от страните и за който поръчителят се е съгласил да гарантира изпълнението на задължението на кредитополучателя. Настоящият състав намира, че въззивното решение е допустимо, но неправилно. Приетият за релевантен за конкретното дело въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., съобразно която: В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, като това право на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая по делото е безспорно, че [фирма] не е уведомила ищеца Т. Т. за обявяването на процесния договор за кредит, обезпечен от него с поръчителство, за предсрочно изискуем. С оглед разрешенията в цитираното тълкувателно решение, подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не може да се счита за обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника, доколкото на същия не се изпраща препис от заявлението. Следователно, посочените факти налагат категоричния извод, че банката-кредитор не е упражнила надлежно правото си да направи кредита предсрочно изискуемост, поради което към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК не е налице изискуемо вземане за заявените суми. Поради това не е необходимо да бъдат обсъждани доводите в касационната жалба, касаещи приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, предявеният от длъжника-поръчител иск по чл. 424, ал. 1 ГПК, чиято допустимост произтича от наличието на новооткрито за него обстоятелство – признанието на банката за отнасяне на кредита в предсрочна изискуемост, съдържащо се в писмо изх. № 1089 от 28.03.2011 г., е основателен и подлежи на уважаване. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен, а спорът – решен от настоящата инстанция в посочения смисъл. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца разноски за всички инстанции в размер на сумата 4 880 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 10.12.2012 г. по в. гр. д. № 652/2012 г. на Шуменски окръжен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 424, ал. 1 ГПК, че Т. В. Т. от [населено място], в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 31.07.2007г., не дължи на [фирма], [населено място] сумата 17 673.49 лв. (седемнадесет хиляди шестстотин седемдесет и три лева и четиридесет и девет стотинки), включваща: 14 588.71 лв. – главница, 2 164.64 лв. – лихви за просрочие и такси за закъснение от 17.12.2008 г. до 09.06.2009 г., ведно със законната лихва от 10.06.2009 г. и 920.14 лв. – разноски, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 1244 и изпълнителен лист от 11.06.2009 г. по ч. т. д. № 2057/2009 г. на Шуменски районен съд. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на Т. В. Т. от [населено място], съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. 2, ап. 20 направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 4 880 (четири хиляди осемстотин и осемдесет) лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: