РЕШЕНИЕ № 267 София, 07. декември 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 2088 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 233/24.01.2018 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3388/2017, с което е потвърдено решение № 1956/27.03.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 3046/2015, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 58.532 лева на отпаднало основание. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за необходимото съдържание на пълномощното на процесуалния представител за получаване на суми по изпълнително дело и за предпоставките за връщане на даденото на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, когато изпълнението е на представител на кредитора, както и по процесуалноправния въпрос за разпределяне на тежестта на доказване по иска за връщане на даденото на отпаднало основание. По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че ТР № 5/12.12.2016, ВКС, ОСГТК по тълк.д. № 5/2014 дава отговор на частния въпрос „Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя“, но то има значение за изясняване на законовите изисквания към съдържанието на пълномощното, с което се учредява, както материална представителна власт въобще, така и на процесуална представителна власт. В тълкувателното решение се изхожда от принципното положение, че в материалния закон няма общи изисквания към съдържанието на пълномощното, поради което обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39, ал. 1 ЗЗД). Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. В гражданското право съществуват ограничения определени волеизявления да бъдат извършени чрез представител (нар. за сключване на брак, за извършване на завещание), затова общата уредба на договорното представителство в ЗЗД от 1950 г. не съдържа разпоредби, ограничаващи общата представителна власт. В производството по граждански дела страните могат да бъдат представлявани от пълномощник за всичко, затова общата уредба на процесуалното представителство по пълномощие в ГПК (чл. 34, който възпроизвежда дословно отменените чл. 21 и 22) съдържа уредба, която разграничава общото от изричното пълномощие, като общото пълномощие дава право за извършване на всички съдопроизводствени действия, включително получаване на депозирани разноски и преупълномощаване до завършването на делото във всички инстанции, но изключва правомощията, за които е необходимо изрично пълномощно: предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове (лимитативно изброяване) и за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности (примерно изброяване), както и за (другите) действия, представляващи разпореждане с предмета на делото (напр. отказ от обжалване, оттегляне на жалбата), също и за представителство в извънинстанционни производства. Тези правила важат за всички производства по ГПК: защитно-санкционните - исково, обезпечително и изпълнително, както и в охранителното производство и производството по спорна съдебна администрация, тъй като гражданско дело по смисъла на чл. 1 ГПК е производството по всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права (чл. 2 ГПК). Съществена е разлика между правомощието на пълномощника да получава депозирани разноски за производството, което е включено в общата представителна власт и правомощието за получаване на пари или на други ценности в изпълнителния процес, за което е необходимо изрично пълномощно. В единия случай съответната сума е депозирана от името на страната и пълномощникът може да я получи, ако не възникне или отпадне нуждата (напр. съдът не допусне разпита на свидетеля, съдът или съдебният изпълнител не допусне искана експертиза, описаната вещ бъде оставена за пазене от длъжника), в другия случай съответната сума е събрана в резултат на проведеното принудително изпълнение. В доктрината и съдебната практика няма колебание, че в изпълнителното производство се изисква изрично пълномощие за получаване на присъдената сума или вещ. В гражданското право изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице. В противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него (чл. 75, ал. 1 ЗЗД). Добросъвестният длъжника може да изпълни също и на лице, което, въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението (чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Когато изпълнението е получено от пълномощник на кредитора, но то подлежи на връщане поради липса, отпадане или неосъществяване на основанието, изпълнилият несъществуващото или отпаднало задължение може да иска връщане на даденото от кредитора, ако пълномощникът е бил надлежно овластен, защото в този случай последиците от изпълнението настъпват направо в неговия патримониум (чл. 36, ал. 2 ЗЗД). Той може да направи същото и ако разполага с доказателства, че кредиторът е потвърдил в надлежната форма извършените от негово име действия и актът на потвърждението е достигнал до него. Когато изпълнилият несъществуващото или отпаднало задължение не разполага с такива доказателства, той може да претендира връщане на даденото само от този, който го е получил – пълномощникът без представителна власт. По така предявения иск, пълномощникът без представителна власт може да се брани с възражение, че представителната му власт е потвърдена в надлежната форма и потвърждението е достигнало адресата (ако потвърждението е достигнало адресата преди предявяването на иска, пълномощникът няма да дължи нито връщане, нито разноски, а ако потвърждението е достигнало адресата след предявяването на иска, пълномощникът няма да дължи връщане, но ще дължи разноски, тъй като ищецът е имал повод да предяви иска срещу него), но той не може да се брани с възражението, че кредиторът се е възползвал от изпълнението, тъй като това има значение единствено във вътрешните отношения между упълномощител и упълномощен (доколкото пълномощникът, мним или не, би имал регрес срещу упълномощителя, ако той се е възползвал от изпълнението) и съответно може да бъде установено само при такъв спор с участието на двете страни. В. кредитора не може да бъде противопоставено на изпълнилия несъществуващото или отпаднало задължение, така както той не би могъл да противопостави на кредитора съдебното решение, с което би бил отхвърлен искът срещу пълномощника. По повдигнатия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че по иск за връщане на полученото поради липса, отпадане или неосъществяване на основанието от пълномощник в тежест на изпълнилия несъществуващото или отпаднало задължение е да докаже получаването, съответно и отпадането или неосъществяването на основанието, а в тежест на получилият изпълнението е да докаже основанието представляваният да получи изпълнението и надлежната си представителна власт или достигането на надлежното потвърждение до адресата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решение № 711/10 от 13.01.2011 г., по гр.д. № 1791/2009 г. на ВКС, І г.о. ищецът е осъден да предаде владението на собствените недвижими имоти – бивши гаражи в сутерена и партера, представляващи понастоящем магазини за мебели в С., [улица]. Образувано е изпълнително дело № 201178110400192 по описа на ЧСИ Г. Д. по изпълнителен лист за предаване на владението на процесните имоти, като в поканата за доброволно изпълнение е посочено, че се дължат разноски по изпълнението 42.000 лева за адвокатски хонорар, 16.332 лева такси. Сумата от 58.532 лв. е постъпила по сметка на ЧСИ на 19.03.2013 г., като е събрана чрез запор на вземанията на длъжника. Като безспорно е прието обстоятелството, че ответницата е била адвокат на взискателите – ищци по иска по чл. 108 ЗС и че дължимите суми за разноски са й били преведени с преводно нареждане на 20.03.2013 г. С решение № 100/29.10.2014, по гр.д. № 7454/2013 на ВКС, ІІ г.о., е отменено решение № 364/26.02.2013 г. на САС, ГО, 4 с-в, по гр. д. № 4538/2011 г., като вместо това са отхвърлени предявените искове по чл. 108 ЗС срещу ищеца, а с решение № 405/11.02.2015 по гр. д. № 2038/2015 по описа на ВКС на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, решението на ВКС № 100/29.10.2013 по гр. д. №7454/2013, е отменено само по отношение на предявения от С. М., починала в хода на процеса и оставила като единствен законен наследник М. Г., като с решение № 59/28.06.2016 е отхвърлен предявеният иск по чл. 108 ЗС срещу ищеца за установяване собствеността и предаване владението върху 35 % ид.ч. от недвижими имоти. Видно от удостоверения изх. № № 12256/11.08.2016 и 21644/3.11.2015 на ЧСИ Г. Д. по изпълнително дело № 201178110400192, изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК, а разноските по изпълнителното дело в общ размер 58.532 лв. (от които такси по изпълнението в размер на 16.332 лв., адвокатски хонорар 42.000 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв.) са събрани по запор на вземанията на ищеца, като сумата е постъпила по сметка на ЧСИ на 19.03.2013 г. По молба с вх. № 4183/7.03.2013 на ответницата адв. М. Ц. от САК (пълномощник на взискателите по изпълнителното дело), същата сума е преведена на 2.03.2013 г. по нейна лична сметка при „У. Б.”. Въззивният съд е приел, че страни по изпълнителното дело са били ищецът и доверителите на ответницата и фактът, че тя като техен процесуален представител е получила процесната сума от частния съдебен изпълнител по посочена от нея банкова сметка, не означава, че същата е получена в лично качество, тъй като преведената сума е била дължима на нейните доверители (разноските в изпълнителното производство се понасят от длъжника) и възражението, че тази сметка не е по чл. 39 ЗАдв. не установява, че сумата е получена от нея в лично качество. Изложени са съображения, че с претенцията, насочена срещу процесуалния представител, би следвало да са изложени твърдения, че тя е получила без основание сумата, а не, че е на отпаднало правно основание, тъй като спрямо нея такова не е съществувало и преди отмяната на влязлото в сила решение, а правното основание е било налично спрямо нейните доверители. Съдът е приел, че при упълномощаването действията, които процесуалният представител извършва, имат последици направо за упълномощителя, съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД. Като неоснователно е прието възражението, че ответницата не е доказала по делото наличието на отчетна сделка и превод на получената от нея сума от 58.532 лв. на нейните доверители, доколкото се касае за отношения по изпълнението на договора за правна помощ между нея и физическите лица, които е представлявала, но не и отношенията между пълномощника и насрещната страна по делото. Прието е, че ответницата, като адвокат на взискателите, в рамките на предоставените й правомощия, е приела извършеното плащане на присъдените разноски като пълномощник на своите клиенти, поради което не се е обогатила неоснователно след извършения превод на сумата за разноски по изпълнителното дело, и на отпаднало основание спрямо нейните доверители и не дължи на ищцовото дружество посочената сума. Правилно въззивният съд е приел, че исковата сума 58.532 лева съставлява разноски за 16.322 лева такси, 200 лева за възнаграждение на вещо лице и 42.000 лева адвокатско възнаграждение по изпълнително дело за въвод във владение. Сумата е определена от съдебния изпълнител с постановление за разноските, което е обжалвано и потвърдено от съда, събрана е принудително от длъжника и е получени от ответницата, която е представлявала взискателите. След получаването на сумата изпълнителното дело е прекратено, на основание чл. 433, ал. 1 т. 4 ГПК, тъй като с влязло в сила съдебно решение е отречено съществуването на изпълняемото право и съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК длъжникът не отговаря за направените от взискателя разноски по изпълнението. Също правилно съдът е приел, че съгласно ППВС № 1/28.05.1979 полученото въз основа на влязло в сила съдебно решение, което впоследствие е отменено, се дължи обратно на отпаднало основание и това се отнася и за разноските по принудителното изпълнение на такова решение, след прекратяване на изпълнителното дело. Правилно съдът е приел също, че е извън предмета на делото по лична или по служебна сметка на ответницата е получена сумата, както и дали ответницата се е отчела пред доверителите си, тъй като даването на отчет е предмет на вътрешните отношения между ответницата и взискателите, които не са страна по делото. Неправилно обаче съдът е приел, че ответницата е била надлежно овластена от доверителите си да получи плащането, без да обсъди съдържанието на представеното пълномощно. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че исковата сума 58.532 лева съставлява разноски за 16.322 лева такси, 200 лева за възнаграждение на вещо лице и 42.000 лева адвокатско възнаграждение по изпълнително дело за въвод във владение. Сумата е определена от съдебния изпълнител с постановление за разноските, което е обжалвано и потвърдено от съда, събрана е принудително от длъжника и е получени от ответницата, която е представлявала взискателите. След получаването на сумата изпълнителното дело е прекратено, на основание чл. 433, ал. 1 т. 4 ГПК, тъй като с влязло в сила съдебно решение е отречено съществуването на изпълняемото право и съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК длъжникът не отговаря за направените от взискателя разноски по изпълнението. Съгласно ППВС № 1/28.05.1979, което е задължително за съдилищата, полученото въз основа на влязло в сила съдебно решение, което впоследствие е отменено, се дължи обратно на отпаднало основание и това се отнася и за разноските по принудителното изпълнение на такова решение, след прекратяване на изпълнителното дело. Връщане на полученото обаче дължи представляваният, ако пълномощникът е бил надлежно овластен да получи изпълнението, тъй като в този случай последиците от изпълнението настъпват направо за него. Ако представителят не е бил надлежно овластен да получи изпълнението – действал е без представителна власт или извън нейните предели, връщане на полученото дължи този, който го е получил, освен ако надлежно потвърждение е достигнало адресата. В представеното адвокатско пълномощно по изпълнителното дело е посочено, че ответницата е упълномощена като адвокат „да представлява и защитата взискателите по изпълнителното дело, като завежда и води делото до окончателното му свършване във всички инстанции … както и в производство по отмяна, включително и с правата по чл. 22, ал. 2 ГПК (отм.): да признава исканията на противната страна, да се отказва от исканията или да ги намалява, увеличава или изменява да сключва съдебна спогодба и преупълномощава и други адвокати с правата по настоящото пълномощно с мое (на упълномощителите) съгласие, както и в това число да приеме владението на имота“. Пълномощното се позовава на правомощия по чл. 22, ал. 2 ГПК, но при изброяването не е посочено правомощието за получаване на пари или други ценности, но са добавени други правомощия. Това изявление на упълномощителите не може да бъде тълкувано в смисъл, че включва и непосоченото изрично правомощие за получаване на пари или други ценности, поради което следва да се приеме, че ответницата е била упълномощена да представлява взискателите по изпълнителното дело и свързаните с него производства по обжалване на актовете на съдебния изпълнител, в това число да приеме владението на имотите, но е получила исковата парична сума в превишение на пределите на представителната си власт. По делото не се твърди и не са представени доказателства взискателите да са потвърдили в надлежна форма извършените вън от пределите на учредената представителна власт действия, което потвърждение да е достигнало длъжника по изпълнителното дело. Извън предмета на делото е дали въводът е осъществен и дали се е дължала съответната за това такса на съдебния изпълнител, както и с чии средства тази такса е внесена от името на взискателите. Сумата за тази такса е преведена на ответницата, поради което ищецът – длъжник по изпълнението има право същата да му бъде върната на предявеното основание. Извършеното за негова сметка плащане на ненадлежно овластения представител не е без основание, а на основание отношенията му с мнимо представляваните взискатели, както е посочено от съдебния изпълнител в платежното нареждане, и поради отпадането на това основание му се дължи връщането. Видно от изложеното предявеният иск за връщане на полученото на отпаднало основание е основателен и следва да бъде уважен изцяло със законните последици. При този изход на делото ответницата по иска М. Г. Ц. от С. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца [фирма], С. сумата 9.837,64 лева разноски за всички инстанции, както се претендират, тъй като размерът на претендираната след предявяването на иска законна лихва не се отразява нито на платените от страните такси и разноски за производството, нито на изплатените от тях адвокатски възнаграждения. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 233/24.01.2018 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3388/2017. ОСЪЖДА М. Г. Ц. от С. да заплати на [фирма], С. сумата 58.532 лева на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД със законната лихва от 19.11.2015 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 9.837,64 лева разноски за всички инстанции. ОТХВЪРЛЯ предявения иск за законна лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 09.02.2015 до 18.11.2015 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.