2 2 РЕ Ш Е Н И Е № 344 София, 13 октомври 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на ...двадесет и девети септември.... две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ :ЖАНИНА НАЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря…..КРИСТИНА ПАВЛОВА......…и на прокурора....АНТОНИ ЛАКОВ.......изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 1122 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на Варненската апелативна прокуратура срещу решение № 59/ 14.05.2014 г. по внохд № 56/2014 г. на Варненския апелативен съд. Сочат се нарушения, относими към трите касационни основания, но са развити доводи само за неправилно приложение на материалния закон. По същество се иска връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и моли да бъде уважен. Подсъдимият и гражданският ищец не се явяват и не вземат становище по протеста. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди съображения на прокуратурата и извърши проверка на атакуваното решение, установи следното: С присъда № 3/ 22.01.2014 г. по нохд № 460/2013 г. Шуменският окръжен съд признал подсъдимия М. А. Б. за виновен в извършване на престъпление по чл.249 ал.1 от НК и го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, които да изтърпи при строг режим в затворническо заведение от закрит тип и на глоба в размер на 2000 лв. Осъдил подсъдимия да заплати на [фирма] обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 2286.04 лв. С атакуваното решение Варненският апелативен съд изменил присъдата, като преквалифицирал деянието в по-леко наказуемото престъпление по чл.209 ал.1 от НК и наложил наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, условно, с изпитателен срок от четири години и шест месеца. Потвърдил присъдата в останалата й част. В протеста е изразено несъгласие на прокурора от Апелативна прокуратура гр.Варна с извода на съда, че ползваната от подсъдимия карта за зареждане на гориво не представлява платежен документ. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.93 т.24 от НК не посочва изчерпателно платежните инструменти, а и липсва ограничението от старата редакция на текста относно издателя на платежния инструмент. В подкрепа на обвинителната теза е посочена и разпоредбата на чл.2 т.10 от Закона за платежните услуги и платежните системи/ ЗПУПС/, поради което прокуратурата счита, че картата за зареждане на гориво представлява платежен инструмент и подсъдимият следва да бъде осъден по първоначално предявеното му обвинение. Върховният касационен съд намира доводите в протеста за неоснователни. Варненският апелативен съд е възприел изцяло фактическите изводи на първата инстанция, поради което спор по фактите не съществува. Установено е, че подсъдимият е бивш служител на фирма [фирма] и се е сдобил с една от картите за зареждане на гориво, издадени от фирма [фирма] [населено място] на основа договор между двете фирми. Тези карти се ползвали при зареждане с гориво на фирмените автомобили на „ПМ 96” от бензиностанциите на фирма „А. и К.”. При ползването на картата се регистрирало количеството заредено гориво и се издавал касов бон, който се подписвал от шофьора на лекия автомобил. Плащането на горивото от фирмата-купувач ставало на по-късен етап- след фактуриране на заредените количества от страна на „А. и К.” и заплащането им по банков път от „ПМ 96”, обикновено два пъти в месеца. Подсъдимият знаел, че зареденото гориво не се заплаща веднага и с помощта на инкриминираната карта напълнил няколко бидона с общо 1006 литра нафта от бензиностанцията в [населено място], голяма част от която продал на св. С.. Нафтата била фактурирана с ф-ра № [ЕГН]/ 14.07.2013 г. и заплатена от фирмата „ПМ 96”. С оглед така установените факти Варненският апелативен съд правилно е приел, че картата за зареждане на гориво, използвана от подсъдимия за да придобие горивото, не е платежен инструмент. От легалната дефиниция на понятието, дадена в чл.93 т.24 от НК е очевидно, че платежен инструмент е само това веществено средство, което позволява да се прехвърлят пари или парични стойности. Самото разплащане между правните субекти трябва да се осъществи при използването на това веществено средство. Затова платежни инструменти са различните видове карти, издадени от банкови институции по съответния ред и в съответната форма, както правилно е заключил въззивният съд. Плащането с този вид карти представлява по същината си платежно нареждане до доставчика на платежни услуги, изходящо от ползвателя на платежни услуги за безкасово заплащане на съответната стока или услуга, която той закупува. В касационния протест прокурорът поначало правилно се позовава на ЗПУПС, с който се регламентира правната материя, свързана с предоставянето и ползването на платежни услуги на територията на Европейския съюз. В пар.1 т.16 от ДР към закона също има легална дефиниция на понятието „платежен инструмент” , която не се различава съществено от дадената в НК- това е персонализирано устройство и набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги, използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане. Законът урежда отношенията между ползватели на платежни услуги /които могат да бъдат физически и юридически лица/ и доставчиците на платежни услуги, които съгл. чл.3 са банките по смисъла на ЗКИ, дружествата за електронни пари, Европейската централна банка, Централните банки за държавите – членки на ЕС и платежните институции по смисъла на този закон. А съгл. чл. 5 платежна институция може да бъде само юридическо лице, което е получило от компетентен орган лиценз за предоставяне и извършване на платежни услуги в целия Европейски съюз. Очевидно е, че фирма [фирма], която е издала инкриминираната карта за зареждане на гориво, не попада между кръга юридически лица, които могат да са доставчици на платежни услуги. Разпоредбата на чл.2 ал.1 т.10 от ЗПУПС, на която се позовава прокурорът, само привидно може да се отнесе към фактите по настоящия казус. Тя изключва от регламентацията на закона някои видове платежни услуги- тези, „извършвани въз основа на инструменти, които могат да се ползват за придобиване на стоки или услуги единствено в помещенията на издателя или по силата на търговски договор с издателя в рамките на ограничена мрежа от доставчици на платежни услуги или за придобиване на ограничени по вид стоки и услуги”. И в тези случаи обаче, платежният инструмент служи за безкасово заплащане на стоките и услугите, каквото в настоящия случай не е налице. Процесната карта служи само за отчетност на количествата горива, заредени от служителите на фирмата купувач, които се фактурират от продавача и се заплащат от купувача на по-късен етап. Касае се за продажба на стоки с отложено плащане, а не за безкасово заплащане на стоки и услуги посредством платежен инструмент. Въззивният съд правилно е приложил материалния закон, поради което протестът е неоснователен. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 59/ 14.05.2014 г. на Варненския апелативен съд, постановено по внохд № 56/2014 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: