Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр.София 21.05.2012г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Албена Бонева гр. дело № 516 по описа за 2011 г. взе предвид следното Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Изп. аг. „Бъ. сл. за акр.”, [населено място] срещу въззивно решение от 20.10.2010 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 5888/2009 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1477/2011 г. по въпроса за кои вреди на организациите или лицата по чл. 4, т. 1 - 3 от Закона за Държавната финансова инспекция, установени при финансова инспекция по същия закон, е допустимо производството по гл. ХХХІ ГПК от 1952 г. /отм./. Съставът на Върховния касационен съд приема следното: Пълната имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е причинена умишлено, или без значение формата на вина – да е от липси или да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Длъжностните лица не носят имуществена отговорност при изпълнение на незаконно или неправилно разпореждане на ръководителя, в случаите когато са възразили писмено срещу това разпореждане, освен ако изпълнението на разпореждането не съставлява престъпление; освобождават се от имуществена отговорност в хипотезите на чл. 30 ЗДФИ. Имуществената отговорност се изключва, когато вредите са резултат на естествени фири, непреодолима сила или случайно събитие, нормален производствено-стопански риск, неизбежна отбрана в рамките на необходимите предели или констатирани по надлежния ред вредоносни действия на трети . Вредата е причинена умишлено, когато работникът или служителят осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си. Тъй като деецът във волевия си акт може пряко да цели увреждането или да допуска настъпването му, умисълът може да бъде пряк или евентуален, като законодателят в чл. 21 ЗДФИ не поставя ограничение за формата на умисъла. Не е нужно деянието да е и престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство. Вредата, за която се носи отговорността е само имуществена и от вида на претърпяната загуба. Увреждането следва да е установено при финансова инспекция, извършена по ЗДФИ, чийто констатации са вписани в акт за начет. В него се отразяват фактите за виновно причинените вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност. Съдържанието на акта за начет е определено в чл. 43, ал. 2 ППЗДФИ, като няма изрично задължение да се обосновават хипотезите по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ. Те се следват от съдържанието по 43, ал. 2, т. 4 ППЗДФИ, като съдът сам ще квалифицира дали вредата е резултат от умисъл на дееца или е от липси или пък е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. По касационните оплаквания: В жалбата се излагат доводи за неправилност поради нарушение на материалния и процесуален закон, както и за необоснованост. Насрещната страна А. К. С. чрез адв. К. К. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и по-късно в хода на касационното производство, че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, развитите от страните съображения, както и приложимия закон, намира, че касационната жалба е основателна. Агенцията за държавна финансова инспекция е изпратила в съда акт за начет от 2007 г., съставен при извършена финансова инспекция на Изпълнителна агенция «Българска служба за акредитация», [населено място] срещу А. К. С., изпълнителен директор на аганцията за периода 28.06.2000 г. – 26.01.2007 г. Първостепенният Софийски районен съд е осъдил А. С. да изплати на ИА „Българска служба за акредитация” сумата от 12 115,67 лв. – вреди, причинени от разпоредителни действия на С. в качеството й на изпълнителен директор за периода 28.06.2000 г. - 26.01.2007 г. Решението е постановено по реда на чл. 299 ГПК от 1952 г. /отм.. Въззивният съд е обезсилил решението на районния съд и е прекратил производството по делото. Посочил, че констатациите в акта не касаят липси, които да са вреди с неустановен произход. В акта за начет няма твърдения, че вредите са причинени умишлено, че са резултат от престъпно деяние или, че са предизвикани не при или по повод изпълнение на служебните задължения на С.. Направено е заключение, че не е налице нито една от хипотезите, при които от отчетника може да се търси пълна имуществена отговорност по реда на особеното исково производство по чл. 299 ГПК от 1952 г. /отм./. Когато в констатациите на ревизионния акт се съдържат данни, че се касае за ограничена имуществена отговорност, съдът не разглежда делото, а го прекратява – така е, когато е налице нецелесъобразно разходване на средства, при които няма извършено престъпление, каквито са разясненията по ПП 7/80 ВС РБ. Решението е неправилно. С отговора по чл. 290 ГПК съставът на Върховния касационен съд изясни, че не е нужно в акта за начет изрично да се сочи дали отговорността на ответника е поради причинена от него умишлено вреда, или вредата е от липси или е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Това е видно от съдържанието на констатациите в за противоправните действия, за вредата, за нарушените законови разпоредби и причинната връзка. В случая, от съдържанието на акта за начет, по които е образувано делото, е ясно, че се търси обезщетение от С. за причинени от нея имуществени вреди – суми, с които е намаляло имуществото на работодателя. Вредите са резултат от нейни действия, извършени в противоречие с цитираните в акта материалноправни норми, като с оглед на заеманата от нея длъжност, увреждането и противоправното действие, тя е осъзнавала, че поведението й е противоправно, осъзнавала е и последиците от него и е целяла тяхното настъпване. Според констатациите в акта, А. К. С. е заемала длъжността изпълнителен директор на ИА „БСА” за периода 28.06.2000 г. – 26.01.2007 г. Със своя заповед е разпоредила да й бъде изплатена сума от 5 590,66 лв. над определеното й трудово възнаграждение за съответния период, което е в нарушение на чл. 244 КТ. Ако парите са по граждански договор, тогава е договаряла сама със себе си в нарушение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Констатирано е още, че е разпоредила да й бъде изплатено възнаграждение за положен извънреден труд, който не е определен по правилата на КТ за нея, както и, че си определила парична награди във връзка с обявяване на 23 юни за ден на служителя на държавната администрация и във връзка с изготвяне на Устройствен правилник на Агенцията, което е в правомощията на ресорния министър на икономиката и енергетиката. За проверявания период са отчетени и изплатени разходи за командировки в чужбина за 2 196,52 лв. – като представителни и за други цели извън определените в Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина /определени са със заповед на С. в двоен размер, без да са налице предпоставките по наредбата/. За 2006 г. изплатила 2 211,23 лв. за представителни мероприятия – установява се, че със средствата са закупувани дамски обувки, агнешки комплект, козметика, облекло, термоглава, блуза, долен кухненски ред, плот, блузи, сешоар, дамска чанта, панталон, текстилна подова настилка, яке, пуловери, блузи и др. Вещите не попадат в понятието за представително мероприятие по чл. 63 ППЗДДС /отм./. Както стана ясно от отговора по чл. 291 ГПК, не е необходимо действията на С. да са и престъпления, а от съдържанието на действията й, нарушените норми и вредите, не може да се направи извод, че става реч за нецелесъобразни разходи, така че указанията в т. 9 от ПП № 7/80 г. от 17.VI.1981 г. по гр. д. № 7/80 г. на ВС РБ, са неотносими. Следва да се посочи, още, констатираните действия по акта за начет не съответстват на примерите в тълкувателния акт за нецелесъобразно разходване на средства, както необосновано е приел въззивния съд. ОТ друга страна, следва да се дължи сметка, че посочените през 1981 г. примери, са давани при други общественоикономически условия, друго действащо материално законодателство, включително КТ и правила за определяна на работната заплата, за правомощията на ръководителите на държавната администрация и средствата, с които разполагат. При така установеното, съдът е следвало да се произнесе по същество, като преценката му за недопустимост на производството по реда на чл. 299 ГПК от 1952 г. /отм./ е неправилно. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение от 20.10.2010 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 5888/2009 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: