Р Е Ш Е Н И Е № 26 [населено място] , 24.07.2018г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение, в открито заседание на дванадесети март, две хиляди и осемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1853/2017 год., за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Т., подадена от същия лично и в качеството му на Едноличен търговец „Т. – М. Т. – Х.„, за отмяна на решение № 116/ 04.05.2017 г. по т.д. № 74/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 115/22.12.2016 год. по т.д.№ 146/2015 г. на Окръжен съд – Хасково, за уважаване на предявените срещу касатора от „Буларкос„ ЕООД обективно, кумулативно съединени искове с правни основания чл.266 ЗЗД – за сума в размер на 39 400 лева / дължим остатък от възнаграждение по сключен между страните договор за изработка – СМР / и чл.86 ал.1 ЗЗД - за сумата от 12 085,67 лева – обезщетение за забава в издължаване на остатъка от възнаграждението.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, както и като необосновано. В аспект на възражението си за недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд по искове срещу конституирания последващо / в първото по делото заседание /, наред с първоначално конституирания - ЕТ „ Т. – М. Т. – Х. „, самостоятелен ответник физическото лице – М. Т., касаторът оспорва извода на въззивния съд, че не е налице недопустимо произнасяне, поради недопустимо конституиране на втори ответник / дърлжимо в срока по чл.372 ал.2 ГПК/, предвид съвпадащата правосубектност на физическото лице М. Т. и Едноличния търговец, като какъвто е регистриран, съгласно Търговския закон. Според страната, от значение и за основателността на исковете е обстоятелството, в какво качество за лицето М. Т. е възникнало правоотношението му с ищеца - като физическо лице или като търговец. Оспорва се и правилността на извода, че с частичното плащане на остатък от дължимото възнаграждение по договора за изработка / плащане по фактура № 2632/29.10.2010 год. /, друг остатък от което,обаче, е предмет на главния иск и за който е издадена процесната фактура № 4549/15.05.2012 г., е извършено признание на задължението по процесната фактура, поради което и течащата за същото вземане погасителна давност следва да се счита прекъсната, на основание чл.116 б.”а” ЗЗД. Дори да би се счела прекъсната с частичното плащане, давността неправилно не е счетена като изтекла, считано от 29.10.2010 год., към момента на депозиране исковата молба спрямо конституирания втори ответник - физическото лице М. Т.. Касаторът оспорва и извода за неоснователност на предявеното от него възражение за прихващане . Ответната страна – „ Буларкос” ЕООД – оспорва касационната жалба.Счита, че въззивното решение е в унисон с реш.№ 172 по т.д.№ 2535/2013 год. на І т.о.и цитираната в същото задължителна съдебна практика,според която осчетоводяването на задължението от ответника - длъжник, включването му в дневниците за покупка и в справка – декларация по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит, съобразно стойността на престацията / установени в процесния случай обстоятелства / съставляват извънсъдебно признание на вземането, което прекъсва давността. Цитира и задължителна съдебна практика в подкрепа на тезата за съвпадаща правосубектност на физическото лице и Едноличния търговец,регистриран от същото, изключваща разграничаването им като самостоятелни правни субекти : реш.№ 80 по т.д.№ 287/2011 г. на І т.о. и решение № 437 по гр.д.№ 70/2011 год. на ІІІ г.о. на ВКС. С определение № 591/29.11.2017 г., касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: Частичното плащане на парично задължение по договор представлява ли признание на цялото вземане, по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД, имащо за последица прекъсване на давността за неплатения остатък от задължението ? – обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие на въззивния акт с реш.№ 98 по т.д.№ 851/2012 г. на І т.о., реш.№ 87 по по т.д.№ 1171/2014 г. на І т.о. и реш.№ 100 по т.д.№ 194/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение , съобразно доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290 ГПК , за да се произнесе съобрази следното : „Буларкос„ЕООД е предявило искове, с правни основания чл.266 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД , срещу Едноличен търговец „Т. – М. Т. – Х.„.Същият е оспорвал исковете с възражение за изтекла погасителна давност на вземането от главницата, считано от 07.08.2009 год. / при предявен иск на 09.12.2015 год. / - с изтичането на тридневен срок от уведомяването си за изпълнение на възложената работа /прието за осъществило се към датата на констативния протокол от 03.08.2009 г. за приемането й /. В евентуалност от уважаване на исковете е противопоставил възражение за прихващане с дължимо от ищеца обезщетение за пропуснати ползи от забавата му в изпълнение на възложеното / 7 месечна /, съизмерими с неполучена наемна цена, съгласно сключени с трето за спора лице договори за наем на два обекта, находящи се в сградата , изпълнение на СМР по която ищецът е дължал и която забава / макар нямаща пряко отношение към извършвани в двата обекта СМР, а по отношение фасадата на сградата / е препятствала издаването на разрешение за ползване на цялата сграда,с което се обосновава и причинната връзка между същата и търпимите от ответника вреди от нереализирана наемна цена. Във връзка с възражението за прихващане , ищецът – в допълнителна искова молба – е противопоставил довод за неоснователност, тъй като сочените наемни договори не са сключени от Едноличния търговец „Т. – М. Т. – Х.„, а от М. Т. qв качеството му на физическо лице, както и от съпругата му.Доколкото процесните помещения не са част от предприятието на търговеца, ищецът е счел, че позоваване на пропуснати ползи от ползването на такова имущество, е неоснователно.В допълнителния отговор ответникът е акцентирал на обстоятелството, че договора за изработка с ищеца, както и всички последващи разплащания по същия, вкл. издаваните фактури, е извършвал/подписвал в качеството на физическо лице, а не като Едноличен търговец. Предвид последното, ищецът е поискал и съдът конституирал М. Т. - качеството му на физическо лице, наред с ЕТ „ Т. – М. Т. Х. „ в първото открито съдебно заседание по делото. За да уважи изцяло исковете,приемайки възражението за прихващане неоснователно,първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с евентуално пасивно субективно съединени искове срещу самостоятелни ответници – М. Т. /предпочитан ответник/ и ЕТ „ Т. – М. Т. Х.„ /евентуален ответник/. Намирайки ги за основателни срещу предпочитания ответник е счел за ненастъпила процесуална предпоставка за произнасяне спрямо евентуалния ответник. Въззивният съд е потвърдил решението, сезиран с въззивна жалба от М. Т. – лично и в качеството му на представляващ ЕТ „ Т. – М. Т. Х.„ но е приел,че не се касае за самостоятелни правни субекти , поради което и не може да се възприеме за основателен довода за недопустимо конституиране на втори ответник / каквото,според съда , е следвало да се претендира най-късно с допълнителната искова молба – чл.372 ал.1 ГПК /, респ. за недопустимо произнасяне спрямо М. Т.. Счел е, че възражението за погасяване на главното вземане по давност е неоснователно,тъй като частичното плащане по фактура №2632/29.10.2010 год. съставлява извънсъдебно признание на вземането, прекъсващо давността, течаща считано от 03.08.2009 год., и следователно неизтекла към датата на подаване на исковата молба – 09.12.2015 г.,считано от 29.10.2010 г.. Не е излагал мотиви относно изтичането й към датата на конституиране на М. Т.. Като последица от уважаването на иска по чл.266 ал.1 ЗЗД, е уважил и акцесорната претенция за лихва за забава, за период три години назад спрямо датата на исковата молба – 09.12.2012 г. – 09.12.2015 г.. Възражението за прихващане е отхвърлено като неоснователно с основния довод, че не е доказано забавеното въвеждане в експлоатация на цялата сграда, с издаване разрешение за ползване / на 01.08.2009 г., вместо на 01.01.2009 год. / да е било в причинна връзка единствено със забавеното изпълнение на ищеца, макар по фасадата на сградата, извън етажите на които са разположени обектите – предмет на сключените от ответника договори за наем с трето за спора лице, и извън самите обекти. По правния въпрос : С решенията, обосновали допълнителния селективен критерий, както и в други , постановени по реда на чл.290 ГПК / № 255 по т.д.№ 145 / 2012 г. на І т.о., реш.№ 215 по т.д.№ 456/2012 г. на ІІ т.о. , реш.№ 161 по т.д.№ 1934/2014 г. на І т.о. на ВКС и др./ безпротиворечиво е възприето, че частичното плащане на едно задължение не съставлява признание за цялото задължение, по смисъла и с последиците на чл.116 б.”а” ЗЗД. Признание, с последиците на чл.116 б.”а” ЗЗД , не е признание за възникване на задължението,произхода или размера му,а за съществуването на задължението к ъ м м о м е н т а н а с а м о т о п р и з н а н и е , при условие , че е извършено до изтичане срока на погасителната давност и е отправено до кредитора или негов представител. Признание на дълга би се зачело с последиците на прекъсване давността по отношение на вземането, съобразно основанието и в размера, които волеизявлението на длъжника обективира или което е изводимо от конклудентни действия / поведението на същия /, преценими с оглед обстоятелствата във всеки конкретен случай, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди конкретен дълг към кредитора.Така в реш.№ 98 по т.д.№ 851/2012 г. на І т.о. на ВКС е прието, че когато длъжникът е заплатил дължимият ДДС по конкретни фактури, с посочен в тях определен размер на задължението, то това съставлява признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД и за размера на дълга, ако е посочено, че сумата, която се плаща, представлява данък добавена стойност,начислен по конкретната фактура. Счетоводното записване на размера на задължението към отделен кредитор от длъжника и извършени частични плащания на вземания по конкретни фактури / извън преждепосочената хипотеза / не съставлява признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД за непогасената част от дълга, тъй като счетоводните записвания са вътрешен акт на предприятието на длъжника, съдържат информация за нуждите му и не са насочени към външни потребители. Така дадените разрешения настоящият състав споделя напълно. Точно защото се касае за преценимо признание на дълга към момента на самото признание, за да би имало последиците на прекъсване на давността, неотносима е цитираната от ответната страна съдебна практика, досежно значението на счетоводното завеждане на дълга от длъжника, включването му в дневници за покупко- продажби, в справки – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, като признание за съществуването на дълга, но към момента на неговото възникване. Тези доказателства установяват правоотношението между страните, неговото основание и размера, в който е възникнало, респ. момента на неговата изискуемост, но са ирелевантни за признаване на съществуването към последващ, спрямо момента на изискуемост, момент. Това не са волеизявления или действия на длъжника, адресирани към кредитора, от който именно изхожда осчетоводеният последващо от длъжника документ /фактура/ , като носител на вземането. По основателността на касационната жалба : С оглед отговора на правния въпрос, неправилен е извода на съда, че с частичното плащане по фактура № 2632/29.12.2010 г. ответникът е признал и незаплатения към този момент остатък от задължението по сключения и изпълнен от ищеца договор за изработка, в размер на 39 600 лева. Фактурирането на остатъка от дълга към по-късен от изискуемостта му момент не обосновава различен отговор, тъй като и в този случай издадената от кредитора фактура ,осчетоводена от ответника - длъжник не обективира волеизявление или действие на последния, адресирано до кредитора и манифестиращо спрямо същия безспорната воля за признание на задължението в този му размер. Осчетоводяването би имало значението на признание за възникване на задължението в този му размер, но не и признание за съществуването му в същия към момента на последващо съставяне на фактурата. Първоинстанционният съд е приел, че значението на признание, с последиците по чл.116 б.”а” ЗЗД има включването на фактурата в справка – декларация по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, установено безспорно със заключение на приета по делото съдебно-икономическа експертиза. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 49 по гр.д.№ 50236/2016 г. на ІV г.о. на ВКС , касационното обжалване по което е допуснато по правния въпрос : „Вписването на дълга в счетоводството на търговеца, в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит съставляват ли признание на задължението, с последиците по чл.116 б.”а” ЗЗД ? „ Съдебният състав е преценявал именно кумулативното изпълнение на изброените действия, с оглед окончателния им адресат - държавен орган, пред който недвусмислено е потвърдено вземането на кредитора. В същото решение / аналогично и решение № 49 по гр.д.№ 50236/2016 г. на ІV г.о. на ВКС / е споделено разбирането, че, за да би прекъснало давността по чл.116 б.”а” ЗЗД, признанието не е необходимо да е адресирано до кредитора или негов представител, както е и без значение кога и по какъв начин кредиторът е узнал за него / като от каузалната част на решенията е изводимо ирелевиране и на факта на такова узнаване от кредитора /. Разрешението, като постановено по конкретния правен въпрос е инцидентно, поради което и с оглед указанията в ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк.дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС / т.1 / не предпоставя приложението на чл.292 ГПК. Настоящият състав не споделя приетото в решение № 49 по гр.д.№ 50236/2016 г. и решение № 131 по гр.д.№ 5140/2015 г. ІV г.о. на ВКС, като намира, че за да би имало правните последици на прекъсване на давността и стартиране течението на нова давност, признанието на дълга следва да бъде адресирано до кредитора и достигнало до знанието му – последното достатъчно установено след като кредиторът се позовава на направено признание. Касае се за волеизявление или поведение с правни последици за признато от закона субективно право на длъжника / да се позове на погасителна давност /, от значение за уредбата на правоотношението му с кредитора - отказ от изтекъл в полза на длъжника срок от общо приложимия давностен срок и начало на нова давност, в интерес на кредитора. Именно за страните по правоотношението е от значение признанието на дълга, с оглед съобразяване с правните му последици. Изявленията или действията на страните,насочени към уредба на възникналото между тях правоотношение, имат значение единствено и само ако са отправени / извършени помежду им. В противен случай „признанието„, по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД , се приравнява на случайно заявяване на факт,но обвързващо длъжника , като неизгоден за него, докато по същество то има диспозитивен характер – материализира волята на длъжника да приеме за съществуващ или не определен дълг към кредитора. Точно защото е релевантно и противопоставимо само като адресирано до кредитора, признанието на дълга не може да се обективира във волеизявления или действия, адресирани до трето лице, вкл. държавен орган – в случая НАП. С оглед гореизложеното,предвид възникнала изискуемост на вземането с изтичане на тридневен срок от приемане на изпълнението / м. август 2009 г./ и недоказано прекъсване на давността, с признание на дълга, приложимата за вземането 5- годишна давност се явява изтекла към датата на подаване на исковата молба – 09.12.2015 г.. Доколкото заявеното от ответника възражение за прихващане е евентуално спрямо отхвърлянето на исковете, поради изтекла погасителна давност - на основание чл.110 вр. с чл.114 ал.1 ЗЗД – досежно главния иск и чл.119 ЗЗД – досежно предявения акцесорен иск по чл. 86 ал.1 ЗЗД - същото не подлежи на разглеждане. Доводът на касатора за недопустимост на произнасянето на съдилищата, поради конституирането на физическото лице М. Т., предвид различната му правосубектност от конституирания с исковата молба Едноличен търговец „Т. – М. Т. – Х.„, след преклузивния срок за това - отговора на исковата молба, съгласно чл.372 ал.2 ГПК, е несъстоятелен. Последователна и непротиворечива е съдебната практика, че физическото лице и регистрирания от същото едноличен търговец не съставляват различни правни субекти / така в реш.№ 1012 по дело № 1853/1994 г. и реш.№ 478 по дело № 1399/1993 г. на V г.о. , опр. № 389 по ч.гр.д.№ 269/1996 г. на V г.о. , реш.№ 855 по гр.д.№ 123/2003 г. на ІІ г.о.,опр. № 3709 по ч.гр.д.№ 1654/2008 г. на V г.о., реш.№ 437 по гр.д.№ 70/2011 г. на ІІІ г.о., реш.№ 80 по т.д.№ 287/2011 г. на І т.о. на ВКС и др. /. Регистрацията на едноличен търговец по смисъла на чл.56 и сл. от ТЗ единствено ползва физическото лице,осъществяващо търговска дейност по занятие, за нуждите на водене делата му по търговски начин, като формално отграничава имуществото му от това на физическото лице, с оглед оперативно обслужване на търговската му дейност и правоотношенията с контрахенти, в които встъпва при осъществяване на същата, както и правоотношенията му с фиска. Право на физическото лице,обаче, е да прецени кое свое имущество да включи в търговското си предприятие или изключи от същото. Имуществото на едноличния търговец,обаче, вкл. като гаранция за интересите на кредиторите,с оглед преждепосоченото му право,е неразделна част от имуществото на физическото лице и независимо от формалното им отграничаване и с двете същият отговаря, както за задълженията си, възникнали от сделки и действия като търговец, така и за задълженията си по имуществени отношения, в които влиза в частния си живот. С посочването на ЕТ„Т. – М. Т. – Х.„ като ответник по спора следва да се счита конституирано физическото лице М. Т., регистрирало ЕТ „ Т. – М. Т. – Х.„, което е и единственият възможен,дееспособен правен субект, поради което последващото конституиране на М. Т., като самостоятелна страна по правния спор, наред с Едноличния търговец, регистриран от същия, е процесуално действие без правни последици. Обстоятелството, дали конкретното правоотношение - предмет на спора – е сключено от физическото лице, с последици относими към търговското му предприятие или такива спрямо частния му живот, предпоставя единствено уточнение на иска, отново за нуждите на организационно отчитане последиците на съдебното решение - по отношение формално отграниченото имущество на търговеца, спрямо личното му имущество. В съответствие с изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено и отхвърлени предявените от „Буларкос„ ЕООД против М. Т. , регистриран като Едноличен търговец „ Т. - М. Т. Х.„ обективно, кумулативно съединени искове, с правни основания чл.266 ЗЗД – за сума в размер на 39 400 лева / дължим остатък от възнаграждение по сключен между страните договор за изработка – СМР / и чл.86 ал.1 ЗЗД - за сумата от 12 085,67 лева – обезщетение за забава в издължаване на остатъка от възнаграждението. Следва да бъдат възмездени направените от ответника разноски за всяка от съдебните инстанции, както следва : 2 730 лева – за първа инстанция , 3 116,72 лева – за въззивна и 2 593,72 лева – за касационна инстанция или общо сумата от 8 440,44 лева за всички съдебни инстанции. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл.293 ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 116/ 04.05.2017 г. по т.д. № 74/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 115/22.12.2016 год. по т.д.№ 146/2015 г. на Окръжен съд – Хасково и вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, поради погасяването им по давност, на основание чл.110 вр. с чл.114 ал.1 ЗЗД – досежно главния и чл.119 ЗЗД – досежно акцесорния, предявените от „Буларкос„ ЕООД против М. Т. , регистриран като Едноличен търговец „ Т. - М. Т. - Х.„ обективно, кумулативно съединени искове, с правни основания чл.266 ЗЗД – за сумата от 39 400 лева / дължим остатък от възнаграждение по сключен между страните договор за изработка – СМР / и чл.86 ал.1 ЗЗД - за сумата от 12 085,67 лева – обезщетение за забава в издължаване на остатъка от възнаграждението. ОСЪЖДА „ Буларкос„ ЕООД , на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на М. Т., регистриран като Едноличен търговец „Т. – М. Т. – Х.„ ,понесените в производството съдебни разноски, в общ размер от 8 440,44 лева, от които: 2 730 лева – за първа инстанция, 3 116,72 лева – за въззивна и 2 593,72 лева – за касационна инстанция . Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: