Ключови фрази
Неустойка * лихва * неоснователно обогатяване * отпаднало основание * двустранна реституция * представяне на документи на хартиен носител


2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 239

София, 16.07.2013 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни, две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ
БОРИС ИЛИЕВ

при секретаря Райна Пенкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1050/2012 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му юрисконсулт Г. И., срещу решение №597 от 17.04.2012 г. по гр. дело №105/2012 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение №5627 от 31.10.2011г. по гр.д.№ 3240/10 г. на Софийския градски съд в частта, с която Ц. П. Г. е осъдена да заплати на касатора сумата 13 988.73 лв. на основание чл.92 ЗЗД със законната лихва от 02.06.2007 г. и сумата 2 000 лв. – деловодни разноски, както и в частта, в която са оставени без разглеждане, предявените евентуално съединени искове. Отхвърлени са предявените от [фирма] срещу Ц. П. Г. обективно съединени, при условията на кумулативното обективно съединяване искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 41 546, 56 лв. и чл. 86 ЗЗД, за присъждане на законната лихва върху посочената сума, считано от 01.02.07 г.; евентуално съединени с искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 13 988,73 лв. и чл. 86 ЗЗД за сумата 5 607,42 лв., мораторна лихва върху горната главница за периода 25.04.07 г. - 22.03.10 г..; евентуално съединени с искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 15 500 лв. и чл. 86 от ЗЗД за сумата 6 349, 7 лв., мораторна лихва върху горната главница за периода 25.04.07 г. - 22.03.10 г.; евентуално съединени с искове по чл. 59 ЗЗД за сумата 15 500 лв. и чл. 86 от ЗЗД за сумата 6 349, 7 лв., мораторна лихва върху горната главница за периода 25.04.07г. - 22.03.10 г. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото е изключено допълнителното споразумение, с което са уредени задълженията на банката да заплаща възнаграждение, както и задължението за неустойка, която се претендира от ответницата. След като по делото липсват доказателства за валидно възникнало задължение за заплащането на неустойка, то предявените искове с правно основание чл.92 ЗЗД са неоснователни.
Първият евентуално съединен иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 15 500 лв., кумулативно съединен с иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 6 349,70 лв. мораторна лихва върху горната главница за периода 25.04.07г. - 22.03.10 г. Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД, който е получил нещо на отпаднало основание е длъжен да го върне. При този фактически състав основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Разпоредбата се прилага при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. С оглед изключването на процесното споразумение от доказателствата следва да се приеме, че такова споразумение не е съществувало между страните. Безспорно е, че ответницата е получила сумата пари, но за връщането на същата ищецът е следвало да предяви иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД. Такъв иск не е предявен, както и не е налице отпаднало основание, поради което предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е неоснователен. Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на
чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. В конкретния случай ищецът разполага с иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради което евентуално съединеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД е неоснователен.
Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е приел, че искът с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД е неоснователен. Страните по делото не са оспорвали наличието на допълнителното споразумение, с което са уредени задълженията на банката да заплаща възнаграждение, както и задължението за неустойка, която се претендира от ответницата. Изключването на писменото споразумение от доказателствата по делото само по себе си не е основание да се приеме, че такава облигационна връзка не е възникнала. Дори и да се приеме, че не е съществувало допълнително споразумение, то ответницата по иска дължи връщане на получената без основание сума.
Ответницата по касационната жалба Ц. П. Г., [населено място], оспорва жалбата.
С определение №378 от 20.03.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №597 от 17.04.2012 г. по гр. дело №105/2012 г. на Софийския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правните въпроси за това може ли да се иска на отпаднало основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД връщане на даденото по договор, за който с оглед приложението на чл.183, изр.2 ГПК съдът приема, че не е съществувал, както и има ли конкуренция при исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД и дали следва да се отхвърли претенция за неоснователно обогатяване само поради погрешна правна квалификация, посочена от ищеца.
По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съобразно разпоредбата на чл.183 ГПК когато по делото се прилага документ в заверен от страната препис и при поискване тя не представи оригинала на документа или официално заверен препис от него, то представеният препис се изключва от доказателствата по делото. Същевременно обаче съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът трябва и да отдели спорните от безспорните факти, след което да преценява събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Ако между страните по делото не се оспорва съществуването на допълнителното споразумение за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция към трудовия договор, нито неговото съдържание, както и ако от събраните по делото доказателства се установяват извършените от страните престации в изпълнение на задълженията по договора, то следва да се приеме за съществуващо, независимо от прилагането на посочената по-горе процесуална разпоредба. Ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и обстоятелства /съществуващи преюдициални правоотношения/, а в петитума – да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание. Правна квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношения ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения, реплики, дуплики и пр. Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. /В този смисъл е определение №142 от 21.02.2012 г. по ч.гр. дело №103/2012 г. на ВКС, IV г.о./ Ако ищецът е посочил погрешна правна квалификация, то съдът е длъжен да определи правилната квалификация на предявения иск и да се произнесе по основателността му.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения:
Неправилно въззивният съд е приел, че след като от доказателствата по делото е изключено допълнителното споразумение за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция, то такова не е съществувало между страните. С оглед дадения по-горе отговор на въпросите по на чл.280, ал.1 ГПК трябва да се приеме за установено, че страните са сключили такова споразумение на 15.02.2005 г. Искът с правно основание чл.92 ЗЗД обаче е неоснователен на друго основание. С това споразумение страните са уговорили ответницата по иска като служител на ищеца да не прекратява трудовото правоотношение с банката по своя инициатива за срок от три години и да не извършва конкурентна дейност за срок от две години след прекратяване на трудовия им договор като за това получава годишно възнаграждение от 5 500 лв. в продължение на три години. Според решения на ВКС – решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009 г., IV г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о, и решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о. постановени по реда на чл.290 ГПК, посочените по-горе уговорки нарушават конституционно признатото право на труд. Работодателят няма право да налага забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ. Той не може и да им забранява да упражняват свободно своята професия след прекратяването на трудовите правоотношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на престиране на труд в бъдеще, поради което такива клаузи по своята същност са нищожни. Същите, макар и да не са свързани със съдържанието на трудовия договор, възлагат задължение на работника или служителя да не прекратява трудовия договор за определен период от време и да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентни търговски субекти, поради което тези уговорки противоречат на императивни правни норми и принципи на трудовото право – чл.8, ал.4 КТ. По начало автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако целта, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. След като така уговорената неустойка е нищожна, то на основание чл.34 ЗЗД ответницата по иска трябва да върне получените от нея възнаграждения. Според приетите по делото счетоводни експертизи тя е получила за 2005 г. и 2006 г. общо 15 500 лв. На 02.06.2007 г. е била поканена да върне получените парични суми. Основанието за получаването им не е било налице при самото извършване на престацията, поради което те са изискуеми от получаването им и трябва да се присъдят заедно с мораторната лихва в размер на 5 988.20 лв. за периода 02.06.07 г. - 22.03.10 г.
Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. В. решение трябва да се отмени в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.34 ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата 15 500 лв. и чл. 86 от ЗЗД за сумата 5 988.20 лв. - мораторна лихва за периода 02.06.07 г. - 22.03.10 г., както и в частта относно присъдените на Ц. П. Г. деловодни разноски за разликата над 760 лв. до 3 619.80 лв. Тези искове трябва да бъдат уважени като основателни. В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила.
Съобразно изхода на спора на страните не трябва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №597 от 17.04.2012 г. по гр. дело №105/2012 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Ц. П. Г. искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 500 лв. и чл. 86 ЗЗД за сумата 5 988.20 лв. – мораторна лихва за периода 02.06.07 г. - 22.03.10 г., както и в частта относно присъдените на Ц. П. Г. деловодни разноски за разликата над 760 лв. до 3 619.80 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Ц. П. Г., [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.34 ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 15 500 лв. – получена без основание, заедно със законната лихва от 22.03.2010 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 5 988.20 лв. - мораторна лихва за периода 02.06.2007 г. - 22.03.2010 г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №597 от 17.04.2012 г. по гр. дело №105/2012 г. на Софийския апелативен съд в останалата обжалвана част.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ:1.




2.