14
Р Е Ш Е Н И Е
№ 98
[населено място] , 28.01.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение, в открито заседание на тридесети септември, две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
при участието на секретаря Ангел Йорданов и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2897/2018 год., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Сити Бетон” ЕООД против решение № 245/06.08.2018 г. по т.д.№ 14/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 297/18.10.2017 г. по т.д.№ 265/2016 г. на Старозагорски окръжен съд и вместо това са отхвърлени предявените от „Сити Бетон„ ЕООД против „Кемпес НБ„ ООД искове : с правно основание чл.327 ТЗ , за заплащане на дължима цена за доставки на бетон, материализирани в две фактури - № 2031/31.05.20131 г. – за сумата от 40 092,00 лева и № 2081/31.07.2013 г., за сумата от 50 400 лева, както и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, за обезщетение за забава в издължаването на главниците, съответно в размер 13 870,92 лева - за периода 01.06.2013 г. – 25.10.2016 г. / по първата фактура / и 16 581,13 лева, за периода 01.08.2013г. – 25.10.2016 г. / по втората /. Исковете са отхвърлени, поради уважено изцяло възражение за прихващане на ответника, с вземания от ищеца , от цена за доставка на стоки, съгласно фактури, описани в отговора на исковата молба, в общ размер от 97 654,43 лева. Касаторът оспорва правилността на изводите на съда, за настъпил ефект от извършено от ответника извънсъдебно прихващане, позовавайки се на процесуално нарушение / чл.164 ал.1 т.4 ГПК / - допускане на гласни доказателства, относно факта на достигнало до знанието на ищеца изявление на ответника за извършеното прихващане и несъобразяване с доказателствата за предходно на производството погасяване вземанията на ответника от ищеца, като от последното извежда произнасяне на съда в противоречие с материалния закон – чл.103 и чл.104 ал.1 изр.1 ЗЗД, досежно ликвидността на активните вземания.Така, според касатора, въззивният съд не е съобразил заключението на съдебно-икономическата експертиза, видно от което , вземането на ответника по фактура № 13 862/31.08.2013 г. на стойност 50 400 лева , е погасено чрез плащане по банков път на 20.09.2013 г., противно на възприетото от съда, че с това плащане са погасени задължения по различни от противопоставените с възражението за прихващане фактури.Неправилно страната намира позоваването на факта на осчетоводяването на фактурите.
Ответната страна – „Кемпес НБ„ЕООД – оспорва касационната жалба, с доводи по правилността на въззивното решение. Поддържа настъпили правни последици на извънсъдебно прихващане, като ликвидността на вземанията му към ищеца следва да се приеме за осигурена, чрез неоспорването им от последния, доколкото безспорно / ликвидно / е и онова вземане, за което, макар да не е установено с влязло в сила решение или заповед за изпълнение , не съществува правен спор. Страната намира, че с оспорването на вземането на ответника по фактура № 13 862/31.08.2013 г. едва в хода на съдебното производство, не е отпаднала неговата изискуемост и ликвидност към датата на волеизявлението за извънсъдебно прихващане, поради което следва да се зачетат за настъпили правните му последици. Излага съображения за доказаност на възражението си, че противопоставеното от ищеца плащане от 20.09.2013 г., по банков път, касае разплащане по други, а не противопоставените с възражението за прихващане фактури.
С определение № 202/24.04.2019 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по въпроса : Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти ? – въпросът обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК решения на касационна инстанция : по гр.д.№ 5980/2014 г., гр.д.№ 2683/2015 г. и гр.д.№ 890/2011 г. , всички на І г.о. на ВКС и гр.д. № 1798/2016 г. на ІV г.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :
„Сити Бетон„ ЕООД е предявило обективно съединени искове, с правни основания чл.327 ТЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД, за осъждане „ Кемпес НБ „ ЕООД да му заплати цената за доставка на бетон по две фактури и обезщетение за забава в издължаването им , в общ размер от 90 492 лева главници и 30 452,05 лева – мораторна лихва. Ответникът е противопоставил материалноправно изявление за прихващане / извънсъдебно прихващане / от 17.10.2013 г., материализирано в споразумение, едностранно подписано от него, но не и от ищеца. Със същото заявява прихващане на свои вземания към ищеца , от цена за доставки на стоки, материализирани във фактури, съгласно опис в отговора на исковата молба , с вземанията на ищеца от главниците, предявени с настоящите искове. В евентуалност противопоставя и съдебно възражение за прихващане на същите свои вземания, с всички предявени от ищеца вземания / главници и лихви / . Изрично признава, че по 4 от описаните фактури / № [ЕГН], [ЕГН], [ЕГН] и [ЕГН] / е получил плащане, след инициирано заповедно производство по чл.410 ГПК и проведено исково, по реда на чл.422 ал.1 ГПК - по т.д.№ 463/2014 г. на Старозагорски районен съд. С оглед това му признание, предвид липса на правен интерес, с определение от 23.05.2017 г., първоинстанционният съд е отказал да приеме за разглеждане възражението за прихващане, в тази му част – въз основа на вземанията по преждепосочените четири фактури. Това процесуално действие на съда не е обект на последващо атакуване и касационен довод. Така общия размер на противопоставените от ответника вземания е сведен до сумата от 97 654,43 лева.
Ищецът е оспорил достигнало до него извънсъдебно изявление за прихващане, като противопоставя и възражение за плащане по банков път на вземането по фактура № [ЕГН]/31.08.2013 г., в размер на 50 400 лева, представяйки дневно извлечение на обслужващата банка и платежно нареждане. Досежно вземанията на ответника по останалите фактури ищецът първоначално не оспорва възникване на вземане в търсения размер и на посоченото основание, като заявява осчетоводяването им като неплатени в счетоводството си. Паралелно се позовава на извършвани в полза на ответника плащания, удостоверени с издадени от последния квитанции, но без отнасяне плащането към конкретно вземане / фактура /. За тези вземания ищецът доказва предявен в отделно, висящо към този момент производство, иск за връщането им, като платени без основание. За установяване осчетоводяването на насрещните вземания и извършени погашения е назначена съдебно-икономическа експертиза.
Първоинстанционният съд е уважил частично главният иск,за вземане по фактура № 2031/31.05.2013 г. - за сума от 18 039,50 лева и за пълната сума от 50 400 лева – по фактура № 2081/31.07.2013 г., при съответно уважени акцесорни искове за мораторна лихва – 13 870,92 лева по първата и 16 581,13 лева – по втората фактура, в пълния предявен размер, доколкото не е оспорван от ответника.Съдът е приел, че извънсъдебното прихващане, като недостигнало до знанието на ищеца, предходно на образуваното исково производство, не е произвело действие, както и, че не може да бъде обоснован извод за ликвидност / безспорност/ на активните вземания. Приел е, че съдебното възражение за прихващане, направено с отговора на исковата молба, е частично основателно, за сума от 22 052,50 лева, в какъвто размер признава непогасени към ответника задължения самият ищец, която сума е прихваната от вземането по фактура № 2031/31.05.2013 г.. Признатите вземания на ответника са както следва : по фактура № 13877 - 2113,57 лв., фактура № 13 880 – 3 801,60 лева, фактура № 13887 – 3 960 лева , фактура № 13 892 - 7 689,60 лв., фактура № [ЕГН] – 513,33 лева и по фактура № [ЕГН] - 3 974,40 лева. За да отхвърли частично съдебното възражение за прихващане на ответника, съдът се е позовал на счетоводните записвания и при двете дружества и приел, че задълженията към ответника по фактура № 13 862/31.08.2013 г. , № [ЕГН]/ 04.10.2013 г. и № [ЕГН]/ 05.10.2013 г. са погасени, предвид осчетоводяването им като платени и при двете дружества, без да съобрази,че осчетоводяването им при ответника се основава на противопоставеното в процеса прихващане, прието за разглеждане като съдебна компенсация / стр. 32 – 33 на допълнителното заключение на СИЕ /. Прихванатата сума от 22 052,50 лева е от вземанията по ония фактури, които счетоводно са отразени като платени при ответника, но единствено с оглед твърдението му за настъпили последици на материалноправно изявление за прихващане, а счетоводно отразени при ищеца като неплатени или частично платени, предвид несъобразяване със същото това изявление, като недостигнало до знанието му / фактури № 13 877, 13 880, 13887, 13892,[ЕИК] и [ЕГН] – за обща сума от 22 052,50 лева /. За този извод е съобразена само материална доказателствена сила на счетоводните книги на ищеца, като отразяващи неизгодни за същия факти.
Въззивният съд, произнасящ се единствено по въззивна жалба на „Кемпес НБ„ ЕООД, е отменил изцяло първоинстанционното решение и отхвърлил предявените главни и акцесорни искове,приемайки възражението за прихващане за основателно изцяло. Макар да е изложил съображението, че достигането на извънсъдебното изявление за прихващане до знанието на противната страна може да се доказва с гласни доказателствени средства – доказване на факта на получаването му от адресата, различен от факта на погасяване задължения на стойност над 5 000 лева, по смисъла на чл.164 ал.1 т.4 ГПК - свидетели не са допускани и разпитвани във въззивна инстанция, при условията на чл.266 ал.3 ГПК, поради ненаправено изрично доказателственото искане с такъв предмет. Немотивиран е, обаче, извод за настъпили правни последици на конкретно - от предявените в евентуалност извънсъдебно и съдебно - изявление за прихващане. Няма посочен ред за прихващане, спрямо главните и акцесорни претенции, от който да би могло да се изведе съображение относно възприетия вид прихващане. Въззивният съд се е основал на „парадоксалното„, според него, положение, в което ищецът едновременно признава, че не е платил по посочените във възражението на ответника фактури / макар че изрично е възразил погасяване на вземането по фактура № 13 862 /, но оспорва погасителния ефект на прихващането. Съдът акцентира на приетото за безспорно и ненуждаещо се от доказване, с изрично определение на съда в открито съдебно заседание на 23.05.2017 г., обстоятелство „ че съществуват вземания на ответника, спрямо ищеца, по посочените в писмения отговор фактури № 13 877, 13 880, 13887, 13892,[ЕИК], [ЕГН], [ЕГН] и [ЕГН]„ . Изброяването визира фактурите, по които първоинстанционният съд е приел възражението за основателно и в която част първоинстанционното решение, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила / за вземания по фактури № 13 877- частично , 13 880 – пълно , 13887 - пълно, 13892 -пълно,[ЕИК] - частично, [ЕГН] - пълно/. Изброяването не включва фактура № 13 862/31.08.2013 г. , за сумата от 50 400 лева. Вземането по нея изначално се оспорва от ищеца.
По правния въпрос : Във всяко от цитираните решения по чл.290 ГПК, обосновали допълнителния селективен критерий, е споделено – кореспондиращо на функцията му на решаваща, а не контролно отменителна инстанция - задължение за въззивния съд да основе решението си върху всички приети за установени и относими към предмета на спора факти и закона. Последователно и непротиворечиво съдебната практика приема, съгласно чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК , че решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност , съотнесено към доводите и възраженията на страните. Съблюдаването на това правило обезпечава истинността и обосноваността на фактическите констатации относно релевантните за спора факти и обстоятелства и правилността на решението.
По основателността на касационната жалба :
За да се произнесе по основателността на възражението за прихващане, в предявената му от ответника евентуалност – извънсъдебно, а при неустановими предпоставки за същото - съдебно прихващане, въззивният съд не е обсъдил установените по делото факти, съобразно приетите заключения на основна и допълнителна СИЕ, проследявайки осчетоводяването на спорните вземания, при всяка от страните по спора,в съответствие с противоречивите им тези относно тяхното съществуване. Като е основал изводите си изцяло на признание на ищеца, за дължимост на сумите по всички противопоставени от ответника фактури, при това в цялост – за пълния размер по всяка от тях, без да съобрази ,че такова изрично признание страната не е направила, нито съставлява такова признание, в качеството на самостоятелно доказателствено средство, определението на съда по реда на чл.146 ал.1 т.4 ГПК, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.235 ал.2 ГПК. Въззивният съд не е съобразил, че самият първоинстанционнен съд е ревизирал определението си по чл.146 ал.1 т.4 ГПК, в съответствие с всички събрани доказателства по делото. Не е мотивирал извод за конкретния вид възражение за прихващане, което е счел за основателно, с оглед различието в материалноправните му последици и значението на същите, вкл. за установяване основателността на предявените акцесорни претенции за лихва за забава. Въззивното решение се явява и частично недопустимо, като следва да бъде обезсилено в частта, в която, без депозирана от ищеца „Сити Бетон„ ЕООД въззивна жалба, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил вече отхвърления с първоинстанционното решение, влязло в сила в тази му част, иск с правно основание чл.327 ТЗ, за част от претендираната по фактура № 2031/31.05.2013 г. сума , в размер на 22 052,50 лева.
Съгласно чл.103 ал.1 ЗЗД, материалноправните предпоставки за упражняване на извънсъдебното прихващане са изискуемост и ликвидност на активното вземане – това на прихващащия. От съществено значение в настоящия спор е установяване вида на приетото за основателно прихващане, доколкото компенсационния ефект / погасяването на насрещните вземания /, при настъпил в по-ранен от съответния за съдебното прихващане момент, би предпоставил и различно произнасяне относно акцесорните претенции за мораторна лихва.
Видно от заключенията на СИЕ на вещо лице А. Г. всички фактури, въз основа на които ответникът предявява възражение за прихващане, са счетоводно отразени в счетоводството на ищеца „Сити Бетон„ЕООД, т.е. липсва спор относно основанието им и за размера, в които са възникнали вземанията на ответника. Ответникът е предприел извънсъдебно прихващане, със съответно осчетоводяване последиците на същото, което обаче, не се установява да е достигнало до знанието на ищеца преди връчването му на отговора на исковата молба на ответника.
Настоящият състав приема, че уведомяването на длъжника за извършеното прихващане, последващо на образуването на делото, е от значение само за съобразяване настъпването на правните последици на материалноправно изявление за прихващане / тъй като чл.104 ал.1 ЗЗД визира изявлението като елемент от фактическия състав на извънсъдебната компенсация / и доколкото адресата на прихващането би заявил становище за ликвидност и изискуемост на активното вземане, като по този начин изключи или предпостави правния интерес на кредитора да предяви вземанията си по съдебен ред. Момента на настъпване на правните последици на прихващането / различно от момента на погасителния ефект, съгласно чл.104 ал.2 ЗЗД / законодателят е обвързал с отправянето му, но не и с момента на узнаването на изявлението за прихващане, стига да достигне до знанието на адресата, в случая - с отговора на исковата молба. / Аналогично становище е изводимо от решение № 156 по т.д.№ 2875/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС и от реш. № 52 по т.д.№ 509 / 2014 г. на І т.о. на ВКС /. Поради това, в настоящия случай уведомяването на ищеца в хода на образуваното исково производство / доколкото не се установява предходно и с оглед поведението на ищеца по което да биха се съобразили вече настъпили правни последици на материалноправно изявление за прихващане / ще следва да се преценява само с оглед последващо го заявеното становище на ищеца – адресат на изявлението за прихващане. Ако със същото е противопоставено обосновано възражение срещу изискуемостта или ликвидността на вземането, разбирана и като последващо преустановено, поради плащане, съществуване на вземането, прихващането не би могло да се зачете с последиците на извънсъдебно. Такова оспорване, видно от допълнителната искова молба, е изрично направено за вземането по фактура № 13 862, което ищецът твърди погасено с плащане от 20.09.2013 г. и за което представя писмено доказателство. Противно на разбирането на въззивния съд, настоящият намира, че за останалите противопоставени вземания на ответника, изявлението на ищеца също не удовлетворява изискването за безспорност - разбирана като липса на спор относно възникването на вземането, с претендираното от прихващащия основание и размер и съществуването му, както и изискването за настъпила изискуемост – в случая, съгласно разпоредбите на закона – чл.303а ТЗ, поради липса на противопоставена различна договореност между страните. От една страна, както с допълнителната искова молба, така и с изявлението си в открито съдебно заседание от 23.05.2017 г., ищецът е признал вземания на ответника, но само в определен общ размер, не и с изрично посочване на основанието за всяко от съставящите сумата пера, обвързвайки ги с конкретна фактура. Видно е, че ако би се приело, че изявлението му е признание за сумите по всяка отделна фактура, предявена от ответника, то конфронтира със собствените му счетоводни записвания, на които именно се позовава, за съществуването на вземанията на ответника. Това противоречие в изявлението на страната, досежно вземанията на ответника по всички останали фактури, без № 13 862 която изрично оспорва, въззивният съд не е отчел. Доколкото становището по възражението за прихващане се основава на признание за дълга, а признанието се преценява с оглед всички останали доказателства по делото / чл.175 ГПК /, безспорно изводимия от същите спор, относно съществуването на тези задължения, изключва възможността активните вземания да се зачетат за ликвидни и изискуеми, с прилагане правните последици на извънсъдебната компенсация.
В съответствие с преждеизложеното, настоящата инстанция счита, че предявеното възражение за прихващане по всички активни вземания следва да се разглежда като съдебно, като се съобрази, че е противопоставено спрямо всички предявени от ищеца вземания - от главници и мораторни лихви.
Досежно задължението по фактура № 13 862, за сума от 50 400 лева, ищецът противопоставя погасяване, с плащане от 20.09.2013 г. , за което представя извлечение от сметката си, едновременно дебитирана и кредитирана – в рамките на 20.09.2013 г., с една и съща, при това различна от сумата по фактура № 13 862, сума от 51 057,60 лева. Операцията „кредитиране„ е обозначена с основание „авоар„, а операцията по дебитиране – с „плащане по фактури „ , в полза на „Кемпес НБ „ ЕООД. Следователно, нито платената на 20.09.2013 г. от „Сити Бетон„ ЕООД сума кореспондира с размера на вземането по фактура № 13 862, нито последната е посочена като основание за плащането в преводното нареждане, а напротив - упоменато е погасяване на вземания по повече от една фактури, в съответствие с тезата на ответното дружество, че с плащането на 20.09.2013 г. са погасени вземанията му от ищеца по фактури № 13759, № 13764, № 13771, № 13 773, № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № 13811, № 13 818 и № 13823 / различни от фактурите, матеиализиращи активните му вземания по възражението за прихващане /. В счетоводството на ищеца „ Сити Бетон„ ЕООД фактура № 13 862 за сумата от 50 400 лева действително се сочи като разплатена по банков път на 20.09.2013 г., но това е вторично по съществото си счетоводно записване , на което се противопоставят вторични счетоводни записвания при ответника, за погасяване с плащането на 20.09.2013 г., на преждепосочените фактури , съответно : 2 640,83 лева / частично /– по фактура № 13 759, 3 794 ,40 лева / пълно плащане / – по фактура № 13 764, 3 931,20 лева/ пълно плащане / по фактура № 13 771 , 7 704 лева / пълно плащане / – по фактура № 13 773, 1 500 лева / частично плащане / – по фактура № [ЕГН], 3 744 лева / частично плащане / – по фактура № [ЕГН], 3 787,20 лева / пълно плащане / – по фактура № [ЕГН], 3 859,20 лева / пълно плащане / – по фактура № [ЕГН], 7 797,60 лева / пълно плащане / – по фактура № [ЕГН], 3 787,20 лева / пълно плащане / – по фактура № 13811, 3 801,60 лева / пълно плащане / – по фактура № 13 818 и 786,37 лева / частично плащане / – по фактура № 13 823. Следователно, налице са противоречащи си вторични по характер счетоводни записи относно разплащането, взаимоизключващи се, макар при неоспорена изрично редовност на счетоводните записвания на противната от всяка от страните по спора. Взаимното им противопоставяне предпоставя игнорирането им като доказателствено средство, съгласно чл.182 ГПК. Поради това, възражението за прихващане ще следва да се разгледа при съблюдаване разпределението на доказателствената тежест в процеса, относно установяване погасяването от ищеца на иначе валидно възникналото, с твърдяното от ответника основание, размер и изискуемост, негово вземане. Тежестта за доказването му / невъзможно чрез съдържанието на вторичните счетоводни записвания, фактически оспорени с вторичните записвания на ответника /, като ползващ се от факта на погасяването, е на страната на ищеца. Ще следва, обаче, да се съобразят в негова полза, неизгодни за ответника вторични записвания по счетоводните му книги, спрямо ползващи го вторични записвания по счетоводните книги на ищеца. При последното, обаче, следва да се държи сметка дали погасяването е отразено в счетоводните книги на ответника , въз основа на противопоставеното в процеса възражение за прихващане, респ. да се зачете само в случай на отразено погасяване задълженията на ищеца по друг начин, доколкото не са приложими,с оглед преждепосоченото, правните последици на настъпила извънсъдебна компенсация.
Ищецът не установява, с доказателства извън спорните вторични счетоводни записвания, разплащане на вземането по противопоставената фактура № 13 862 , в размер на 50 400 лева, доколкото изрично се позовава на плащане с представеното платежно нареждане от 20.09.2013 г., но в същото липсва описание на основание за плащане – фактура № 13 862. Без значение е, че макар счетоводно отразена в дневниците за покупки на ищеца, фактурата не фигурира в сметка 401 – като задължение към доставчика – ответник, предвид вторичния характер на счетоводното записване. Без значение е и обстоятелството, че въз основа на допълнителното заключение на СИЕ се установява, че счетоводните записвания при ответника, за разплащане по банков път от 20.09.2013 г. установяват погасяване само на сума от 34 885,90 лева / сбора от сумите по посочените от ответника, като разплатени с плащането на 20.09.2013 г., описани по-горе в настоящия параграф, фактури /. Липсва основание, разликата до пълно заплатената сума от 51 057, 60 лева да се отнесе като плащане от ищеца на задължението му по фактура № 13 862. Това би противоречало на собствените му вторични счетоводни записвания, относно разплащането на фактура № 13 862. Действително СИЕ е установила, че в счетоводството на ищеца е отразено разплащане на каса и по банков път на фактури № 13759, № 13764, № 13771, № 13 773, № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № 13811, № 13 818 и № 1382 / тези , които ответникът твърди разплатени на 20.09.2013 г./ , но, както се посочи по-горе, касае се за вторични счетоводни документи, чието съдържание е фактически оспорено с вторичните счетоводни записвания при ответника , а от значение е кое от множеството задължения на ищеца към ответника, към един и същ момент, последният е приел за погасено, съгласно предпоставките на чл.76 ЗЗД. Вещо лице Г. изрично е посочило, че ответникът е осчетоводявал постъпващите от ищеца плащания, отразявайки погасяване на задълженията му, съобразно поредността им на възникване, т.е. отнасяйки всяко плащане към най-старото съществуващо задължение. С тази именно практика, вещото лице обяснява съществуващото противоречие между счетоводните записвания на ищеца и тези на ответника. Ищецът, обаче, не е навел довод и ангажирал доказателства за неприложимост на подобна практика, с оглед съдържанието на правоотношението си с ответника и уговорките им относно разплащанията, нито е ангажирал доказателства, за доведено до знанието на кредитора – ответник волеизявление, че с всяко от противопоставените плащания е посочил кое свое задължение към него погасява, което би задължило кредитора да не приеме погасяването на нещо различно / чл.79 ал.1 ЗЗД /. Следователно,при така събраните доказателства, съблюдавайки разпределението на доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че задължението на ищеца към ответника по фактура № 13 862/ 31.08.2013 г., в размер на 50 400 лева, е валидно възникнало и изискуемо, с изтичане на 14-дневен срок от издаването на фактурата, съгласно чл.303а ал.3 ТЗ .
Относно активните вземания на ответника по фактури № 13 877, 13 880, 13887, 13892,[ЕИК], [ЕГН] : По аналогични съображения - за доказателствената тежест в процеса и отчитайки вторичния характер на счетоводните записвания при всяка от страните, в по-голямата си част взаимно противоречиви и като такива - непозволяващи доказателствени изводи, освен досежно неизгодните за всяка от страните, удостоверени от същата факти, по отношение съдържанието на правоотношението помежду им - следва да се приеме следното :
1/ фактура № 13 874 – същата е осчетоводена от ищеца, вкл. по сметка 401 – задължения към доставчици, с непогасен остатък от 2 113,57 лева, но при ответника се води напълно изплатена към 13.05.2015 г., но не поради осчетоводяване на прихващането, предмет на настоящия спор - следователно, неизгодния за претендиращия вземането и удостоверен от самия него факт ще следва да се приеме, че доказва погасяване на задължението от ищеца; 2/ фактура № 13 880 – същата е осчетоводена от ищеца , вкл. по сметка 401 , като напълно разплатена, но при ответника е осчетоводено плащане от 3 267,97 лева към 13.05.2015 г., съответно дължим остатък от 533, 63 лева, поради което и по аналогични съображения – удостоверен от претендиращия вземането неизгоден факт на частично разплащане - ще следва да се приеме за дължимо плащане по същата сума от 533,63 лева ; 3/ фактура № 13887 – счетоводните записвания при всяка от страните установяват дължимо плащане от ищеца, в размер на 3 960 лева ; 4/ фактура № [ЕГН] – аналогичното съвпадение в счетоводните записвания при всяка от страните установява дължимо плащане от ищеца, в размер на 3 974,40 лева; 5/ фактура № 13 892 – осчетоводена от ищеца, вкл. по сметка 401, като напълно изплатена, счетоводно се води от ответника като изплатена на 01.01.2015г., но не въз основа на тук противопоставеното прихващане, като основание за погасяване, т.е. не се установява задължение на ищеца от 7 689,60 лева по същата ; 6/ фактура № [ЕГН] – счетоводно е заведена при ищеца, с дължим остатък от 513,33 лева, но при ответника се води неплатена, поради което следва да се приеме дължима пълната сума по фактурата - 11 642,40 лева ; 7/ фактура № [ЕГН] не е осчетоводена от ищеца по сметка 401 – задължения към доставчици, но фигурира в счетоводството на същия, като при ответника се води незаплатена, следователно е налице изискуемо от същия вземане към ищеца, в размер на 3 938,40 лева ; 8 / фактура № [ЕГН] – по аналогични на предходните съображения , се установява задължение на ищеца в пълния размер от 3 852 лева. Или възражението за прихващане, в тази му част, се явява основателно до размера на 27 900,83 лева.
До размера на 22 052, 50 лева, обаче, възражението за прихващане е било уважено с първоинстанционното решение, частично неправилно, но необжалвано в тази му част, поради което влязло в сила. Първоинстанционният съд е споделил изводите на настоящата инстанция, досежно изискуемо пълно плащане по фактури № 13887 – 3 960 лева и № [ЕГН] – 3 974,40 лева. Вземането по фактура № 13 877 първоинстанционният съд е приел за дължимо до размера от 2 113,57 лева, при прието от настоящия състав погасяване изцяло. До размера на уважената му част, обаче, решението за отхвърляне на иска на ищеца, за вземането му от 40 092 лева по фактура № 2031/31.05.2013 , за сума от 2 113,57 лева, е влязло в сила. Аналогична е ситуацията с вземането по фактура № 13 892 – прието за дължимо в размер от 7 689,60 лева, при прието от настоящата инстанция пълно погасяване от ищеца, както и задължението по фактура № 13 880, прието за непогасено в размера от 3 801,60 лева, при приет от настоящата инстанция дължим остатък от 533,63 лева. Доколкото ищецът не е обжалвал решението на първа инстанция, в частта й по уваженото възражение за прихващане на ответника, правният резултат, в тази му част, не би могъл да бъде променен с настоящото произнасяне. Вземанията по фактури № 2 000000 674 и № 2000000 676 първоинстанционният съд е отрекъл да са дължими от ищеца, противно на разбирането на настоящата инстанция , а вземането по фактура № [ЕГН] е приел за частично дължимо – за 513,33 лева, при приета от настоящия състав дължимост в пълен размер – от 11 642,40 лева. Следователно, от тук установеното вземане на ответника, в общ размер от 27 900,83 лева , ще следва да се приспаднат сумите от 3 960 лева, 3 974,40 лева, 533,63 лева и 513,33 лева – съобразени и съответно уважени като предмет на основателно възражение за съдебно прихващане от първоинстанционния съд, в която част решението му е влязло в сила. Или : касационната жалба се явява основателна , досежно допълнително съобразими, като изискуеми активни вземания на ответника - предмет на предявено възражение за прихващане - 50 400 лева / по фактура № 13 862 / и 18 919,47 лева / по фактури № 13887 , № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН] и № [ЕГН]/ - 69 319,47 лева.
Тъй като ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, в неуважената част по предмета на възражението му за прихващане, в тази му част първоинстанционното решение, както и в частта му, с която е оставено без уважение възражението за прихващане, с вземане по фактура № 13 862, в размер на 50 400 лева, е било допустим предмет на въззивна проверка.
Компенсационният ефект на съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение, поради което акцесорните вземания на ищеца следва да бъдат приети за основателни и доказани , съответно : за 13 870,92 лева – по фактура № 2031/31.05.2013 г. / отчитайки присъждането му в този размер с първоинстанционното решение, необжалвано от ответника в тази му част, освен досежно погасителния ефект на прихващането и за 16 581,13 лева – по фактура № 2081/31.07.2013 г. , по аналогични съображения или в общ размер от 30 452, 05 лева.
Съобразно поредността в чл.76 ал.2 вр. с ал.1 ЗЗД, с активните вземания, установени в размер на 91 370 лева / 50 400 + 18 919,47 + 22 050,52 с първоинстанционното решение / следва да се считат погасени, поради уважено възражение за прихващане, задълженията от мораторна лихва, в предявения размер от 30 452,05 лева, с остатъка от 60 917,95 лева – задължението по по-старата фактура № 2031/31.05.2013 г., в размер на 40 092 лева, а с остатъка от 20 825,95 лева – част от вземането по фактура № 2081/31.07.2013.Така основателен и доказан се явява единствено главният иск , за вземането по фактура № 2081/31.07.2013 г. до размера на сумата от 29 574,05 лева. Присъждане на законна лихва върху главници не е претендирано.
Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения, вкл. пълната немотивираност на решението му, в нарушение на чл.236 ал. 2 ГПК, предпоставят частична отмяна на въззивното решение , в д о п у с т и м а т а му ч а с т, с която е уважено възражение за прихващане на вземането на ищеца по фактура № 2081/31.07.2013 г., за сума над 20 825,95 лева, съответно е отхвърлен иска по чл.327 ТЗ, основан на същата фактура, за сума от 29 574,05 лева . В недопустимата му част , по преждеизложените съображения, въззивното решение следва да се обезсили.
По разноските : касаторът е понесъл разноски, в размер на 7 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение и 2 418,88 лева – заплатена държавна такса или общо 9 918,88 лева , а ответната страна - разноски в размер на заплатено адвокатско възнаграждение за последователно възложено представителство от двама адвокати, без оттегляне на първото, поради което и на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се съобрази само едната от договорените и разплатени суми – от 4 000 лева. Възражението за прихващане е предявено за 97 654,43 лева, но във въззивна инстанция спорът е въведен за част от същото / поради необжалване от ищеца в уважената с първоинстанционния акт негова част / - за сума от 75 601, 93 Съобразно съотношението между уважена / 29 574,05 лева / към отхвърлена / 75 601,93 – 29 574,05 = 46 027,88 лева / част от касационната жалба, възмездяването на разноски се явява доказано, както следва : 3 880 лева в полза на касатора - ищец и 2 435 лева в полза на ответника.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 245/06.08.2018 г. по т.д.№ 14/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му , с която е отменено решение № 297/18.10.2017 г. по т.д.№ 265/2016 г. на Старозагорски окръжен съд, в ч а с т т а му, с която е отхвърлен предявеният от „Сити Бетон„ЕООД против „ Кемпес НБ„ ЕООД иск, с правно основание чл.327 ТЗ, за сума от 22 052,50 лева, поради уважено възражение за прихващане с вземания на „Кемпес НБ„ ЕООД от „Сити Бетон„ ЕООД , както следва : по фактура № 13877/20.09.2013г. – в размер на 2113,57 лева, по фактура № 13 880/21.09.2013 г. – в размер на 3 801,60 лева, , по фактура № 13887/26.09.2013г. – в размер на 3 960 лева, по фактура № 13 892/28.09.2013г. - в размер на 7 689,60 лева, по фактура № [ЕГН]/01.10.2013г. – в размер на 513,33 лева и по фактура № [ЕГН]/03.10.2013 г. – в размер на 3 974,40 лева, с постановяване повторно уважаване на възражението за прихващане в тази му част.
ОТМЕНЯВА решение № 245/06.08.2018 г. по т.д.№ 14/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която , след отмяна на решение № 297/18.10.2017г. по т.д.№ 265/2016 г. на Старозагорски окръжен съд, в тази му част, е отхвърлен, поради уважено възражение за прихващане, предявеният от „Сити Бетон„ ЕООД против „Кемпес НБ„ ЕООД иск , с правно основание чл.327 ТЗ, за сума от 29 574,05 лева по фактура № 2081/31.07.2013 г. , като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА „Кемпес НБ „ЕООД да заплати на „Сити Бетон „ЕООД на основание чл.327 ТЗ, сумата от 29 574,05 лева, дължима цена за доставка на стока по фактура № 2081/31.07.2013 г..
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 245/06.08.2018 г. по т.д.№ 14/2018 г. на Пловдивски апелативен съд , в останалата му обжалвана част, с която предявнените главни и акцесорни искове са отхвърлени, поради уважено възражение за прихващане с вземания на „ Кемпес НБ „ ЕООД от „ Сити Бетон „ ЕООД , както следва : 50 400 лева – по фактура № 13 862/31.08.2013 г. ; 3 938,40 лева – по фактура № [ЕГН]/ 04.10.2013 г. ; 3 852 лева – по фактура № [ЕГН]/ 05.10.2013г. и 11 129,07 лева – несъобразен с първоинстанционното решение , дължим остатък по фактура № [ЕГН]/01.10.2013 г..
ОСЪЖДА „Кемпес НБ” ЕООД, на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на „ Сити Бетон „ЕООД разноски за настоящата инстанция, в размер на 3 880 лева.
ОСЪЖДА „Сити бетон„ ЕООД да заплати на „Кемпес НБ„ ЕООД разноски за настоящата инстанция, на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, в размер на 2 435 лева .
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|