Ключови фрази



О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 311

гр. София , 14.07.2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Стоянова ч. гр. д. № 1561 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6859/21.03.2022 г. на Т. К. Т., подадена чрез адв. Свилена Н., допълнена с частна касационна жалба вх. № 7180/24.03.2022 г., против определение № 844 от 01.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3105/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение от 15.10.2021 г., постановено по гр. д. № 2060/2021 г. по описа на Районен съд – Варна. С последното е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК производството по предявените от Т. К. Т. против В. Н. Ф. обективно кумулативно искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в нотариален акт № 41, том III, н. д. № 791/1983 г. договор за покупко-продажба на 1/8 ид. ч. от дворно място, цялото с площ 188 кв.м., находящо се в [населено място] [улица]/бивша [улица]/ № 19, ведно с 1/2 ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от подобренията в дворното място, сключен между А. К. Д. /починал/ в качеството му на продавач и З. Й. Д. /починала/ в качеството й на купувач поради: 1/ липса на предмет - поради невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; 2/ липса на съгласие от страна на продавача А. Д. във връзка с трайната му душевна болест и невъзможност да разбира и ръководи действията си и 3/ накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д., придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание на Д. „напреднала форма на шизофрения“.
Първоинстанционното определение на Районен съд – Варна в частта, с която е оставено без разглеждане обективирано в уточнителна молба на ищеца с вх. № 279474/22.03.2021 г. искане за приемане за съвместно разглеждане претенцията на ищеца са осъждане на ответника да заплати сумата от 5100 лева, като частичен иск целият в размер 150 000 лева, представляваща обезщетение за неоснователното обогатяване на З. Й. Д., не е било предмет на въззивното производство и е влязло в сила.
В частната касационна жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на атакувания съдебен акт – касационно основание по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за обезсилване на определението като недопустимо, а в условията на евентуалност – за отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по заявените искови претенции.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се навеждат съображения за недопустимост на определението поради произнасяне по нередовна искова молба. Излагат се съмнения доколко ищецът е успял да отстрани нередовностите по предявените искове с подадените уточнителни молби с оглед преценка на редовността на инициираното производство и произнасянето на двете съдебни инстанции по нередовна искова молба. В тази връзка се сочи, че постановените от В. и В. определения следва да бъдат обезсилени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за задължителни указания по отстраняване нередовността на исковата молба. В изложението на основанията жалбоподателят посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ „Влязлото в сила решение, с което е отхвърлен иск по чл. 31 от ЗЗД на конкретно основание, преклудира ли възможността за разглеждане на нов иск за нищожност, изведен на друго основание?“; 2/ „Постановеното съдебно решение между същите страни по иск по чл. 31 ЗЗД процесуална пречка ли е за правото на иск по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД?“; 3/ „Настъпва ли преклузия за всички факти и възражения за нищожност на договора след приключване на устните състезания в производство за прогласяване нищожността на сделка?“ и 4/ „Следва ли ищецът да изчерпи всички правни основания, на които може да претендира нищожността на правна сделка?“. Поддържа противоречие на правните разрешения на въззивния съд с приетото в следните съдебни актове на ВКС: решение № 134/03.08.2017 г. по т. д. № 558/2016 г. на ВКС – I т. о., решение № 64/16.04.2015 г. по гр. д. № 6300/2014 г. на ВКС – I г. о., определение № 190/24.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3465/2020 г. на ВКС – II г. о. В изложението жалбоподателят сочи също така, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1/ „Нищожен, поради липса на съгласие или унищожаем е договорът сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна недееспособност да разбира и да ръководи действията си?“ и 2/ „Какво е съотношението между основанието по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато с предявения иск се твърди за невъзможност на продавача да формира правно валидно воля, поради трайна невъзможност да разбира и да ръководи действията си?“. Твърди се противоречие с решение № 143/16.12.2019 г. по гр. д. № 2729/2018 г. на ВКС – III г. о. Жалбоподателят посочва още в условията на евентуалност наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че даденото от касационната инстанция разрешение ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По делото са постъпили и две частни касационни жалби с вх. № 7021/22.03.2022 г. и вх. № 7480/28.03.2022 г., подадени и подписани лично от жалбоподателя Т. Т., с приложени изложения към тях с вх. № 7106/23.03.2022 г. и вх. № 7481/28.03.2022 г., които по същество припокриват изложеното в жалбите, подадени от упълномощения адвокат.
Ответникът по жалбата – В. Н. Ф., чрез адв. Ф. Д., е подал отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че Варненският районен съд е бил сезиран с искова молба от Т. К. Т. срещу В. Н. Ф. относно обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в НА № 41 т. III н.д.№ 791/7.03.1983 г. договор за покупко-продажба на 1/8 ид.ч. от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в [населено място] [улица]/бивша [улица]/ № 19, ведно с 1/2 ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от подобренията в дворното място, сключен между А. К. Д. /починал/ в качеството му на продавач и З. Й. Д. /починала/ в качеството й на купувач, поради: 1/ липса на предмет - поради невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; 2/ липса на съгласие от страна на продавача А. Д. във връзка с трайната му душевна болест и невъзможност да разбира и ръководи действията си и 3/ накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д., придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание на Д. „напреднала форма на шизофрения“. Констатирал е, че с уточняваща молба с вх. № 279474/22.03.2021 г. ищецът е предявил и искова претенция по реда на чл.59 ЗЗД срещу ответника за сумата 5100 лв. като частичен иск от общо претендираната сума в размер на 150 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователното обогатяване на З. Й. Д.. Посочил е, че съгласно възраженията на ответника, с влезлите в сила решения по водени между същите страни три предходни граждански дела (анализирани от първата инстанция), а именно: гр. д. № 8877/2003 г. на В.-10с-в, гр. д. № 4545/2005 г. на В.-24с-в и гр. д. № 4795/2005 г. на В.-10с-в са постановени задължителни за съдилищата в отношенията между страните решения по спорни въпроси, чието пререшаване е недопустимо съгл. чл. 297, 298, ал.1 и 2 и чл. 299, ал.1 от ГПК. От служебно изисканото гр. д. № 8877/2003 г. на В. съдът е установил, че същото е било образувано по инициатива на самия А. Д. срещу З. Й. Д. и сина й В. Ф. за защита на вещните му права – за предаване владението на припадащата му се част от втория етаж на сградата в качеството му на съсобственик. В обстоятелствената част на ИМ било посочено, че правото му на собственост произтича от договора за замяна, обективиран в НА № 10/1980 г., по силата на който е придобил съответните ид.части от дворното място и втория етаж от сградата, намиращи се на посочения адм.адрес. Пак там било обективирано признанието на А. Д., че с НА № 43/1983 г. е прехвърлил 1/8 ид.ч. от дворното място и Ѕ ид.ч. от втория етаж на съпругата си З. Й.Д., които впоследствие двамата заедно прехвърлили на сина й В. Ф. с НА № 29/1992г, като запазили за себе си правото на ползване до края на живота им. Затова се считал за собственик на Ѕ ид.ч. от втория етаж на сградата и ползвател на още ј ид.ч. от същия. Съдът е констатирал, че исковата молба обективира признанието на ищеца пред държавен орган относно правата на ответната страна, произтичащи от договора по НА № 43/1983 г., т.е. същият като правно валиден е произвел действие. Отбелязал е, че поради смъртта на А. Д. в хода на същото производство Т. Т. е встъпил в процеса като негов правоприемник и поради направеното от него самия оттегляне на жалбата, решението на В. е влязло в сила в частите му, с които са отхвърлени исковете му за предаване владението върху ј ид.ч. от жилището на втория етаж от сградата.С влязлото в сила решение претенцията му по чл.108 ЗС е отхвърлена и в останалата част. Въззивният състав е установил още, че в производството по гр. д. № 4795/2005 г., за да отхвърли иска с правно основание чл. 31, ал.1 ЗЗД, съдът се е произнесъл по въпроса за валидността на сделката, обективирана в НА № 41/1983 г. - дали е било налице правно валидно волеизявление /съгласие/ на прехвърлителя към момента на сключването й поради трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си, което да се дължи на психиатрично заболяване. Във връзка с горното, съдът е направил извода, че съобразно нормата на чл.298 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Констатирал е още, че основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. С влязлото в сила решение страните са обвързани със СПН по отношение признатата от съда действителност на сделката. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право - предмет на делото, вкл. и провопораждащите го юридически факти. Преклудиращото действие на СПН се изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент. Тъй като в настоящото производство искът е предявен от Т. Т. срещу същия ответник В. Ф. за същото искане - обявяване недействителността на договора по НА № 41/1983 г., на осн.чл.26 ал.1 и ал.2 ЗЗД, поради същите фактически твърдения за невъзможност на продавача да формира правно валидна воля поради трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си, то въззивният състав е счел, че настоящият иск се явява недопустим съгласно чл. 299 ГПК – поради формирана сила на пресъдено нещо относно спора за нищожност на атакувания договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 41 т.III н.д.№ 791/7.03.1983 г. Отбелязал е, че поради формираната СПН по тези спорове относно правото на собственост, за страните по спора се преклудира и възможността да се позовават на нищожност на предходни придобивни основания, касаещи същите обекти. В подкрепа на горните изводи е приел, че след като съдът е признал сделката за валидна, без значение е дали са били наведени всички възражения за нищожност на договорите, които са били приети за неоснователни или такива изобщо не са били наведени, тъй като настъпва преклузия за всички факти, осъществили се до приключването на устните състезания в предходното исково производство, които биха могли да бъдат основание за нищожността на договора, но не са били заявени своевременно. Като допълнение въззивният съд е посочил, че е недопустимо ищецът да се позовава на факти и да бъдат обсъждани доказателства, които са били събрани в други съдебни производства, били са предмет на обсъждане и въз основа на тях са постановени и съдебните решения. Приел е, че твърденията за порок във волята на прехвърлителя А. Д. по сделката по НА № 43/1983 г. поради душевна болест е следвало да бъдат заявени още в първото производство, в което предмет на изследване е бил обемът правото на собственост на А. Д..
При така изложените мотиви, въззивната инстанция е достигнала до съвпадение с крайния извод на първоинстанционния съд, поради което е потвърдил определението за прекратяване на производството поради недопустимост на исковете, на основание чл. 130 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси не съставляват общо основание за достъп до касация.
Формулираните от жалбоподателя първи, втори, трети и четвърти въпрос, обобщено се свеждат до въпроса за обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо и следва ли ищецът да изчерпи всички правни основания, на които може да претендира нищожността на правна сделка.
По въпроса за обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо е налице задължителна за съдилищата съдебна практика - т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и т.2 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС и трайна и последователна практика на ВКС. Според задължителните разяснения на тълкувателните актове, със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.
Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. Обективните предели на СПН очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. Страните по материалното правоотношение са необходимата част от обективните и субективни предели на СПН.
Когато искът е за установяване на факт, обективните предели на СПН обхващат само съответния факт, а субективните предели - лицата, за които осъществяването на този факт има правно значение.
При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича - тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои - не. Силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право - не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация.
Следва да се има предвид и това, че ищецът по установителен иск за нищожност на правопораждащ факт не е длъжен да изчерпи всички основания за нищожност. Той може да се позове само на едно или няколко от тях и само те стават предмет на делото. Няма процесуална пречка в отделно производство да се позове и на друго основание за нищожност. Задължение за изчерпателност по изрично разпореждане на закона е възложено единствено на ответника.
Практиката на ВКС, в т.ч. и тази, на която се позовава касаторът, дава тълкуване, че за да са налице предпоставките на чл. 299 ГПК , който въвежда забрана за пререшаемост на спор, по който е налице влязло в сила решение, следва да е установен пълен идентитет - обективен и субективен между това решение и по-късно заведения правен спор, като липсата на обективен идентитет, изключва приложението на чл. 299 ГПК - решение № 143 от 7.12.2010 г. по т. д. № 1100/2009 г., I т. о., както и че със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото и за да е налице сила на пресъдено нещо, която да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е сезиран, следва между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно материално право, а когато, макар и между същите страни, е бил разрешен спор за друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо по смисъла на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК - решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2015 г., II г. о.
В тази връзка отхвърлянето на положителен иск за собственост или ревандикационен иск в установителната му част формира сила на пресъдено нещо между срещупоставените страни, че ищецът по иска не е носител на вещното право на заявеното в исковата молба придобивно основание. Когато липсва спор за придобивното основание на ищеца, а спорът е свързан с последвала го разпоредителна сделка, за която се твърди, че е нищожна, силата на присъдено нещо на решението за отхвърляне на иска за нищожност обхваща само релевираното от ищеца основание за недействителност и свързаното с него произнасяне по обусловения положителен установителен иск за собственост или ревандикация. Основанията за нищожност на разпоредителна сделка, които не са били предмет на иска, по който е постановено влязлото в сила решение, не се обхващат от силата на присъдено нещо. Ищецът не е длъжен да изчерпи основанията, на които може да претендира определено право, поради което последващ иск за същото право, но на друго основание е допустим, съответно допустим е нов иск за собственост, обусловен от твърдение за нищожност на прехвърлителна сделка, след отхвърляне на иск за нищожност на тази сделка на друго твърдяно основание и съответно отхвърляне и на обусловения от иска за нищожност положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск. Същото важи и когато основанието за нищожност на разпоредителна сделка е заявено не като самостоятелен иск, а като част от основанието на положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск. Изключение е само отрицателният установителен иск за собственост, чието отхвърляне формира сила на присъдено нещо спрямо ищеца, че ответникът е носител на вещното право и преклудира всички възможни придобивни основания на ищеца, осъществени до момента на формиране на силата на присъдено нещо, независимо дали са били релевирани в процеса при обосновката на правния му интерес.
Втората група въпроси на касатора се свеждат до обобщения от съда въпрос „Нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, изр.1, пр. 2 ЗЗД или унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си?” Въпросът не е обуславящ решаващите изводи на съда, и не съставлява общо основание за достъп до касация. За пълнота на изложението и доколкото е засегнат косвено във връзка с преценката за наличие на отвод поради пресъдено нещо следва да се посочи, че по този въпрос е прието тълкувателно решение №5 от 30.05.2022г. по т.д.№ 5 по описа за 2020 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия, съгласно което договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че законът за задълженията и договорите предвижда, че са нищожни договорите, при които липсва съгласие /чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД/, а са унищожаеми договорите, сключени от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си /чл. 31, ал. 1 ЗЗД/; че липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Разяснено е и това, че волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване. Когато договорът е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, договорът е унищожаем, тъй като е дадено съгласие, но без разум /липсва елементът „съзнаване”/. Използваният от доктрината и съдебната практика разграничителен критерий - „съзнавано“, респективно „несъзнавано отсъствие на воля“ - съответства напълно на значението на думата „съзнавам“, която означава „зная, разбирам какво върша, имам ясна представа за постъпките и състоянието си“. Ето защо фактическият състав на чл.31, ал.1 ЗЗД по естеството си е проявление на несъзнавана липса на воля. За разлика от това, в мотивите по т.ІІ на ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. дело №5/2014 г. на ОСГТК, Върховният касационен съд е приел, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни/. Това определение за нищожността на посоченото основание е дадено във връзка с въпроса относно вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът.
Предвид изложеното се обосновава извод, че правните разрешения на въззивния съд са в противоречие с трайната и със задължителната практика на ВКС по първия правен въпрос. Поради изложеното обжалването следва да се допусне и жалбата да се разгледа по същество.
При извършената проверка по релевираните в жалбата касационни оплаквания съдът констатира, че определението е валидно, допустимо, но частично неправилно.
Отвод за пресъдено нещо е налице единствено във връзка с претенцията на ищеца по чл.31, ал.1 ЗЗД. В настоящия случай ищецът е поддържал в исковата молба, че процесната сделка от 1983г. е нищожна поради липса на съгласие от страна на продавача А. Д. във връзка с трайната му душевна болест и невъзможност да разбира и ръководи действията си. Заявил е, че в тази връзка предявява иск по чл.26 ал.2 ЗЗД за прогласяване на нищожността й на посоченото основание. За квалификацията на иска меродавно е не посоченото като цифрово изражение от ищеца основание, а определеното от съда въз основа на фактическите обстоятелства, изложени и поддържани от ищеца , въз основа на които и същият обосновава претенцията си и заявява искането си. В случая, ищецът е поддържал, че е налице сключен договор, че към датата на сключването му неговият наследодател – продавач по сделката, е бил в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си; че поради това счита, че липсва съгласие, тъй като наследодателят му не е бил в състояние да формира такова поради болестта си, и искането му е за обявяване на недействителността на същата.Така изложените фактически обстоятелства и искането на ищеца обосновават извод, че заявената претенция е с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД. По такава претенция – между същите страни, на същото основание и със същия предмет, е налице обаче произнасяне на съд с влязъл в сила съдебен акт – решението, постановено в производството по гр.д.№4795/2005г. Спорът е непререшаем по аргумент от чл.299 ГПК. Предвид това въззивното определение в частта, с което този иск е приет за недопустим и производството по него е прекратено, е правилно и следва да се потвърди.
Не е налице отвод поради пресъдено нещо във връзка с останалите две претенции на касатора-ищец - исковете за прогласяване нищожността на процесната сделка поради липса на предмет и като накърняваща добрите нрави са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Такива претенции не са били част от предмета на нито едно от предходните три съдебни производства, във връзка с тях няма формирана сила на пресъдено нещо, нито е настъпила преклузия спрямо ищеца да се позове на такива пороци на сделката. Въззивното и първоинстанционното определение в тази им част следва да се отменят и делото следва да се върне на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия.
С решението си съдът по същество на спора следва да се произнесе и по разноските, сторени в настоящото производство.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 844 от 01.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3105/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОТМЕНЯ определение № 844 от 01.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3105/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна и потвърденото определение от 15.10.2021 г., постановено по гр. д. № 2060/2021 г. по описа на Районен съд – Варна в частта, с която като краен резултат е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК производството по предявените от Т. К. Т. против В. Н. Ф. искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в нотариален акт № 41, том III, н. д. № 791/1983 г. договор за покупко-продажба на 1/8 ид. ч. от дворно място, цялото с площ 188 кв.м., находящо се в [населено място] [улица]/бивша [улица]/ № 19, ведно с 1/2 ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от подобренията в дворното място, сключен между А. К. Д. /починал/ в качеството му на продавач и З. Й. Д. /починала/ в качеството й на купувач поради: 1/ липса на предмет - поради невъзможността имотът да бъде разделен на две самостоятелни жилища; и 2/ поради накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Д., придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание на Д. „напреднала форма на шизофрения“.
ВРЪЩА делото в тази му част на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 844 от 01.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3105/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна в останалата му част, с която като е потвърденото определение от 15.10.2021 г., постановено по гр. д. № 2060/2021 г. по описа на Районен съд – Варна като краен резултат е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК производството по предявения от Т. К. Т. против В. Н. Ф. иск по чл.31 ал.1 ЗЗД , квалифициран от ищеца и предходните две инстанции като такъв по чл.26 ЗЗД.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: