Р Е Ш Е Н И Е №404 София, 25.10.2010 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 169 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д. и М. Д. Д., чрез пълномощника им адвокат И. И. против решение № 1725 от 29.10.2009 г., постановено по гр.д. № 1151 по описа за 2005 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е отменено решение № 8 от 29.03.2005 г. по гр.д. № 4580/2002 г. на Районен съд-Пловдив и е постановено друго за отхвърляне на предявения от Д. К. Д. и М. Д. Д. против Б. В. Л., В. И. Л. и Р. И. Л. ревандикационен иск по отношение първия етаж от двуетажна жилищна сграда в[населено място], [улица]. В касационната жалба са наведени доводи за допуснато съществено процесуално нарушение, поради необсъждане на всички установени по делото факти, довело до необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, като се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за уважаване на иска. Претендира се възстановяване на направените разноски. Ответникът по касационната жалба Р. И. Л. оспорва същата, а Б. В. Л. и В. И. Л. не изразяват становище С определение № 517 от 19.05.2010 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради противоречие на изводите на въззивния съд в атакуваното в настоящото производство решение и в решения № 210 от 14.04.2006 г. по гр.д. № 135/2005 г., ВКС, ІІ г.о., № 1154/2008 г. по гр.д. № 4331/2007 г., ВКС, ІV г.о., касаещи същия имот, по отношение принадлежността на правото на собственост. Искът е предявен от Д. К. Д. и М. Д. Д. против Б. В. Л., В. И. Л. и И. И. Л., последният починал в хода на въззивното производство на 21.05.2008 г., като в правата при условията на чл.120 ГПК /отм./ са конституирани наследниците му по закон – Б. В. Л., съпруга и синовете В. И. Л. и Р. И. Л. и е основан на твърдението, че ищцата е закупила процесния имот с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 79 том ІІ, рег. 1814, нот.д. № 247/2001 г. на нотариус № 401 с район на действие[населено място] от С. В. П.. По делото е безспорна следната фактическа обстановка: Дворното място и съществувалата в него двуетажна сградата са закупени през 1946 г. от В. А.. През 1973 г. същият и съпругата му П. А. са продали на дъщеря си Б. Л. втория етаж от сградата. След смъртта на В. А. през 1982 г. Б. Л. се е отказала от наследството му, а сестра й С. П. е дарила правата си от първия етаж на майка си П. А., която е станала изключителен собственик и го е завещала на дъщеря си С. П. със саморъчно завещание от 17.01.1985 г. Наследството на П. А. е открито със смъртта й на 21.04.1992 г., като през 2001 г. С. П., легитимирайки се като собственик по завещание е продала процесния първи етаж на ищцата Д. Д.. Ответниците И. и В. Л. са оспорили легитимацията на ищцата поради недействителност на завещателното разпореждане от 17.01.1985 г. и са заявили и възражение за придобивна давност на имота от страна на И. Л., основано на твърденията, че още със сключването на брака[населено място] през 1966 г. е постигната устна уговорка с родителите й първия етаж на сградата да остане за него срещу задължението му да ги гледа и издържа и от този момент е владял имота със знанието и съгласието на родителите на съпругата му. Въззивният съд е приел, че П. А. е притежавала завещателна дееспособност и завещанието е автентично, поради което е породило действие със смъртта на завещателката. Обсъдено е възражението за придобиване на имота по давност чрез осъществявано от 1966 г. владение и е прието, че до смъртта си на 21.04.1992 г. собственик на първия етаж е била П. А., но от този момент владението е осъществявано от семейство Л., като с четири нотариални покани в периода 1993 – 2000 г. С. П. е претендирала заплащане на обезщетение за ползването на нейната собственост, т.е. тя се е противопоставяла на упражняваното от ответниците владение, но не е успяла сама да осъществи такова за себе си. При изричното противопоставяне на собственика следва, че намерението на владелците да своят имота е очевидно и при липса на данни давността да е прекъсвана, И., Б. и В. Л. /а след смъртта на И. и другия наследник Р. Л./ са придобили собствеността чрез давностно владение в периода 21.04.1992 г. – 21.04.2002 г., т.е. преди предявяване на настоящия иск. С решение № 210 от 14.04.2006 г. по гр.д. № 135/2005 г. и оставеното с него в сила решение от 12.11.2004 г. по гр.д. № 1283/2004 г. на П. окръжен съд е уважен предявения от Б. Л. против С. П. иск по чл.30 от ЗН, като е намалено с 1/3 завещателното разпореждане на П. А. от 17.01.1985 г. и е възстановена запазената част на Б. Л. от наследството на майка й. С решение № 1154/08 от 16.12.2008 г. по гр.д. № 4331/2007 г. и оставеното с него в сила решение № 936 от 28.05.2007 г. по гр.д. № 200/2007 г. на П. окръжен съд е отхвърлен предявения от Б. Л. против С. П., Д. Д. и М. Д. иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на 2/3 ид.ч. от процесния първи етаж на сградата при условията и цената на договора по нотариален акт № 79 том ІІ, рег. 1814, нот.д. № 247/2001 г. на нотариус № 401 с район на действие[населено място]. Част от предмета на доказване, а съответно и на произнасяне на съда в производствата по чл.30 ЗН и чл.33, ал.2 ЗС е и принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, предмет на завещателното разпореждане и на договора за покупко-продажба, с който ищцата Д. Д. легитимира правата си. В тези производства собствеността на имота е била безспорна, т.е. с предявяването на исковете Б. Л. е признала действителността на завещанието и е възстановила запазената си част от наследството на завещателката, а следователно е признала и притежаваните от сестра й С. П. към момента на предявяване на иска по чл.30 ЗН – 17.12.2002 г. – права по завещанието. Същото се отнася и за предявяването от страна на Б. Л. на иска по чл.33, ал.2 ЗС, с което е признала притежанието на правото на собственост, предмет на договора за покупко-продажба, в правата на купувача по който е искала да встъпи. Възприетото в посочените производства противоречи на извода на въззивния съд в атакуваното решение, че в периода от смъртта на завещателката П. А. на 21.04.1992 г. до 21.04.2002 г. И. Л., Б. Л. и В. Л. са придобили имота по давност. Обосновавайки този извод П. окръжен съд не е съобразил, че макар И. Л. да не е бил страна в производствата по чл.30 ЗН и чл.33, ал.2 ЗС, заявеното от него възражение за придобивна давност е основано на факти, осъществени по време на брака му[населено място], а съответно ако тези факти се приемат за установени, следва, че собствеността е придобита в съпружеска имуществена общност от И. Л. и Б. Л.. Двамата се явяват необходими другари с оглед заявеното възражение, касаещо твърдение за придобивно основание, попадащо в режима на съпружеската имуществена общност. Макар в настоящия процес Б. Л. да е поддържала фактическите твърдения на съпруга си И. Л., с водените други съдебни производства същата е признала придобитите по завещанието права, включително и към момент следващ повече от 10 години откриването на наследството на завещателката. Съгласно чл.173 ГПК /отм./ противоречивите твърдения на другарите се преценяват с оглед всички доказателства по делото. В случая единствените доказателства, които са ангажирани са показанията на свидетелите Д. З., Н. К. и Л. С., според които първият етаж от сградата бил ползван от И. Л., а вторият от семейството му и родителите на съпругата му. Тези показания обаче противоречат на показанията на С. П., че семейството на сестра й е живяло на втория етаж, който родителите им й дали. Същевременно твърдението, че И. Л. е завладял първия етаж със съгласието на родителите на съпругата си, за което свидетелства Д. З., противоречи на установения по делото факт, че Б. Л. и сестра й след смъртта на баща им, са изразили воля този имот да премине в собственост на майка им, както и на показанията на С. П., че уговорката е била единия етаж да бъде за нея, а другия за сестра й. Посочените противоречия не позволяват да се приеме, че е налице главно доказване на твърдяното завладяване още със сключване на брака със съгласието на собствениците и придобиване по давност на собствеността след изтичане на десетгодишна давност през 70-те години на двадесети век. Не е установено и завладяване правата на С. П. след смъртта на П. А. на 21.04.1992 г. Безспорно С. П. не е имала достъп до собствения си първи етаж и е отправила няколко покани до сестра си Б. Л. и двамата й сина В. и Р. Л. да й заплащат обезщетение за лишаване от ползването. Безспорно е и, че към момента на предявяване на настоящия иск фактическа власт е осъществявана и от И. Л.. Липсват каквито и да било данни обаче същия да е бил владелец на имота и то в продължение на изискуемия по чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок от преди сезирането на съда, доколкото нито един от свидетелите не изнася в показанията си впечатления за ползването на имота след 1992 г. С оглед горните изводи следва, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради неотчитане, че възражението за придобивна давност е направено само И. Л., наличното противоречие между неговите твърдения и извънсъдебното признание на правата по завещанието от необходимия другар Б. Л. и не е обсъдил в съвкупност с твърденията на страните представените доказателства, поради което съдът е достигнал до необосновани фактически изводи и неправилно е приложил материалния закон. Това налага отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора за уважаване на иска по следните съображения: ищцата се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 79 том ІІ, рег. 1814, нот.д. № 247/2001 г. на нотариус № 401 с район на действие[населено място], като е установено, че продавачът С. В. П. е притежавала прехвърленото право на собственост, както и че ответниците осъществяват фактическата власт. Последните не са представили доказателства, че имат правно основание да владеят вещта. Обстоятелството, че е възстановена запазената част на Б. Л. от наследството на П. А. не препятства ревандикирането, тъй като искането по чл.30 ЗН е направено след осъществяването на прехвърлителния договор, легитимиращ ищцата и решението по този иск може да й бъде противопоставено само по съдебен ред чрез предявяване на нарочния иск по чл.37 ЗН. С оглед изхода на настоящото производство ответниците по иска следва да възстановяват на ищцата направените по делото разноски в размер на 985.28 лв. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1725 от 29.10.2009 г., постановено по гр.д. № 1151 по описа за 2005 г. на Окръжен съд-Пловдив и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл.108 ЗС, Б. В. Л., ЕГН [ЕГН], В. И. Л., ЕГН [ЕГН] и Р. И. Л., ЕГН [ЕГН], тримата от[населено място], [улица] да предадат на собственика Д. К. Д., ЕГН [ЕГН],[населено място], ул.”Л. А.” бл.255, вх.А, ет.7 следния недвижим имот: първия етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в[населено място], [улица], състоящ се от четири стаи, кухня, килер и тоалетна, заедно с ½ ид.ч. от дворното място, съставляващо УПИ ХІ-774 кв.163 /стар кв.312/ по плана на Ц.-Пловдив, целия с площ от 333.9 кв.м. ОСЪЖДА Б. В. Л., ЕГН [ЕГН], В. И. Л., ЕГН [ЕГН] и Р. И. Л., ЕГН [ЕГН], тримата от[населено място], [улица] да заплатят на Д. К. Д., ЕГН [ЕГН],[населено място], ул.”Л. А.” бл.255, вх.А, ет.7 разноски за съдебното производство в размер на 985.28 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: