5 Р Е Ш Е Н И Е № 82 гр. София 28.05.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 3125 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Е. С. М. против въззивна присъда № 11/02.12.2011 г. на Варненския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 405/2011 г., с която е била отменена изцяло присъда № 65/21.09.2011 г. по НОХД № 1917/2010 г. на Варненския окръжен съд, като същият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 ал. 1 (редакция ДВ. бр. 62/1997 г.), вр. чл. 2 ал. 2, вр. чл. 26 от НК за това, че през периода 14.07.2004 г. – 14.09.2004 г., в гр. В., при условията на продължавано престъпление, като собственик и управител на [фирма], избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 56 000 лв., като потвърдил неистина в справки-декларации по ЗДДС (от 14.07.2004 г., 16.08.2004 г. и 14.09.2004 г.) и използвал при изготвянето им информация за документи с невярно съдържание, като с деянието си укрил данъчни задължения в особено големи размери – 56 000 лв., като във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 2 години и 2 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години и кумулативно глоба в размер на 5000 лв. В касационната жалба и допълнение, представено в с. з., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия. В с. з. пред ВКС подсъдимият и неговия защитник поддържат направените оплавкания и искания. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се отбележи, че от съдържанието на „писмените бележки”, приети в с. з. като допълнение към немотивираната касационна жалба, сочените основания нарушение на материалния закон и съществено ограничаване на правото на защита, са трудно изводими. В основни линии в тях се изразява несъгласие с обосноваността на осъдителната присъда в отделни аспекти и се излагат доводи в подкрепа на оправдателната, постановена от първата инстанция. В максимална степен, единственият довод, съотносим към сочените касационните основания, е неправилно основаване на осъждането върху показанията на доставчиците на стоката по инкриминираните фактури (основно тези, издадени от [фирма] ), които са съмнителни, защото те са имали интерес да не ги описват в своите счетоводни книги и игнориране на данните за унищожаване на първичната счетоводна документация, вкл. фактурите, чиято истинност не е могла да бъде проверена. Въпреки някои недотам последователни констатации на въззивния съд за характеристиките на счетоводните документи, обект на съдебно-счетоводната експертиза (първоначално и допълнително заключение на вещото лице М., които явно не са обхващали първична счетоводна документация, вкл. фактури, касови бонове и др., а само вторични като записвания в дневници за покупки и продажби и справки-декларации пред данъчните органи, налични по данъчните досиета), както и пресилени коментари за представяни от защитата документи (напр. протокола за получаване на оригинали на документи от 28.05.2007 г. – л. 101 от НОХД), ВКС намира, че не е допусната неправилна оценка на доказателствените източници при изграждане на заключението, че сделките по инкриминираните фактури не са реални, като подсъдимият е съзнавал това при изготвяне на справките-декларации пред данъчната служба за инкриминирания период. То е било изградено върху комплекс от обстоятелства, разгледани в тяхната последователност и имногообразие, за което са изложени подробни и убедителни съображения. Не само е било установено, че доставчиците ( [фирма] и [фирма] не са били счетоводно изрядни, като не са записвали доставките по фактурите, описвани в дневниците на подсъдимия, а впоследствие и в справките-декларации, като всички теза са за една и съща сума и платено ДДС, но и те не са могли да извършват подобни сделки. Първият, освен, че е бил дерегистриран по ДДС на 03.06.2004 г., от която дата е първата фактура за доставка към подсъдимия, то същият не е имал и активи и персонал, установено по протокол още през м. 11.2003 г., наличен в данъчното му досие. Тези обективни данни добре са се съчетавали със заявленията на св. О. Х., че не е търгувал с подсъдимия, а и като цяло с информацията по ревизизионното производство, в рамките на което подсъдимият изрично е отразявал, че не представя фактурите и това всъщност е основанието да не му бъде признат данъчен кредит по тях. Последващото изготвяне на протокол за предаване на оргинилните фактури на новия собственик на [фирма] през 2007 г, ведно с други документи за извършване на сделките и плащането по тях, които впоследствие се оказват загубени т. е. реално не са могли да бъдат представени, нито те някога са били представяни, вкл. в производството по адм. дело № 84/2005 г., очевидно не е било в състояние да повлияе по-различно разрешение. В този аспект заключението, че тези първични документи не са били унищожени, както е приел първоинстанционния съд, а изобщо не са съществували, която корекция е направил въззвния, не търпи укор. Няма основание и да се счита, че осъдителните заключения са били построени единствено върху показанията на св. О. Х.. Не по-различно е положението и с втория доставчик по фактурите, отбелязани в справките декларации – [фирма]. Анализът на доказателствата и по този случай е комплексен и не се изчерпва само с констатацията за неправилно счетоводство при доставчика или недоказаност на защитните твърдения, че между управляваното от подсъдимия дружество [фирма] и друго такова, свързано със св. Д. В. – „Ж. д.” е имало търговска дейност и намерения за сътрудничество. Към момента на документиране на сделките собственикът на [фирма] – св. Д. В. се е намирал в затвора, а неговия твърдян пълномощник С. Р. впоследствие има данни да е заминал за чужбина и не е могъл да бъде намерен и разпитан. Тези особени обстоятелства, наред с липсата на опис на доставките в книгите на фирмата, както и повтарящите се номера на фактурите, подробно описани от въззивния съд, а не на последно място и обективната невъзможност те да бъдат представени, като за установяване на тяхното съществуване още на фаза досъдебно производство подсъдимият поначало е имал интерес, правилно е насочило към извода, че и тези сделки не могат да бъдат отчитани за реално извършени. Въз основа на тези правилно установени факти, сочещи, че при изготвяне на трите справки-декларации за периода 14.07. -14.09.2004 г. са използвани документи с невярно съдържание – инкриминираните фактури, удостоверяващи сделки, които не са били извършени реално, за което подсъдимият е имал знание, като с деянието си е укрил данъчни задължения в особено големи размери – 56 000 лв., законосъобразно е била ангажирана наказателната му отговорност по текста на чл. 257, вр. чл. 255 ал. 1 (ред. ДВ. бр. 62/1997 г.), вр. чл. 2 ал. 2, вр. чл. 26 ал. 1 от НК. По изложените съображения ВКС намира, че не са налице сочените касационни основания и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 11/02.12.2011 г. на Варненския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 405/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.