Р Е Ш Е Н И Е № 204 гр. София, 23.01.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ЯВОР ГЕБОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 858/2019 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 423, ал. 1 от НПК по искане на осъдения Б. Б. М. чрез неговия упълномощен защитник – адв. В. Б. за възобновяване на ЧНД № 69/2017 г. по описа на Военен съд–гр. София (СВС). В искането за възобновяване на осъденото лице са изложени доводи, че съдебното производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1, пр. 1 от НПК протекло при условията на чл. 269 от НПК, с назначен служебен защитник, който не обжалвал постановения краен съдебен акт при наличие на основания за това. Към ВКС е отправено искане за отмяна на влязлото в сила определение и връщане на делото на СВС за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС осъденият Б. М. и неговият защитник поддържат искането за възобновяване. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е основателно. Изразява становище, че са налице предпоставките за даване на гаранции за нов процес и за възобновяване на делото. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С определение № 27 от 21.08.2017 г. по ЧНД № 69/2017 г. СВС е групирал на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК наказанията, наложени на осъдения Б. М. с присъди по НОХД № 17/1982 г. по описа на РС–гр. Елин Пелин и по НОХД № 46/1982 г. по описа на РС–гр. Елин Пелин, и му е наложил едно общо наказание – лишаване от свобода за срок от една година и три месеца. Със същото определение СВС е групирал и наложените на осъдения наказания с присъди по НОХД № 98/2007 г. по описа на Военен съд–гр. София, по НОХД № 243/2000 г. по описа на ОС–гр. Перник, по НОХД № 1045/2001 г. по описа на СГС, по НОХД № 4792/2003 г. по описа на РС – гр. София, по НОХД № 6076/2005 г. по описа на РС–гр. София, по НОХД № 39/2006 г. по описа на РС–гр. Монтана и по НОХД № 12742/2005 г. по описа на РС–гр. София, и му е наложил едно общо наказание – лишаване от свобода за срок от 10 години, а на основание чл. 23, ал. 2 от НК към така наложеното наказание е присъединил наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от 2 години. В трета група СВС е кумулирал наказанията, наложени на осъдения М. с присъди по НОХД № 14164/2007 г. по описа на РС–гр. София и по НОХД № 6069/2011 г. по описа на РС–гр. София, като му е определил общо наказание лишаване от свобода за срок от 1 година. Съдът е определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор, а на основание чл. 25, ал. 2 и ал. 3 от НК и чл. 59, ал. 1 от НК – е приспаднал вече изтърпените наказания по влезлите в сила присъди, както и времето, през което осъденият е бил задържан. Цитираното определение на СВС № 27 от 21.08.2017 г., постановено по ЧНД № 69/2017 г., не е било предмет на въззивна проверка, като е влязло в сила на 06.09.2017 г. На 05.06.2019 г. осъденият Б. Б. М. е бил предаден на българските власти от компетентните органи на Федерална република Германия въз основа на ЕЗА съгласно решение на Висшия областен съд на ФРГ от 15.05.2019 г., след което е бил приведен в Затвора–гр. София. В искането за възобновяване, с което е сезиран ВКС, молителят е изтъкнал, че е получил препис от влязлото в сила определение № 27 от 21.08.2017 г. по ЧНД № 69/2017 г. по описа на СВС, без да сочи конкретната дата на уведомяването си. С оглед изискването на чл. 423, ал. 1 от НПК, шестмесечният срок за подаване на искането за възобновяване от задочно осъден започва да тече „от узнаване на влязлата в сила присъда или от фактическото предаване от друга държава на Република България“, като в настоящия случай е приложима втората измежду двете цитирани алтернативи. Преклузивният срок е спазен, тъй като сезиращият документ (с вх. № на ВКС 7814 от 15.08.2019 г.) е подаден на 14.08.2019 г., видно от положения щемпел с отразен вх. № 888 на СВС, чрез който съд е администриран по компетентност до ВКС. При тези данни настоящият съдебен състав намери, че искането на молителя е допустимо на основание чл. 423, ал. 1 от НПК, по реда на която процедура е и образувано настоящото производство. По същество искането на осъдения Б. Б. М. за възобновяване на наказателното дело е основателно. От материалите по делото се установява, че съдебното производство по ЧНД № 69/2017 г. по описа на СВС е било образувано на 13.06.2017 г. по искане на военен прокурор при Военно-окръжна прокуратура–гр. София за групиране на наложени на осъдения М. наказания. Съдът е констатирал, че още преди да започне процедурата по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК осъденият е бил обявен за общодържавно издирване с бюлетин № 152/01.06.2016 г. на СДВР и телеграма № 24062/31.05.2016 г. във връзка с влязла в сила присъда по КНОХД № 98/2015 г. по описа на ВКС, чието изпълнение било делегирано на СГП, като е използвал за целите на производството за кумулация актуалната информация за резултата от издирването. Проведените издирвателни мероприятия са били безуспешни (видно от писмо на СДВР от 26.07.2017 г. с рег. № 513000 до СГП – л. 27 от ЧНД № 69/2017 г. по описа на СВС), а от направените чрез ГДИН и НСлС справки (л. 18 – 24) се е установило, че осъденият М. не изтърпява наказание лишаване от свобода и не е задържан в затворите или арестите в страната на друго основание по реда на НПК. Позовавайки се на тези данни, съдебният състав е разгледал и се е произнесъл по наказателното дело в негово отсъствие – при условията на чл. 269 от НПК, с участието на служебно назначения му защитник. Така проследеното процесуално развитие на делото сочи на основателност на искането на осъдения М. за възобновяване на наказателното производство. На първо място, следва да се уточни, че макар в искането да е посочена като правно основание разпоредбата на чл. 423, ал. 5 от НПК, в случая е налице хипотезата на чл. 423, ал. 1 от НПК. Този извод произтича от обстоятелството, че в раздел (d) от официалното копие от ЕЗА, издадена на 14.02.2018 г. от прокурор при СГП (л. 12-13 от НД № 858/2019 г. по описа на ВКС), съпроводено с оригинал на придружително писмо от ВКП, с вх. № 7547 по описа на ВКС от 30.08.2019 г. (л. 10 от НД № 858/2019 г.), не е отразено отбелязване за предоставени гаранции за възобновяване като условие за допускане на екстрадицията, поемането на каквито е предпоставка за приложимостта на ал. 5 на чл. 423 от НПК. От приложената по делото кореспонденция между Главна прокуратура–гр. Берлин и СГП е видно още, че германските компетентни органи са отправили към българските власти запитване за съобщаване на обстоятелствата, наложили задочното производство, както и дали има данни за укриване на преследвания или уверение, че преследваният има право на повтаряне на производството (видно от телефакс от 29.04.2019 г. с подател Главна прокуратура–гр. Берлин). В отговор СГП с писмо от 07.05.2019 г. е изпратила извлечение от разпоредбата на чл. 423 от НПК, т.е. посочила е предвидената законодателна възможност за възобновяване на наказателното дело по искане на задочно осъден, като обаче задължителни гаранции в тази връзка не е предоставяла, а такива не са и необходими. С отмяната на чл. 41, ал. 1 от ЗЕЕЗА и измененията на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕЕЗА (ДВ, бр. 55 от 2011 г.) е отпаднало нормативното изискване за изпълнение на ЕЗА за предаване на лице за изтърпяване на наказание лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, осъдено в задочен процес, само при уверение от страна на издаващата държава-членка, че лицето ще може да упражни правото си на повторно разглеждане на делото при лично участие в процеса. В актуалната законова уредба гаранции за задължително възобновяване при задочно осъждане не са предвидени, нито има такива в международните актове, регулиращи разглежданата материя. Съгласно чл. 41, ал. 2 от ЗЕЕЗА гаранции са регламентирани само за изпълнение на ЕЗА, издадена за престъпление, за което се предвижда наказание доживотен затвор или мярка, изискваща доживотно задържане. Задочното осъждане в издаващата държава-членка е факултативно основание за отказ в изпълняващата държава-членка. Изпълняващата държава-членка може да откаже изпълнение на ЕЗА за предаване на лице за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода, освен ако заповедта „изрично не съдържа информация за спазване” на едно от четирите условия по чл. 40, ал. 2, т. 1 – т. 4 от ЗЕЕЗА. В тази насока националното ни законодателство възпроизвежда чл. 4а, параграф 1 от РР 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 г., изменен с чл. 2 от РР 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. Тъкмо затова при преценката на основателността на искането касационният съд на общо основание се занима с предпоставките за възобновяване по чл. 423, ал. 1, а не с тези по ал. 5 от НПК. Разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК не ангажира съда с безусловно задължение за възобновяване на наказателното производство, проведено при условията на чл. 269 от НПК. Във всички случаи се изследват и преценяват предпоставките, визирани в чл. 423, ал. 1 от НПК, при наличието на които се уважава искането на задочно осъденото лице. Наказателното производство се възобновява, когато причината за неприсъственото разглеждане и решаване на делото не се корени в процесуалното поведение на самия искател. Само ако са допуснати предвидените изключения на недобросъвестно поведение на осъдения – укриване или неявяване пред съда без уважителна причина – не би имало основание да се приеме, че правото на подсъдимия лично да участва в процеса е накърнено. В настоящия случай няма данни неучастието на осъдения М. в производството пред СВС по ЧНД № 69/2017 г. да се дължи на негово некоректно поведение, което да бъде окачествено като укриване по конкретното дело, чието възобновяване се иска. Липсват каквито и да е доказателства отсъствието на осъдения при провеждането му да е било преднамерено ориентирано към отклоняване именно от производството по кумулация. Практиката на ВКС последователно застъпва разбирането, че укриването на обвиняемия, респ. подсъдимия, представлява демонстрация на незаинтересуваност към развитието на наказателния процес и манифестира неговия отказ да се яви по делото и да се защитава лично. За да се приеме за реален, отказът от лично участие в съдебното заседание следва да е недвусмислено обективиран с изрично волеизявление или чрез процесуалното поведение на страната. В случая фактите относно напускането на осъдения М. на страната през м. април 2016 г., преди постановяването на присъдата на ВКС по к. д. № 98/2015 г., биха могли да се обсъждат само във връзка с това конкретно наказателно производство, именно за изпълнението на наложеното наказание по което той е бил обявен за ОДИ. Това негово поведение не рефлектира автоматично и върху последващото производство по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК, при провеждането на което осъденият също разполага със самостоятелно право на лично участие. Той обаче реално не е знаел за него, защото още към момента на започването му вече е отсъствал от страната. Следователно, искателят с основание се позовава на обективното си незнание за проведеното съдебно производство по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК и претендира неговото възобновяване по реда и правилата на НПК. По изложените съображения ВКС прие, че искането на осъдения Б. М. за възобновяване на наказателното производство на основание чл. 423, ал. 1 от НПК следва да бъде уважено, а досежно релевираните от искателя оплаквания по съществото на делото, приключило с определението на Военен съд – гр. София, чиято отмяна се иска, ВКС не е компетентен да се произнесе. Относно приложението на чл. 423, ал. 4 от НПК настоящият съдебен състав намери, че не следва да вземе по отношение на осъдения М. мярка за неотклонение. Настоящото производство се отнася до възобновяване на НЧД с предмет налагане на общо наказание по съвкупност от влезли в сила присъди. В тези хипотези не стои въпросът за определяне на мярка за неотклонение, тъй като осъденото лице се задържа в местата за лишаване от свобода на основание изпълнението на наложено наказание лишаване от свобода с окончателни съдебни актове, които не са предмет на процедурата по възобновяването . С оглед изложените доводи и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 вр. чл. 423, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ЧНД № 69/2017 г. по описа на Военен съд–гр. София. ОТМЕНЯ определение № 27 от 21.08.2017 г., постановено по ЧНД № 69/2017 г. по описа на Военен съд–гр. София, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.