Р Е Ш Е Н И Е №11 С., 06.02.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4680 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано и по касационна жалба на Пловдивска епархия /Митрополия/, представлявана от Негово Високопреосвещенство П. Митрополит Н., приподписана от адвокат Е. К., против решение № 264 от 8.05.2014 г., постановено по гр.д. № 95 по описа за 2014 г. на Апелативен съд-П., с което е потвърдено решение № 1764/4.11.2013 г. по гр.д. № 3905/2012 г. на Окръжен съд-Пловдив за отхвърляне на предявените от Пловдивска М. против [община] установителен иск за собственост по силата на реституция, основана на § 5, ал.1 ПЗР ЗВ на бивш имот пл. № 12 с площ от 395 кв.м. от кв.10 по плана на С.-П., попадащ изцяло в УПИ ХІІ-Базар и подход църква от кв.10 по действащия ПУП на [населено място] и съставляващ част от поземлен имот пл.№ 911 от кв.10 по плана на С.-П., одобрен със заповед № ОА-1927/29.12.2000 г., който поземлен имот сега е съответен на поземлен имот с идентификатор № 56784.519.781 по кадастралната карта на [населено място], район „Централен” и против [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение на същия имот В касационната жалба са наведени доводи за неправилно приложение на материалния закон с оглед извода на съда, че имотът не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, както и за допуснати съществени процесуални нарушения поради липса на мотиви за владението на имота от втория ответник и за останалите относими за спора въпроси.. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което да се уважат предявените против двамата ответници искове, като се присъдят и направените по делото разноски. [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба, като претендира възстановяване на направените разноски, а [община] не е подала писмен отговор. С определение № 338 от 13.10.2014 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по решение № 100/22.04.2013 г. по гр.д. № 825/2012 г., І г.о. и решение № 567/21.06.2010 г. по гр.д. № 1112/2009 г., І г.о по въпроса: Съставлява ли пречка за реституция по § 5, ал.1 ПЗР ЗВ и по реда на ЗВСОНИ обстоятелството, че към момента на влизане в сила на ЗВ /2.01.2003 г./ отчужденият имот е претърпял благоустройствени промени, поради които не е нанесен в кадастралната карта и заедно с друг имот образува общ, нанесен в кадастралната карта имот, при положение, че отчужденият имот не е застроен /в имота попада само част от постройка с временен статут/ и от отчуждения имот може да се образува самостоятелен урегулиран поземлен имот съгласно правилата на устройството на територията. Въпросът е относим към решението на Апелативен съд-П., който е приел, че са предявени обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.124, ал.1 ГПК, във връзка с § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията. Изложени са съображения, че за да настъпи реституция по силата на Закона, следва да са налице следните предпоставки: - имотът да е бил собственост на вероизповеданието, което се позовава на реституционния ефект; да е одържавен, отчужден, конфискуван, или незаконно отнет на основания по изчерпателно посочените Закони; да е собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон; да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Счетено е, че в настоящият случай липсва последната предпоставка, за да настъпи реституционният ефект - ex lege - имотът не съществува реално до размерите, в които е отчужден. Прието е за установено, че спорният имот е бил придобит през 1937 г. от лице, на което ищецът е правоприемник, както и, че през 1966 г. този имот е бил отчужден от него по реда на З., т.е. спорният имот към момента на отчуждаването е бил негова собственост и е бил отчужден на някое от основанията, визирани с нормата на § 5, ал.1 от ПЗР на ЗВ. Проследено е отреждането на имота по регулационните планове и е установено, че към датата на влизане в сила на ЗВ /02.01.2003 г./, бивш имот пл. № 12 от кв. 10 по плана на [населено място] е част от дворно място от 765 кв. м., съставляващо имот пл.№ 911 от кв. 10 по плана на С. - [населено място], одобрен със Заповед № ОА-1927/29.12.2000 г., за част от който е отреден парцел ХІІ-Базар и подход-църква, а останалата част е включена в парцел Х-909, а по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. - част от ПИ с идентификатор № 56784.579.781, актуван с акт за частна общинска собственост № 629./05.04.2001 г., на основание чл.2, ал.1, т.4 от ЗОС, във вр. с § 7 от ПЗР на З., като стар имот пл.№ 12 не е заснет като самостоятелен по действащата кадастрална карта на [населено място]. При така възприетите факти е направен извод, че имот пл.№ 12, за който ищецът претендира да е собственик, е загубил своето самостоятелно съществуване и не може да се признае, че съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Липсва едно от изискванията в законовата разпоредба за реституция „ex lege” на имота - последният не съществува в реалния си към отчуждаването вид и исковете са неоснователни. Изводът на въззивния съд, че след като бившият имот пл. № 12 не е заснет като самостоятелен в действащата кадастрална карта на [населено място], то същия е загубил самостоятелното си съществуване и не съществува реално във вида, в който е отчужден, е направен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 100/22.04.2013 г. по гр.д. № 825/2012 г., І г.о. и решение № 567/21.06.2010 г. по гр.д. № 1112/2009 г., І г.о., даващи тълкуване, че промяната на предназначението на имота и обединяването му с други имоти, т.е. когато той не съществува като самостоятелна кадастрална единица, не е пречка за възстановяването му по ЗВСОНИ, стига той да е останал незастроен и върху него да не са проведени благоустройствени мероприятия. В същия смисъл е и Тълкувателно решение № 6/10.05.2006 г. по т.гр.д. № 6/2005 г., ОСГК в мотивите на което е прието, че ако в резултат на благоустройствени изменения имотът се е трансформирал, то той пак би подлежал на възстановяване, но само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията и т.1 от Тълкувателно решение № 1/1995 год., ОСГК, че промяната на предназначението на имота или обединяването му в общ имот с други имоти /следва да се разбира и за хипотезата, когато към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ или към 22.11.1997 год., този имот не съществува като отделна кадастрална единица/, сами по себе си не са пречка за реституцията. Такава пречка би била налице когато след промяната на предназначението му, отчужден незастроен имот е бил застроен или върху него са осъществени благоустройствени мероприятия /изграждане на улици, тротоари, градинки, алеи и др.подобни/, предназначението на такъв имот би се оказало дотолкова съществено променено, че той реално вече няма да съществува до размерите, в които е бил отчужден. В хипотезата на § 5 ПЗР ЗВ възстановяването на собствеността е по реда на ЗВСОНИ, поради което даденото тълкуване на законовата предпоставка имотът да съществува в размерите, в които е отчужден, е приложимо и в настоящия случай. С оглед горното тълкуване следва, че изводът на Апелативен съд-П., че след като бившия имот пл. № 12 не съществува като самостоятелна кадастрална единица, то същия е загубил самостоятелното си съществуване и не съществува реално във вида, в който е отчужден, е направен в противоречие с материалния закон, тъй като не е съобразено със задължителното тълкуване в практиката на ВКС на реституционната предпоставка „имотът да съществува реално в размерите, в които е отчужден” и не е съобразен с информативното значение на кадастралния план и на кадастралната карта, отразяването на данни за имотите в които, няма вещно-правно действие. Основателен е и доводът в касационната жалба, че в нарушение на процесуалните правила Апелативен съд-П. не е изложил мотиви относно наведените във въззивната жалба доводи за основателност на иска против [фирма], [населено място], а само е препратил към мотивите на първостепенния съд. В обобщение атакуваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно и делото да се върне за ново разглеждане на Апелативен съд-П. по следните съображения: Установено по делото е, че от ищеца е отчужден на основание чл.39 З. бившия имот пл. № 12 с площ от 395 кв.м. От експертното заключение е видно, че 16 кв.м. от имота попадат под [улица], а останалата площ от 381 кв.м., понастоящем включена в рамките на поземлен имот с идентификатор 56784.519.781 отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за образуване на самостоятелно УПИ – заключение вх. № 16856/13.06.2013 г. на съдебно-техническа експертиза и скица № 8 към същото, по която площта от 381 кв.м. е обозначена между буквите В,Г,Д,Е, Ж,З,И,В. Видно от същото експертно заключение в поземлен имот с идентификатор 56784.519.781 е застроена сграда с идентификатор 56784.519.781.1, отразена в плановете като масивна стопанска, с площ от 216 кв.м., от които 124 кв.м. попадат в бившия имот пл. № 12. Вещото лице е посочило, че сградата е построена въз основа на разрешение за строеж № 111/1968 г. и протокол за дадена строителна линия от 14.08.1968 г. за застрояване на временен подвижен сглобяем сервиз. Първоинстанционният съд е приел, че вещото лице не е имало предвид правния смисъл на понятието строежи с временен характер или смисъла, който устройствения закон влага в понятието „временни строежи”, изхождайки от изявлението ва вещото лице в съдебно заседание, че „сградата е с временен статут като конструкция” и тъй като вещото лице не е изследвало актуалния устройствен статут на сградата. Направен е извод, че при попадаща в имота със 124 кв.м. сграда, построена след отчуждаването от една страна не е установено, че останалата площ може да бъде урегулирана самостоятелно и на това основание също не може да се приеме, че имотът съществува реално в размерите, в които е отчужден и искът срещу [община] е неоснователен, а от друга страна ответното дружество има правно основание да държи построената в имота сграда. Поради допуснатото процесуално нарушение да препрати към мотивите на първостепенния съд без да изложи собствени мотиви по доводите във въззивната жалба, Апелативен съд-П. не е установил неправилността на посочените изводи и допуснатото процесуално нарушение, свързано с формулиране задачата на вещото лице с оглед изясняване на относимите към спора обстоятелства. По делото са налице писмени доказателства – писмо № 868/9.08.1968 г. /стр.145 от първоинстанционното производство/, че ДСП „Ц. монтажна база” при М. [населено място], чийто правоприемник е [фирма], [населено място], е поискало предоставяне ползването на държавния тогава имот, за построяване на подвижен сглобяем сервиз, което е съгласувано с Института по паметниците за културата и археологическият музей и Анализ от 4.08.1999 г. на правното състояние на [фирма], [населено място], в който /стр.93 от първоинстционното дело/ е посочено, че сградата на [улица] е сглобяема постройка-павилионен тип, за която е дадена строителна линия на 14.08.1968 г., а мястото е предадено от СП”Жилфонд”-П. със заповед № 282/15.08.1968 г. безвъзмездно за ползване на ДСП”Ц. монтажна база” [населено място], върху което да се постои подвижен сглобяем сервиз, след вземане на съответното строително разрешение, като имотът се преотстъпва за временно ползване, при условие, че при поискване ще бъде върнат безвъзмездно. Установеното от посочените документи опровергава възприетия и от въззивния съд извод, че експертното заключение относно статута на сградата е необосновано. Обстоятелството дали съществуващата в имота сграда към 2.01.2003 г., когато влиза в сила § 5, ал.1 ПЗР ЗВ юридически е със статут на временна подвижна сглобяема е от значение за настъпването на реституционния ефект в лицето на ищеца. Постройките изградени като временни строежи са пречка за възстановяване правото на собственост само, ако към момента на влизане в сила на съответния реституционен закон са придобили траен устройствен статут по реда на § 50а /нов/ ПЗР З. /ДВ бр.124/1998 г./ чрез частични изменения на застроителните и регулационни планове или по реда § 17, ал.2 ПР ЗУТ, в противен случай същите подлежат на премахване без да се заплащат съгласно чл.120, ал.4 З.-отм ДВ бр.6/1998 г., съответно § 6а, ал.2 ПЗР ППЗТСУ-нов-ДВ бр.6/1998 г. Ако такива постройки при условията на § 17, ал.1 ПР ЗУТ са придобили временен устройствен статут, то същите не са пречка за настъпване на реституционния ефект, но собственикът им има право да ги ползва до възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план, а притежаваното право на ползване би било пречка за предаване владението на реституирания собственик. При преценка дали постройката съставлява пречка за реституиране на терена под нея е от значение единствено дали същата е с юридически статут на временна сграда, а не дали е изградена като сглобяема, преместваема или масивна и дали е отразена в плановете и съответно със самостоятелен идентификатор в кадастралната карта, тъй като тези обстоятелства са неотносими при преценка подлежи ли на премахване без заплащане временният строеж. Тъй като именно от юридическия статут на притежаваната от ответното дружество сграда, част от която попада в процесния имот, зависи извода налице ли е изискването на § 5 ПЗР ЗВ във връзка със ЗВСОНИ имотът да съществува реално в размерите, в които е отчужден, за да настъпи по силата на закона възстановяването на правото на собственост, то неоснователни са доводите на [фирма], [населено място] за недопустимост на предявения срещу него иск, както и относно липсата на реституционна преписка за имота. Отделен е въпросът, че ако се окаже, че сградата не е пречка за настъпване на реституционния ефект, при постановяване на решението си съдът ще следва да съобрази практиката на ВКС по Решение № 245/3.11.2014 г. по гр.д. № 483/2014 г., І г.о., което дава тълкуване може ли с иск по чл. 108 ЗС да се иска предаване на владението на недвижим имот, намиращ се под чужда сграда, без да се иска премахване на сградата с иск по чл. 109, ал. 1 ЗС. Ако сградата има траен устройствен статут при условията на § 17, ал.2 ПР ЗУТ, съдът следва да съобрази и че изискванията на чл.19 ЗУТ са приложими при урегулиране за жилищно застрояване, но не и при урегулиране на поземлени имоти без застрояване. Посочените релевантни за изхода на спора обстоятелства обаче са останали неизяснени по делото, поради необоснованите изводи на първостепенния съд относно експертното заключение и бездействието му да постави допълнителна задача за изясняване на отразените в същото констатации, както и поради формалното препращане от страна на въззивния съд към мотивите на първоинстанционния, без да разгледа наведените във въззивната жалба доводи. Изложеното налага въззивното решение да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане на Апелативен съд-П. за изслушване на експертно заключение за изясняване на въпросите въз основа на кои строителни книжа е построена сградата, част от която попада в процесния имот, както и има ли същата временен или траен градоустройствен статут по реда на § 50а /нов/ ПЗР З. /ДВ бр.124/1998 г./ чрез частични изменения на застроителните и регулационни планове или по реда § 17, ал.2 ПР ЗУТ, респ. придобила ли е същата временен устройствен статут по реда на § 17, ал.1 ПР ЗУТ въз основа на което да формира правните си изводи за юридическия й статут и представлява ли същата пречка за възстановяване правото на собственост, респ. за предаване владението от [фирма], евентуално ако представлява такава пречка – може ли останалата част от имота да се урегулира съобразно изискванията на ЗУТ в режим без застрояване. При новото разглеждане на делото съдът на основание чл.294, ал.2 ГПК следва да се произнесе и по отношение възстановяване на разноските за настоящото касационно производство. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 264 от 8.05.2014 г., постановено по гр.д. № 95 по описа за 2014 г. на Апелативен съд-П.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-П.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: