Р Е Ш Е Н И Е № 143 град София, 03.04.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 22 март, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев ЧЛЕНОВЕ: Елена Авдева Бисер Троянов при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от председателя (съдията) Ю. Кръстев наказателно дело № 363/2013 година. Производството по чл. 346 и следващите от НПК, е образувано по обща касационна жалба на подсъдимите П. И. У. и Я. И. А., чрез техния защитник – адвокат М. М., против въззивно решение на Военно-апелативния съд, постановено по внохд № 51/2012 г. Сочи се, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона, при съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание - явно несправедливо. Представителят на Върховната касационна прокуратура е изразил становище, че жалбата е неоснователна, поради което не следва да бъде уважавана. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С решение № 60/14.01.2013 г., Военно-апелативният съд на Република България, е потвърдил присъда № 6/17.07.2012 г., на Сливенския военен съд, постановена по нохд 143/2012 г., с която подс. матрос Я. И. е бил признат за виновен в извършени престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, алт. 4, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 170, ал. 2, пр. 1 и 3, вр. ал. 1 НК и съответно осъдени на четири месеца и една година лишаване от свобода, с наложено при условията на чл. 23, ал. 1 НК едно общо наказание от една година лишаване от свобода, условно за изпитателен срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, като го е оправдал и за част от обвинението; подс. М. П. И. У. за виновен по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, алт. 4, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 170, ал. 2, пр. 1 и 3, вр. ал. 1 НК и осъден съответно на четири месеца и една година лишаване от свобода, при приложението на чл. 23, ал. 1 НК, определено общо наказание от една година лишаване от свобода, условно за изпитателен срок от три години. Осъдил е всеки един да заплати на пострадалия С. Г. У. по 500 лв., като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, както и направените по делото разноски. По общата жалба на двамата подсъдими: Посочените всички касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК, не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни. Направените възражения във връзка с довода, за допуснато нарушение на закона, се свеждат до лаконичното твърдение в жалбата, че подсъдимите от една страна не са извършили престъпните деяния, а от друга, че не са действали като съизвършители. При приетите за установени фактически положения и от въззивната съдебна инстанция, които не подлежат на касационен контрол, с оглед ограничителните основания по чл. 348, ал. 1 НПК, авторството на деянията е доказано по несъмнен начин, а правната им квалификация е законосъобразна. Двамата подсъдими, са осъществили от обективна и субективна страна съставите на престъпленията, за които са били обвинени и признати за виновни от предходните съдилища. Установените данни от преките доказателствените източници, каквито са показанията на пострадалите У. и М., на свидетелите А. – очевидец, Н., К., У., К., Ц., Ч. и К. У., подкрепени и допълнени от съдебно-медицинската експертиза, от приложените писмени доказателства, включително и справка от мобилен оператор „Виваком”, правилно оценени и от тази съдебна инстанция, при спазване на процесуалното изискване на чл. 303, ал. 2 НПК, законосъобразно са я мотивирали да приеме, че подсъдимите са автори на инкриминираните деяния. Посочените свидетелски показания, експертно заключение и писмени доказателства, са безпротиворечиви, последователни, взаимно допълващи се и налагат единствено възможния извод, че подс. А. и У. са осъществили от обективна и субективна страна съставите на тези престъпления. На посоченото в касационната жалба немотивирано възражение, за невинност на подсъдимите, във връзка с направения довод, е било отговорено подробно и убедително в мотивите на въззивния съд. Същият внимателно се е занимал и преценил събраните доказателства, с обективната и субективна страна на престъпленията, с твърдението, че неправилно са преценени данните по делото, доказващи авторството и механизма на извършеното и е направил законосъобразен извод, че същото е изцяло неоснователно, и че са осъществени престъпните състави по НК. Изложените съображения в мотивите са убедителни, основаващи се на пълна преценка, на всички събрани доказателства, поотделно и в съвкупност, поради което не се нуждаят от преповтаряне. С оглед на това е правилен извода, че възражението следва да бъде отхвърлено, който се споделя и от настоящата инстанция. Съставът на Върховият касационен съд, изцяло възприема изводите на решаващия и въззивния съд, относно постановяването на осъдителната присъда, по отношение на двамата подсъдими, по приетата квалификация на деянията. Счита, че мотивите на двете съдебни инстанции в нейна подкрепа, представляват подробен и изчерпателен анализ, на всички събрани доказателства и същевременно излагащи ясни правни съображения, по всеки от инкриминираните факти. Касационната проверка за точното прилагане на наказателния закон се осъществява в границите на установените от въззивния съд фактически положения. В тези параметри правилно е било прието, че е установено по несъмнен начин, че подс. Я. А. и П. У. са извършили посочените престъпления. Затова, няма никакво основание за уважаване искането по касационната жалба в тази й част. В касационната жалба, като конкретни нарушения на процесуалните правила от въззивния съд се сочат нарушения по чл. 13, 14, 107, ал. 5, 305, ал. 3 НПК и необсъждане в задълбоченост доводите на защитата. При извършената проверка, не бяха констатирани нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили процесуалните права на подсъдимите. В случая същественото е, че в хода на събиране и проверка на доказателствата е спазен регламентирания процесуален ред, за провеждане на второинстанционното производство, който отразява основните начала на наказателния процес. При това въззивната инстанция, установявайки правнорелевантните факти, не е възприела превратно доказателствата, в разрез с правилата на формалната логика. В тази насока изводите й, са подкрепени изцяло от показанията на посочените по-горе група свидетели, на заключението, на съдебно-медицинската експертиза, на приложените писмени доказателства. Следователно, вътрешното й убеждение, не се основава върху произволно възприети фактически положения, а на сериозен анализ на доказателствата и способите за тяхното събиране и проверка. Военно-апелативният съд, по реда на чл. 313 и 314 НПК, е проверил изцяло правилността на присъдата, видно от изложените мотиви. Изпълнени са и изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, като са посочени основанията поради което не се приемат доводите изложени в подкрепа на жалбата. Подсъдимите са имали възможност да се защитават пред две съдебни инстанции, в присъствие на адвокат – защитник, да правят искания и дават обяснения по обвинението и направените доводи. Следователно, не е налице нито една от хипотезите по чл. 348, ал. 3, т.т. 1 – 4 НПК, за да възникне задължение на касационната инстанция, за отмяна на съдебния акт. По повод на подадената жалба пред нея, в изпълнение на процесуалните си задължения, след като подробно е обсъдила направените доводи – л. 57 – 58, мотивирано е обосновала отказа си да приеме, че съставите на престъпленията са осъществени от подсъдимите и че са били допуснати съществени процесуални нарушения. Затова възражението, че не са били обсъдени задълбочено всички възражения на защитата е неоснователно. При положение, че въззивният съд не е допуснал нарушения на правилата, на съдопроизводството при анализа и оценката на доказателствата, процесуално недопустимо е касационният състав да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, като дава указания за достоверността на съответната група доказателствени средства. Възприемайки констатациите и правните изводи на решаващия съд, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния закон. Доводът, за явна несправедливост на наложеното им наказание, е неоснователен. Вида и размера на санкцията, при условията на чл. 54, 23, ал. 1 НК и при приложение на чл. 66, ал. 1 НК за двамата, е напълно справедлива. Наказанието, с оглед данните за личността им и извършените престъпни деяния, правилно е индивидуализирано по вид и размер и е напълно съответно на тежестта на обществена опасност на конкретните посегателства и на дейците. По нататъшно снизхождение няма да способства за осъществяване на целите му по чл. 36 НК. Следователно, не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 НПК, само при наличието на което възниква задължение на Върховния касационен съд да измени или отмени в тази част въззивния съдебен акт. С оглед на изложеното по – горе, предявеният граждански иск се явява основателен. Определените суми като обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на по 500 лв., настоящата инстанция счита, за съобразени в пълна степен с характера на нараняванията, степента на претърпените болки и страдания, принципите на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, постоянната съдебна практика. Поради това жалбата и в тази си част се явява неоснователна. С оглед на изложеното, касационната жалба на подс. Я. А. и П. У., се явява изцяло неоснователна, поради което не следва да бъде уважавана. Водим от горното и на основание чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, 2 наказателно отделение при Върховния касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 60/14.01.2013 г., по внохд № 51/2012 г., на Военно-апелативния съд на Република България. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: