9 Р Е Ш Е Н И Е № 50122 гр.София, 19.10.2022г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Петя Колева в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора от ВКП Петя Маринова, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 537 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от защитниците на подсъдимия И. Н. Т. и от частния обвинител М. Р. М. чрез повереника му срещу решение № 16 от 27.01.2022г., постановено по ВНОХД № 689/21г. по описа на Софийски апелативен съд. С атакувания съдебен акт е изменена присъда № 260012 от 26.01.2021г. по НОХД № 5163/18г. на Софийски градски съд, като е отменено наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Присъдата е потвърдена в останалата й част, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 30.01.2017г. около 14,20 часа в гр. София при управление на моторно превозно средство - специален автомобил - марка “М.”, по обособеното трамвайно платно на бул. "С." в посока от ул. "кн. Б." към бул. "П.", в района на №39, нарушил правилата за движение - на чл.25, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на В. В. Б.. На основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година. Постановено е изтърпяването на наказанието лишаване от свобода да бъде отложено за изпитателен срок от три години. Подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за нарушение на чл.76 от ППЗДВП. Частният обвинители се позовава на всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и иска отмяна на решението в оправдателната част и увеличаване наказанието на подсъдимия, алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или на първоинстанционния съд. Като нарушение на материалния закон приема неправилното приложение на чл.343г от НК, а процесуалното нарушение според него се изразява в отказа на съда да назначи повторна експертиза за изясняване механизма на произшествието. В допълнение към жалбата си частният обвинител възразява срещу отказа на съда да бъде назначена експертиза за установяване на обстоятелството, че подсъдимият не е следвало да се намира на трамвайното трасе на бул. "С." в момента на произшествието. Не се изтъкват аргументи за явна несправедливост на наказанието. Защитниците на подсъдимия претендират нарушение на материалния закон. Според тях съдът е следвало да признае подсъдимият за невинен на основание чл.15 от НК. Аргументират се с липсата на задължение подсъдимият да предвиди неправомерно предприетото пресичане от страна на пострадалата, както и да полага специални усилия, за да я възприеме през краткия интервал от време преди потеглянето му, през който е следвало да наблюдава цялостната сложна пътна обстановка. Поддържат възражението си, че изискването към водача да наблюдава обстановката вляво от автомобила е прекомерно, и че той не е нарушил правилата за движение, защото е направил необходимото в рамките на възможното да обезпечи безопасността на останалите участници в движението. В съдебно заседание повереникът на частния обвинител поддържа жалбата, като твърди, че механизмът на произшествието е останал неизяснен. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане с указание за назначаване на експертиза. Защитниците на Т. поддържат жалбата. Считат, че не следва да се очаква от подсъдимия в рамките на 2,7 секунди да наблюдава долния ляв ъгъл на прозореца на автомобила, че изключителна вина за произшествието има пострадалата, която е създала опасната ситуация. Представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни. Самият подсъдим заявява, че изобщо не е видял човек пред себе си и се счита за невинен. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери жалбите за неоснователни: По жалбата на частния обвинител: Частният обвинител и неговият повереник са сезирали третата инстанция с жалба, допълнение към нея и молба. Съдържанието на тези документи не кореспондира на декларативното позоваване на трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Както вече беше изтъкнато, жалбата е непригодна да инициира проверка за явна несправедливост на наказанието, тъй като в тази си част не отговаря на изискванията по чл.351, ал.1 от НПК. По същество касаторът е направил свой самостоятелен прочит на събраните по делото доказателствени материали, претендирайки че фактите не са изяснени правилно, и настоявайки за събиране на допълнителни доказателства. Този подход разкрива принципно неразбиране на правомощията на касационната инстанция, която не е инстанция по фактите, не може да установява различни обстоятелства, нито допълнителни такива, още по-малко, да събира нови доказателства /изключение е хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК, която не е налице в случая/. Несъгласието на частния обвинител с въззивното решение е формулирано в две направления. Първото е, че съдът неправилно е приел, че подсъдимият е имал право да се намира на трамвайните линии, а всъщност като се е движел в тази част на пътя, той е допуснал нарушение, и ако се е движел правомерно по платното, не би причинил смъртта на пострадалата. Второто е, относно това, че според него пострадалата е пресичала на пешеходна пътека и именно там е блъсната, което означава, че не е допринесла за произшествието, а деянието на подсъдимия следва да бъде по-тежко квалифицирано. Прегледът на контролираното въззивно решение сочи на различна фактическа обстановка. Съдът е приел, че на специалния товарен автомобил е позволено да се движи по трамвайното трасе, както и че пострадалата е пресичала на няколко метра преди пешеходната пътека. При това положение обсъждането на твърденията за допуснато нарушение по чл.348, ал.1 т.1 от НПК е безпредметно, защото материалният закон би следвало да се приложи правилно към конкретни, безспорно установени факти, а в случая фактите, претендирани от частния обвинител не са установени от съда. Доколкото ВКС съблюдава спазването на процесуалните правила при установяване на фактите, при това само в рамките указани от жалбоподателя и нарушенията по чл.348, ал.3, т.2-4 от НПК, настоящият съдебен състав се убеди, че апелативната инстанция е процедирала законосъобразно при изясняване на посочените две обстоятелства. По отношение на причината, поради която подсъдимият е управлявал специалната машина по трамвайните линии, въз основа на гласни доказателствени средства и на писмените доказателства – справка и пътен лист, е прието за установено, че се е извършвало почистване на трасето от обледеняване, че е имал право да се движи по линиите при спазване на предназначената за трамваите сигнализация. Процесуалните усилия на частния обвинител са насочени към опровергаване на този фактически извод, чрез оспорване истинността на писмените доказателства и искане за експертна проверка на необходимото време за изминаване на разстоянието до депото, за да установи, че е ползвал трасето за удобство и бързина, за да избегне трафика. Преди всичко следва да се отбележи, че въпросът дали на спирката е извършвано почистване на леда е ирелевантен по отношение на преценката дали е осъществено нарушение. Правото на подсъдимия, като водач на специалната машина да ползва трамвайното трасе произтича от разпоредба на Наредбата за организация на движението на територията на столична община, и по-специално на чл.28, ал.2, т.5, според който забраните за ползване на релсовия път не се отнасят за автомобилите на дружествата, изпълнители на работи по поддържане на улиците, релсовия път и контактно-кабелната мрежа на градския транспорт. От текста на разпоредбата е видно, че правото на Т. да управлява по трамвайната линия произтича от вида на автомобила, а не от конкретно извършваната в този момент дейност. Освен това, жалбоподателят е заявил, че цели да докаже, че като се е движел по трамвайната линия, подсъдимият е допуснал нарушение на правилата за движение /не конкретизира кои/, което ако не беше осъществено, В. Б. би била жива. По този повод следва да се изтъкне, че събирането на доказателства в наказателното производство не е произволно, а се подчинява на изискването на чл.102 от НПК. Рамките на предмета на доказване се определят от обвинението, а неговата словесна и цифрова формулировка изключва възможността на Т. да бъде вменено във вина и друго нарушение на правилата за движение, което да е в причинна връзка с вредоносния резултат. Частният обвинител може да поддържа обвинението наред с прокурора, но не и сам да повдига различно обвинение по дела от общ характер. Съдът също няма право да указва на прокуратурата кои са съставомерните обстоятелства. С оглед изложеното, искането за връщане на делото за допълнително изследване на въпроса дали специалната машина е следвало да се движи по трамвайната линия, е неоснователно. По отношение на всички доводи, с които се обосновава тезата, че в момента на удара пострадалата се е намирала на пешеходната пътека, следва да се отбележи, че по същество те представляват извършен от частния обвинител анализ на доказателствата и доказателствените средства, а и на извънсъдебни заключения, което е процесуално недопустимо, но евентуално може да интерпретира като искане за събиране на нови доказателства. Етапът от наказателното производство, в който се обсъждат доказателства и се правят доказателствени искания за изясняване на фактическата обстановка, вече е приключил. Тъй като чл. 339, ал. 2 от НПК въвежда в задължение за въззивната инстанция, когато потвърди присъдата, да посочи основанията, поради които не приема доводите на страните. Жалбата не съдържа оплакване, че Софийският апелативен съд не е изпълнил това свое процесуално задължение, нито аргументация за несъгласие с изложените мотиви. Всъщност всички възражения на частния обвинител, без изключение, са били вече поставени на вниманието на въззивния съд, който дори ги е възпроизвел в решението си, преди да им отговори /стр.15/. Повереникът поддържа тезата, че пострадалата се е намирала на пешеходната пътека в момента на удара, като я обосновава със заключението на извънсъдебна експертиза и с показанията на св.И. Г., според които мястото на удара съвпада с мястото, на което е намерено тялото при огледа. Извънсъдебната експертиза следва да бъде напълно игнорирана като абсолютно негодно доказателствено средство. Частният обвинител не е обосновал необходимостта от връщане на делото за изготвяне на нова експертиза. Процесуалният закон в чл.153 от НПК ясно определя случаите, в които възниква необходимост от допълнителна или повторна експертиза. Вместо да посочи в кои свои части възприетите от съда заключения са неясни или непълни и защо, или кои обстоятелства пораждат съмнение в правилността им, жалбоподателят е правил собствени технически проверки. Що се отнася до показанията на св.И. Г., въззивният съд им е отделил обстойно внимание и е изложил съображения защо не ги кредитира в частта за липсата на влачене на тялото. Жалбоподателят не е твърди да е открил слабости в тази аргументация. В за пълнота следва да се спомене и обстоятелството, че изводът за неправомерно поведение на пострадалата би останал непроменен и в случай, че ударът беше настъпил в района на пешеходната пътека, тъй като сигналът на светофара е бил забранителен за нея. По жалбата на защитниците: Възражението за неправилно приложение на материалния закон се основава на тезата, че деянието на подсъдимия не е виновно извършено. Както добре е известно, необходимите предпоставки за този правен извод са две – да не е могъл и да не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици от поведението си. Същественото в случая е изискването за кумулативното им наличие. Ако една от тях отсъства, непредпазливостта не може да бъде изключена. Отнесена към процесния казус, тази принципна постановка дава основание за извод, че чл.15 от НК е неприложим. Деянието не е случайно, защото деецът едновременно е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасните последици. Напълно правилно защитниците са изтъкнали, че за водачите не съществува задължение да предвиждат неправомерното поведение от страна на другите участници в движението. Предвиждането, обаче, означава очакване, предположение за събитие, което все още не се е случило. От момента, в който нарушението на пешеходката е станало факт, то вече е част от пътната обстановка, с която водачът има задължение да се съобразява, без значение по каква причина е усложнена. Тогава необходимостта от предвиждане на поведението на другия участник в движението отпада, и на нейно място възниква задължението от адекватна и законосъобразна реакция съобразно нововъзникналия елемент от пътната обстановка, за да се осигури безопасност, ако това е възможно. Такава реакция от страна на подсъдимия е била възможна, с оглед обстоятелството, че времето, необходимо за нея е по-кратко от времето, през което движението на пострадалата е било видимо за него. Въпросът за обективната и субективна възможност да възприеме Б. е фактически, и е решен еднозначно от съда, а защитниците са заявили, че не спорят по фактите. В продължение на 2,7 секунди преди да потегли подсъдимият е могъл да я види, ако беше обхванал с погледа си цялото видимо през предното панорамно стъкло пространство пред автомобила, при това без да променя положението си на седалката. Подобно проверка за безопасно потегляне не изисква извънредни, необичайни усилия от негова страна. Изтъкнатото наличие на светофар и остров с чакащи на спирката пътници, безспорно налагат повишено внимание и концентрация, но не и такива, които да надхвърлят субективните възможности на водача. Цитираните в пледоарията на защитниците съдебни решения № 67/16г. по н.д. № 143/16г. и №549/11г. по н.д. № 629/10г. на III н.о. на ВКС се отнасят до казуси, сходни с настоящия по това, че пострадалите са имали неправомерно поведение, но съществено се отличават поради липсата на възможност водачът да възприеме опасността. В първия случай съдът е установил, че водачът не е имал техническа възможност да възприеме пешеходката с оглед ограничената видимост от конструкцията на автомобила, още преди тя да се озове в непосредствена близост, тъй като през цялото време се е движила в невидимата зона. По второто дело е прието, че поради косото разположение спрямо оста на пътя, водачът не е имал възможност да възприеме мотоциклетиста в огледалата за обратно виждане. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 16 от 27.01.2022г. по ВНОХД № 689/21г. на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.