1 Р Е Ш Е Н И Е № 113 гр. София, 28 май 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Н. Любенов изслуша докладваното от съдия Рушанова н. д. № 350/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на гл. ХХХІІІ от НПК. Образувано е по искане на осъдения Р. Д. П. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлото в сила определение от 14.01.21г., постановено по нохд № 405/20г. по описа на Окръжен съд – София за одобряване на споразумение за решаване на делото по реда на чл. 384 във връзка с чл. 382, ал. 7 от НПК. В искането за възобновяване се завяват основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Отправя се оплакване за това, че осъденият е бил принуден да признае вината си, като се оспорва авторството на деянието. Твърди се също, че съдът неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 25 от НК. Иска се възобновяване на производството. В съдебно заседание на касационната инстанция, защитникът на осъдения застъпва становище за основателност на направеното искане. Прокурорът застъпва позиция за неоснователност на искането за възобновяване на наказателното производство. Осъденият П. моли за уважаване на искането за възобновяване на производството. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, установи следното: С атакуваното определение по нохд № 405/20г., Софийският окръжен съд е одобрил споразумение между прокурор при Окръжна прокуратура – София, служебния защитник на подс. Р. П. и подс. Р. П., по силата на което жалбоподателят П. е признат за виновен в извършване на 01.04.20г. на престъпление по чл. 199, ал.1, т.4 във връзка с чл. 29, ал. 1, б. ”а” от НК и при условията на чл. 54, ал.1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на 8 (осем) години. Със същото определение е одобрено споразумение между посочените страни и във връзка с второ престъпление – по чл.339, ал. 1 от НК, като подс. П. е признат за виновен в извършването му и при условията на чл. 54, ал.1 от НК му е наложено наказание 3 (три) години лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал.1 от НК съдът наложил на подсъдимия едно общо най-тежко наказание в размер на 8 (осем) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. Съдът одобрил споразумението между страните и в частта относно приложението на чл. 59, ал.1 от НК, веществените доказателства и разноските по делото, след което прекратил производството по нохд № 405/20г. по описа на Окръжен съд - София. В съдебно заседание искането се поддържа от служебния защитник на осъдения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно при отсъствие на предвидените в закона основания за възобновяване на делото. Върховният касационен съд намери, че искането е допустимо, тъй като е депозирано в шестмесечния срок по чл. 421, ал.3 от НПК и има за предмет съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването. По същество е неоснователно. Още в разпоредителното заседание защитникът на подсъдимия и самия подсъдим са изразили ясно и безпротиворечиво становището си, че желаят да сключат споразумение за решаване на делото с прокуратурата, като са помолили за предоставяне на възможност за възстановяване на имуществените вреди от престъплението. Обсъжданата възможност е предоставена на страните от решаващия съд, като, след възстановяване на щетите (удостоверено надлежно с писмено доказателство – извлечение от банкова сметка) те са изготвили и подписали споразумение, което са представили на съда. В проведеното на 14.01.2021г. съдебно заседание по нохд № 405/20г., Софийският окръжен съд надлежно е разяснил правата на подсъдимия по чл.55, чл. 94, чл. 115, чл.116 и чл.277, ал.2 от НПК, докладвал е декларацията на подсъдимия по чл. 381, ал.6 от НПК, че се отказва от разглеждане на делото по общия ред, и след изричното му изявление по чл. 382, ал. 4 от НПК, е пристъпил към обсъждане на законовите предпоставки за одобряване на представеното споразумение за решаване на делото. При тези данни ВКС намира, че развилата се пред първоинстанционния съд процедура по гл. ХХІХ от НПК е законосъобразна. Изричното волеизявление на подсъдимия П., че разбира обвинението, че се признава за виновен, че е наясно с последиците на споразумението и че го подписва доброволно са съответни на процесуалните изисквания за тяхната форма и съдържание. Следователно – обективирано е личното желание и воля на осъдения делото да се реши по реда на обсъжданата особена процедура, както и пълното съзнаване на съответните правни последици. Щом съгласието на подсъдимия е резултат на свободна, суверенна и информирана преценка, последващата промяна на процесуалната му позиция, няма правно значение. Предвид посоченото, напълно неоснователно осъденият претендира възобновяване на производството поради това, че е подписал споразумението под принуда от неясен характер, за която не е уточнил в какво се е състояла. На следващо място, е необходимо да се посочи, че предметът на извънредната проверка по реда на гл. 33 от НПК се определя от предпоставките за разглеждането на делото по реда на особената процедура и законовите изисквания, за да пристъпи компетентния съд към одобряването на постигнатото от страните съгласие по въпросите по чл. 381, ал. 5 от НПК. Това означава, че на проверка (освен въпросите относно формирането на съгласие, осъзнаването на законовите последици от процедурата и волеизявление за признаване на вина), подлежи и генералната преценка на решаващия съд по чл. 382, ал.7 от НПК – дали споразумението противоречи на закона и морал. Развитите в искането на осъдения съображения за невиновност не могат да бъдат споделени. Първо, застъпените в съдебния акт решения по въпросите по чл.381, ал.5 от НПК, са идентични с тези, по които страните са постигнали съгласие, а то е надлежно отразено в съответната форма и съдържание. Следователно налице е доброволно и съзнателно съгласие по въпросите относно авторството на деянието, правната му квалификация и наказанието, което следва да понесе жалбоподателят. Второ, никой от въпросите не е разрешен, а впоследствие и одобрен от компетентния съд, в противоречие с процесуалния и материалния закон. Правилна е констатацията на контролирания съд, че предложеното от страните споразумение за решаване на делото не противоречи на закона, доколкото по делото отсъстват обективни данни за процесуални недостатъци, допуснати на досъдебното производство и при изготвяне на споразумението между страните в съдебната фаза на производството. От своя страна, съдът е изпълнил задължението си да се увери, че обективната истина е разкрита, т.е. че наистина има извършено престъпление, че то е осъществено именно от подсъдимия и че правната му квалификация е правилна. Конкретни съображения относно незаконосъобразност на тази му преценка не се сочат в искането на осъдения, поради което ВКС е възпрепятстван в даването на подробен отговор по възражението за невиновност. Достатъчно е да се отбележи, че в делото се съдържат достатъчно по обем писмени и гласни доказателствени източници, които са допустими и по еднозначен път указват на законосъобразност на решенията по въпросите относно авторството на деянията. На последно място, неоснователно се поддържа, че съдът неправилно е отказал приложението на чл. 25, ал. 1 от НК, доколкото деянията били извършени в условията на съвкупност. Прочитът на оспорваното определение, а и на приложеното по делото споразумение, подписано от страните, установява, че действително осъденият е бил признат за виновен в извършване на две престъпления - такова по чл.199, ал. 1, т. 4 от НК и такова по чл. 339, ал. 1 от НК. За първото престъпление му е определено наказание 8 (осем) години лишаване от свобода, а за второто - 3 (три) години лишаване от свобода. При определяне на общото най-тежко наказание, което е следвало да се наложи на подсъдимия, съдът правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от НК, (касаеща определянето на общо наказание за деяния, извършени при условията на идеална и реална съвкупност, преди да е имало влязло в сила присъда за което и да е от отделните престъпления), като законосъобразно общото наказание в размер на 8 (осем) години лишаване от свобода. Друг е въпроса, че както отделните наказания за всяко от двете престъпления, така и общото наказание са в рамките на законоустановените, а доводи за явната им несправедливост не са изтъкнати в искането за възобновяване. Претенцията за приложението на чл. 25, ал. 1 от НК не намира основания в закона, доколкото двете престъпления по настоящето наказателно производство са извършени при условията на реална съвкупност преди да има влязла в сила присъда за което и да е от тях. При така изложеното и доколкото не се констатираха предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, искането за възобновяване на наказателното производство е неоснователно и следва да се остави без уважение. С оглед изложеното и на основание чл.426, ал.1 във връзка с чл.354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ без уважение искането на осъдения Р. Д. П. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 405/2020 по описа на Окръжен съд - София и отмяна на одобреното от съда споразумение за решаване на делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: