- 4 -

РЕШЕНИЕ

№ 170

гр. София 17.09.2018 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 13.06.2018 (тринадесети юни две хиляди и осемнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията ДИМИТЪР ДИМИТРОВ, гражданско дело № 2382 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1979/04.04.2017 година, подадена от Н. Ф. Т. и А. А. З., срещу решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд В., по въззивна жалба на Х. А. Х., е отменил частично първоинстанционното решение № 141/28.11.2016 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 48/2016 година и е постановил ново, с което е признал за установено по предявения от Х. А. Х. срещу Н. Ф. Т. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, че паричното вземане на Н. Ф. Т. по издадения въз основа на влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/ 2000 година на Окръжен съд Търговище, изпълнителен лист от 18.04.2002 година в частта му срещу солидарния длъжник Х. А. Х., в размер на сумата 28 525.66 лева (включваща главница 9 605.31 лева, разноски от 25.75 лева и мораторни лихви от 18 894.60 лева.) не съществува поради погасяването му по давност и по предявения от Х. А. Х. срещу А. А. З. иск с правно основание чл.439 от ГПК, че паричното вземане на А. А. З. по издадения въз основа на влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/ 2000 година на Окръжен съд Търговище, изпълнителен лист от 18.04.2002 година в частта му срещу солидарния длъжник Х. А. Х., в размер на сумата от 56 854.40 лева (включваща главница от 19 210.62 лева, разноски от 51.50 лева и мораторни лихви от 37 592.28 лева), не съществува поради погасяването му по давност.
В подадената от Н. Ф. Т. и А. А. З. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу тях от Х. А. Х. искове с правно основание чл. 439 от ГПК да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Х. А. Х. е подал отговор на същата с вх. № 2849/15.05.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Н. Ф. Т. и А. А. З. са били уведомени за обжалваното решение на 07.03.2017 година, като подадената от тях касационна жалба е с вх. № 1979/04.04.2017 година и е подадена по пощата на 03.04.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 218/14.03.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС и в тази връзка дали даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство или и към тези, които са приключили преди това.
ППВС № 3/18.11.1980 година е прието при действието на ЗУС (отм.), който е бил обнародван н ДВ бр. 23/19.03.1972 година. Съгласно чл. 58, т. 1 и т. 2 от този закон ППВС издава два вида постановления, а именно тълкувателни такива по прилагането на закона и ръководни такива за насочване дейността на съдилищата и особените юрисдикции. По силата на чл. 59 от ЗУС (отм.) първите от тях са задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на които подлежат на съдебен надзор. Посочения закон е отменен със ЗСВ (отм.), който е бил обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. Съгласно чл. 84, ал. 1, т. 2 от този закон общото събраните на съответната колегия на ВКС може да постановява тълкувателни решения по приложението на закона при неправилна или противоречива съдебна практика, като по силата на чл. 86, ал. 2 от закона тези решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Възможността за постановяване на такива тълкувателни решения при противоречива или неправилна практика е запазена в чл. 124 от действащия ЗСВ, като по силата на чл. 130, ал. 2 от този закон те са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.
С постановените по реда на горните разпоредби тълкувателни ППВС и ТР съдът не дава разрешение на конкретен правен спор. С тях той извършва общо тълкуване на конкретна правна норма, по повод на прилагането на която е възникнала противоречива практика или е налице неправилно практика. Противоречива съдебна практика е налице, когато една и съща правна разпоредба се прилага п по различен начин от отделните съдилища, а неправилно практика е налице, когато вследствие на неправилно и неточно тълкуване съдилищата прилагат правната норма в различен от вложения в нея смисъл. Тези противоречия или неправилното прилагане на правната норма, трябва да са възникнали по повод на прилагането й от съдилищата при разрешаването на конкретни правни спорове. По този ред не може да бъде давано абстрактно или теоретично тълкуване на правната норма. В поставените тълкувателни ППВС и ТР се изяснява действителния смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в резултат на това се създава задължение на съответните органи, така както са изброени по-горе, да прилагат разпоредбата в смисъла, опреден в тълкувателния акт. Тълкувателните ППВС и ТР не съществуват самостоятелно, а само във връзка с конкретна правна норма, която е предмет на извършваното със същите тълкуване. Законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове. Поначало съдилищата не могат да прилагат тълкувателните ППВС и ТР, преди същите да са постановени и обявени по съответния за това. Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Такива тълкувателни ППВС и ТР обаче могат да бъдат приемани не само за първоначално тълкуване на правна норма. Възможно е след издаването на такъв тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи е възможно постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този случай следва да бъде преценен въпроса от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В законите, уреждащи тези актове, не са посочени изрично правила относно влизането им в сила и действието им във времето, каквито норми са налице в ЗНА. При постановяването на нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. От друга страна, посочените по-горе разпоредби, уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не предвиждат такова задължително действие на същите по отношение на другите правни субекти извън посочените в тях. Последните обаче, макар и да не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях. В случай, че това не бъде направено, те имат възможността да оспорват взетите от съответните органи решения по установения за това ред. Те обаче не могат да изискват от тези органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък самите органи могат да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед на това следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателния акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а в втората се обявява за загубил сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този момент предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР. Такъв е именно случаят, предмет на разглеждане в настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче е дадено съвсем различно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС. Прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР ще се прилага от този момент за в бъдеще.
С оглед на горното извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд В. е неправилно по следните съображения:
Съставът на Апелативен съд В. е приел за установено, че с влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/2000 година на Окръжен съд Търговище Х. А. Х. е бил осъден за престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, както и солидарно с М. И.И. да заплати обезщетения по чл. 45 от ЗЗД на А. А. З. и Ф. Х. З., който бил починал на 06.08.2008 година и наследен от А. А. З. и Н. Ф. Т., за морални вреди от причинената смърт на сина на Ф. Х. З. и А. А. З., а именно Ю. З., в размер на по 20 000 лева за всеки от родителите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 05.10.1999 година до окончателното плащане. На 18.04.2002г. в полза на взискателите е бил издаден изпълнителен лист за обезщетенията от по 20 000 лева, заедно с лихвите от 05.10.1999 година и разноските от 103 лева, въз основа на който на 08.11.2002 година срещу двамата солидарни длъжници е било образувано изпълнително дело № 635/2002 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище. С постановление от 30.11.2012 година изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като изпълнителния лист е бил върнат на Н. Ф. Т. и А. А. З.. Впоследствие по молба на същите е било образувано ново изпълнително дело № 28/2012 година поописа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище. Освен това въззивният съд е приел, че след влизане в сила на присъдата по отношение на гражданския иск за обезщетението на 08.04.2002 година е започнала да тече нова петгодишна давност. Тя е била прекъсната с искането на А. А. З. и Ф. Х. З. за осъществяване от съдебния изпълнител на конкретен изпълнителен способ с молбата от 08.11.2002 година по изпълнително дело № 635/2002 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище, а след това и с налагането на запор на трудовото възнаграждение на длъжника Х. А. Х. на 25.11.2002 година, От този момент (25.11.2002 година) била започнала да тече нова петгодишна давност, която не е била прекъсната и е изтекла на 25.11.2007 година. През този период не са били извършвани никакви изпълнителни действия спрямо длъжника, нито са постъпвали плащания по запора, нито е било налице признаване на вземането от длъжника, поради което и давността не е била прекъсната. Съставът на Апелативен съд В. е посочил, че съгласно дадените с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС в изпълнителния процес давността не спирала, защото кредиторът можел да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи), както и че ППВС № 3/118.11.1980 година следвало да счита изгубило сила. В случая не било налице и никое от предвидените в чл. 115, ал. 1 от ЗЗД основания за спиране на давността и тя не е била спряна. Изложеното водело до извода, че вземанията на Н. Ф. Т. и А. А. З. в претендираните от Х. А. Х. размери не съществували, поради погасяването им по давност и предявените искове по чл. 439 от ГПК били основателни и следвало да бъдат уважени.
С образуването на изпълнително дело № 635/2002 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище давността за вземането на Н. Ф. Т. и А. А. З. се счита за прекъсната по силата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, като по силата на даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година тълкуване давността е спряла да тече през цялото време на изпълнителното производство по силата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД. Действието на това спиране е преустановено с прекратяването на изпълнителното производство, което е станало с постановление на съдебния изпълнител от 30.11.2012 година. Тъй като за разлика от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД в случаите по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД не свързва действието на прекъсването на давността с резултата от предприетите изпълнителни действия, то новата изпълнителна давност започва да тече от момента на прекратяването на изпълнителното производсво-30.11.2012 година. Същата обаче отново е прекъсната и спряна с образуването на ново изпълнително дело № 28/2012 година поописа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище, като спирането на давността по същото трябва да се счита преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС.
С оглед на изложеното вземането на Н. Ф. Т. и А. А. З. към Х. А. Х. не е погасено по давност и предявените от последният искове са неоснователни. Това налага обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на спора Х. А. Х. ще трябва да заплати на Н. Ф. Т. сумата от 1400.51 лева разноски по делото, а на адвокат Д. Т. сумата от 2235.37 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. А. Х. с Е. [ЕГН] и адрес [населено място], Затвора [населено място] срещу Н. Ф. Т. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Д. Т. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, че паричното вземане на Н. Ф. Т. по издадения въз основа на влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/ 2000 година на Окръжен съд Търговище, изпълнителен лист от 18.04.2002 година в частта му срещу солидарния длъжник Х. А. Х., в размер на сумата 28 525.66 лева (включваща главница 9 605.31 лева, разноски от 25.75 лева и мораторни лихви от 18 894.60 лева.) не съществува поради погасяването му по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. А. Х. с Е. [ЕГН] и адрес [населено място], Затвора [населено място] срещу А. А. З. иск с правно основание чл.439 от ГПК, че паричното вземане на А. А. З. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Д. Т. по издадения въз основа на влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/ 2000 година на Окръжен съд Търговище, изпълнителен лист от 18.04.2002 година в частта му срещу солидарния длъжник Х. А. Х., в размер на сумата от 56 854.40 лева (включваща главница от 19 210.62 лева, разноски от 51.50 лева и мораторни лихви от 37 592.28 лева), не съществува поради погасяването му по давност.
ОСЪЖДА Х. А. Х. с Е. [ЕГН] и адрес [населено място], Затвора [населено място] да заплати на Н. Ф. Т. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Д. Т. сумата от 1400.51 лева разноски по делото, а на адвокат Д. Т. сумата от 2235.37 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.