Ключови фрази
Установителен иск чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ * отрицателен установителен иск * правен интерес * доказателствена тежест * недопустим съдебен акт


2
Върховен касационен съд на Република България ГК, І г.о. дело № 1025/2014 год.



Р Е Ш Е Н И Е
№ 173

гр.София, 25.06.2014 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

със секретар Даниела Цветкова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ТЕОДОРА НИНОВА
гражданско дело под № 1025/2014 година

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Обжалвани са решения № 188 от 04.02.2013 год., № 1030 от 11.06.2013 год. и № 1613 от 10.10.2013 год., постановени по в.гр.дело № 574/2012 год. на Пловдивския окръжен съд, Х-ти състав, с които е
- отменено е решение № 3181/04.12.2009 год. на Пловдивския районен съд, ХVІ-ти гр.с., постановено по гр.дело № 2275/2008 год. в частта, с която се отхвърлят предявените от [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл.”Съединение” № 3 искове за признаване на установено по отношение на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], че последното не е собственик на 334/3338 ид.части от следните помещения – зала за събрания, библиотека, технически кабинет в партерния етаж, стол и кухня и фоайе, находящи се в административна сграда – Проектантска организация на пл.”Съединение” № 3 в [населено място], която сграда е със застроена площ от 828 кв.м. и е построена ведно с други три пристройки /тела/ в недвижим имот – парцел V-ЗПО кв.174-стар, кв.17-нов по плана на ЦГЧ [населено място], съставляващ дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 3602 кв.м. при граници: север-обсл.улица, изток-пл.”Съединение”, юг- [улица]и запад- [улица]като неоснователни и вместо това е
- постановено друго за признаване за установено по отношение на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл.”Съединение” № 3, че [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл.”Съединение” № 3 не е собственик на 334/3338 ид.ч. от следните помещения: зала за събрание и фоайе с идентификатор 56784.518.1186.2.3, библиотека, която понастоящем е с два обекта, с идентификатори 56784.518.1186.2.4, и учебна дейност с идентификатор 56784.518.1186.2.1., технически кабинет с идентификатор 56784.518.1186.1.2 и стол и кухня с идентификатор 56784.518.1186.3.1, находящи се в административна сграда, представляваща Проектантска организация, ведно с други четири постройки в недвижим имот, съставляващ УПИ V-ЗПО кв.174-стар, кв.17-нов по плана на ЦГЧ [населено място], а по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-48/03.09.2009 год. е с идентификатор 56784.518.1186.
Недоволна от основното въззивно решение № 188 в уважената част на отрицателния установителен иск за собственост е Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, която с касационна жалба вх.№ 7675 от 18.03.2013 год., подадена от главен юрисконсулт С. Й. Х.-Д. го обжалва в срока по чл.283 ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по процесуалноправни и материалноправни въпроси, обуславящи активната легитимация и изхода на делото, основни от които са въпросите относно правния интерес на ищеца от защита чрез отрицателен установителен иск и за разпределението на доказателствената тежест.
Постъпила е и втора касационна жалба от същата страна вх.№ 21425 от 25.07.2013 год., подадена в срока по чл.283 ГПК срещу решение с № 1030, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение с № 188 с оплаквания за неправилност, с оглед допуснати нарушения на чл.281, т.3 ГПК при решаване на правния спор по същество.
Недоволен от основното въззивно решение № 188 в уважената част на отрицателния установителен иск за собственост е жалбоподателят [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представляван от адвокат А. Р., който го обжалва в срока по чл.283 ГПК с касационна жалба вх.№ 8424 от 25.03.2013 год. като счита, че е недопустимо, респ.необосновано и неправилно поради нарушение на материалния и процесуален закон, при което е налице произнасяне извън петитума на исковата молба, включвайки и четвърта постройка, а по отношение стол и кухня липсва произнасяне. Претендира разноски.
Постъпили са писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от адвокат Т. С. Я.-С., Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез главен юрисконсулт С. Х.-Д. със становище за неоснователност, респ. основателност.
Постъпила е и касационна жалба с вх.№ 33076 от 29.11.2013 год. в срока по чл.283 ГПК от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от адвокат И. К. срещу решение № 1613, с което е отхвърлена молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в решение 1030 като счита, че е неправилно понеже е допусната нова ОФГ при изписване на израза „и учебна дейност с идентификатор 56784.518.1186.2.1 тъй като правилния идентификатор е 56784.518.1186.1.1.
Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
За да постанови основното решение № 188 въззивният съд е приел, че доказателствената тежест да установи положителния факт за собственост на идеални части от процесните обекти е на [фирма] тъй като се касае за отрицателен установителен иск, предявен на основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./. Взето е предвид, че сградата е завършена през 1973 год. и със заповед № 334 от 27.02.1973 год. на Министъра на архитектурата и благоустройството са настанени Институт за проектиране и проучване „В.” и още две проектантски организации, при което няма доказателства към този момент ползувателите да са придобили право на собственост върху отделни обекти и съответните идеални части от общите части на сградата – за това посоченото в споразумителния протокол от 03.04.1973 год. процентно участие на ползувателите на осеметажната сграда не може да се приеме, че отразява притежаваното от И.”В.” право на собственост върху идеални части от сградата. Отчетено е, че според представения препис от заповед № ЕД-05 от 18.05.1995 год. на Министъра на териториалното развитие и строителството, е образувано Е.”В.”П. с част от имуществото на поделението на „В.” София в П., а именно „В.” П. съгласно разделителен протокол, който не е ангажиран по делото, а от представения анализ на правното състояние на [фирма], изготвен от Агенцията по приватизация е видно, че дружеството притежава 333/3338 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, но не са посочени конкретни обекти. Направен е извод, че след като [фирма] е собственик на част от етаж и сутерен в осеметажната сграда съгласно чл.38 ЗС притежава и право на собственост върху общите по естеството си части на сградата – котелно-вентилационното помещение, стая за портиер и телефонна централа, а относно останалите обекти: зала за събрание и фоайе, библиотека, технически кабинет, стол и кухня не е установено АД-то да притежава идеални части, поради което отрицателният установителен иск на основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ е уважен.
С определение № 194 от 02.04.2014 год., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решения: № 188 от 04.02.2013 год., № 1030 от 11.06.2013 год. и № 1613 от 10.10.2013 год., постановени по в.гр.дело № 574/2012 год. по описа на Пловдивския окръжен съд, Х-ти състав, на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите относно предмета на отрицателния установителен иск и предпоставките за предявяването му както и интереса от това, ако се разполага с възможност за предявяване на осъдителен иск за същото право.
По отговора на въпроса, поставен с определението на основание чл.288 ГПК за допустимост на касационното обжалване, настоящият състав приема следното:
Правната теория и съдебната практика са последователни, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор при непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск.
Касационните жалби са редовни и допустими – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Разгледани по същество са основателни.
При установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/, не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. Правото, предмет на отрицателния установителен иск и специално при иск, с който се отрича правото на собственост или друго вещно право, не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува и с лицето, което е негов носител. Следва да се държи сметка и за придобивното основание, като белег, индивидуализиращ това право и разликата в правния режим на правото на собственост, извеждано от първични и производни придобивни способи. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да черпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.
По смисъла на чл.124, ал.1 ГПК, разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца.
Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията.
Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили - чл.127 ГПК /отм./. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които, въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално.



При посочените факти, приети от въззивния съд, искът се явява недопустим тъй като ищецът [фирма], чиято е доказателствената тежест, не е установил правата си върху спорните обекти с допустимите от закона средства.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.4 във връзка с чл.270, ал.3 ГПК решението на въззивния съд в уважената част следва да се обезсили, а производството-прекрати.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК на ответниците по спора се присъждат направените разноски по делото пред трите инстанции в размер на сумите: на „В.” – общо 2 169 лева, а на М.-юрисконсултско възнаграждение 1 500 лева.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 188 от 04.02.2013 год. и решение № 1030 от 11.06.2013 год., постановени по в.гр.дело № 574/2012 год. по описа на Пловдивския окръжен съд, Х-ти състав в частта, с която е отменено решение № 3181 от 04.02.2009 год. на Пловдивския районен съд по гр.дело № 2275/2008 год. по описа на ХVІ-ти състав и е уважен отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл.”Съединение” № 3, че [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл.”Съединение” № 3 не е собственик на 334/3338 ид.ч. от следните помещения: зала за събрание и фоайе с идентификатор 56784.518.1186.2.3, библиотека, която понастоящем е с два обекта с идентификатор 56784.518.1186.2.4 и учебна дейност с идентификатор 56784.518.1186.2.1, технически кабинет с идентификатор 56784.518.1186.1.2 и стол и кухня с идентификатор 56784.518.1186.3.1, находящи се в административна сграда, представляваща Проектантска организация, ведно с други четири постройки в недвижим имот, съставляващ УПИ V-ЗПО кв.174-стар, кв.17-нов по плана на ЦГЧ [населено място], а по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-48/03.09.2009 год. е с идентификатор 56784.518.1186.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], пл.”Съединение” № 3 да заплати направените разноски пред трите инстанции: на основание чл.78, ал.3 ГПК на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], пл.”Съединение” № 3, ет.ІІІ-ти сумата 2 169/две хиляди сто шестдесет и девет/лева, а на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие – на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата 1 500/хиляда и петстотин/лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:



/СЛ