7 Р Е Ш Е Н И Е № 15 гр.София, 14 февруари 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора от ВКП Н. ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова н. д. № 1239/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от адвокат Ж. Ж., защитник на подсъдимия С. П. С., срещу решение № 259, постановено на 23.10.2017 год. по ВНОХД № 334/2017 год., по описа на Апелативен съд- Варна. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и се прави искане за намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК на седем години лишаваме от свобода. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира за нейното уважаване. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изказва становище, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Частният обвинител и граждански ищец И. Н. Г., редовно призован, не се явява и не взема отношение по жалбата. Повереникът му – адвокат С. С., отправя искане за оставяне на касационната жалба без уважение. Подсъдимият С. моли да бъде намален размерът на наложеното му наказание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда № 3, постановена на 22.02.2017 год. по НОХД № 434/2016 год., Добричкият окръжен съд признал подсъдимия С. П. С. за виновен в извършени престъпления по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за които при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК му били наложени наказания „лишаване от свобода“ съответно за срок от десет години и за срок от една година. На основание чл. 23, ал. 1 от НК му било определено едно общо най-тежкото измежду така наложените му наказание, а именно „лишаване от свобода“ за срок от десет години при първоначален „строг“ режим. С. С. е бил осъден да заплати сумата от 50 000 лева – обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди, както и сумата от 186,16 лева - обезщетение за причинените от деянието имуществени вреди. Посочената присъда е обжалвана от подсъдимия с искане да бъдат намалени размерите на наложените му наказания и присъденото обезщетение за неимуществени вреди. С Решение № 145 от 08.06.2017 год. по ВНОХД № 118/2017 год. на Варненския апелативен съд, така постановената присъда била отменена изцяло и делото било върнато на Окръжен съд – Добрич за ново разглеждане от друг съдебен състав. С присъда № 13, постановена на 07.07.2017 год. по НОХД № 174/2017 год., Добричкият окръжен съд признал подсъдимия С. П. С. за виновен в това, че на 16.01.2016 г., около 15:30 часа в жилището на А. Р. И. и В. В. П., находящо се в [населено място], област Добрич, [улица], чрез използване на нож е направил опит да умъртви другиго – И. Н. Г. от [населено място], като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115 от НК във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК му определил наказание „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет години, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК намалил с 1/3 на десет години „лишаване от свобода“. Със същата присъдата Добричкият окръжен съд признал подсъдимия С. П. С. и за виновен в това, че на 15.01.2016 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление извършил следните деяния: - около 18:00 часа противозаконно е унищожил чужда движима вещ – задна гума марка „Goodear ultragrip 8 M + S 195/65R15 91T”, монтирана на лек автомобил „А.“, черен на цвят, с рег. [рег.номер на МПС] , паркиран пред частен дом на [улица], собственост на А. С. К. от [населено място] на стойност 80.80 лева - около 18:15 часа на спирка на обществен превоз на пътници, намираща се пред сладкарница „Ш.“ на [улица], противозаконно е повредил чужда движима вещ – външна гума 19 цола, марка „Hankook“, монтирана на автобус „БМЦ П.“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма] – Добрич с ЕИК[ЕИК], представлявано от В. Д. В., на стойност 24.00 лева, като общата стойност на причинените имуществени вреди възлиза на 104.80 лева, поради което и на основание чл. 216, ал. 1 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК му определил наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК намалил с 1/3 на една година „лишаване от свобода“. На основание чл. 23, ал. 1 от НК определил на подсъдимия едно общо наказание, а именно най-тежкото от наложените му с присъдата наказания – десет години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг” режим. Осъдил е С. П. С. да заплати на И. Н. Г. сумата от 50 000 лева – обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, както и сумата от 186,16 лева - обезщетение за причинени от деянието имуществени вреди. По повод подадена от защитника на подсъдимия жалба срещу така постановената присъда с оплакване за явна несправедливост на наказанията и прекомерност на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в Апелативен съд- Варна било образувано ВНОХД № 334/2017 год. С решение № 259, постановено на 23.10.2017 год. по същото дело, въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като намалил размера на наложеното на С. П. С. наказание по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 54, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК на осем години и осем месеца „лишаване от свобода“. На основание чл. 23, ал. 1 от НК наложил на подсъдимия най-тежкото наказание - осем години и осем месеца „лишаване от свобода“ при първоначален „строг“ режим. Потвърдил присъдата в останалата й част. Недоволен от решението на въззивния съд е останал отново подсъдимият, който е сезирал ВКС с касационна жалба. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от оправомощено лице, срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Наведените в касационната жалбата доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК са идентични с тези, правени и пред двете предходни съдебни инстанции. Отново се излагат твърдения, че въззивният съд не е възприел за смекчаващи отговорността на С. С. обстоятелствата, свързани с направеното от негова страна самопризнание и изразеното разкаяние за стореното. Акцентира се и върху провокативното поведение от страна на пострадалия, както и на тезата, че към момента на извършване на деянието подсъдимият е бил в състояние на „намалена вменяемост“. При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав не констатира допуснати от предходните съдебни инстанции нарушения на правилата, свързани с определяне на наказанието, каквито доводи се правят в касационната жалба. Първоинстанционното производство по делото е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият С. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, изразявайки съгласие да не се събират доказателства за тях. При това положение, съобразявайки се изцяло с разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. с чл. 58а, ал. 1 от НПК, първоинстанционният съд е определил на подсъдимия наказание за извършеното от него престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК от петнадесет години „лишаване от свобода“, което е редуцирал с една трета в окончателен размер на десет години „лишаване от свобода“. Първоинстанционният съд е определил на подсъдимия коментираното наказание, отчитайки като отегчаващи отговорността обстоятелства лошите му характеристични данни, предходните му осъждания, както и високата обществена опасност на деянието и дееца. Приел е, че по отношение на С. С. не са налице смекчаващи отговорността му обстоятелства. Така, съобразявайки обстоятелствата по чл. 54, ал.2 от НК, фактът, че престъплението по чл. 115 от НК е останало във фазата на опита, както и забраната за влошаване положението на подсъдимия /доколкото делото е разглеждано за втори път от първата инстанция, след предходна отмяна на постановената първоначална присъда само по жалба от подс. С./, първостепенният съд е определил наказанието в средния предвиден от закона размер за деянието по чл. 115 от НК. Въззивният съдебен състав на свой ред в решението си подробно и добре аргументирано е отговорил на оплакванията на подсъдимия, визирани във въззивната му жалба. Счел е, че освен че престъплението по чл. 115 от НК е останало във фазата на опита, като допълнителни основания за облекчаване на наказателно-правното му положение следва да бъдат отчетени младата му възраст и това, че има малко дете. Приел е също така, че степента на обществена опасно на деянието и дееца не е висока, поради което е намалил наказанието за престъплението по чл. 115 от НК, определяйки го под средния предвиден в закона размер. Твърдението на подсъдимия, че неправилно не са били допълнително отчетени посочените в касационната му жалба смекчаващи отговорността му обстоятелства, е неоснователно. Всяко едно от тези обстоятелства е било предмет на подробно обсъждане и преценка, като законосъобразно контролираната инстанция не им е придала претендираното от подсъдимия значение. На първо място, не намира подкрепа в материалите по делото твърдението на жалбоподателя, че при определяне на санкцията му неправилно не е взето предвид направеното самопризнание, както и изразеното разкаяние за стореното. Относно признаването на вината, респ. самопризнанието, С. С. е премиран от самия законодател, който е предвидил редукция на наказанието с една трета при признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тях. Съгласно указанията на ТР № 1/2009 год. на ОСНК на ВКС, самопризнанието на дееца, извън формалното волеизявление по чл. 371, т.2 от НПК, би могло да се отчете като смекчаващо отговорността обстоятелство, ако е изразено още на досъдебното производство и е спомогнало съществено и своевременно за разкриване на обективната истина по делото. Такова самопризнание не е налице, поради което, правилно не е отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализацията на наказанието. Декларираното разкаяние за извършеното не би могло да се приеме за искрено при положение, че веднага след деянието подсъдимият не е проявил абсолютно никаква обективна заинтересованост или съчувствие към здравословното състояние на пострадалия Г.. Напротив, непосредствено след инцидента С. С. започнал да мие ножа и ръцете си, а след като си налял ракия в шише, напуснал местопроизшествието и се укривал в рамките на три дни. Отделно от това, по делото липсват данни в хода на цялото наказателно производство подсъдимият да е проявявал реална самокритичност към стореното извън чисто формално заявената такава пред предходни съдебни състави. Всичко това е взето предвид и от решаващите инстанции, които правилно не са отчели изразеното „разкаяние“ като основание, смекчаващо отговорността. На следващо място, неоснователни се явяват наведените в касационната жалба доводи, че към момента на извършване на процесното деянието подсъдимият е бил в състояние на „намалена вменяемост“. Коментираното възражение е обсъждано подробно и задълбочено и от двете предходни съдебни инстанции, като последните законосъобразно са го отхвърлили с аргументи, които ВКС споделя напълно и не намира за необходимо да преповтаря. Позоваването от страна на защитата по време на цялото съдебно производство на решение на върховната съдебна инстанция по „сходен“ според нея казус, за да обоснове твърдяната „намалена вменяемост“, естествено не е довело до произнасяне от решаващите състави в искания от нея смисъл. Индивидуалността на всеки конкретен случай изисква самостоятелна аналитична дейност при правилното установяване на фактите и приложимото право и не допуска автоматично привнасяне на логически разсъждения от други съдебни актове. В обсъждания казус, липсата на каквато и да било специфика в психичното състояние на подсъдимия е била безспорно установена както с оглед приетото поведение на С. С. преди, по време и след извършване на инкриминираното му деяние, така и въз основа кредитираната по делото комплексна съдебно-психиатрично-психологична експертиза. Накрая, следва да бъде обсъдено възражението на касатора, че осъщественият опит за убийство по отношение на пострадалия е резултат от демонстрирано провокативно поведение от последния. Експертите, изготвили СППЕ не са констатирали при подсъдимият да е била налице бурно протичаща реакция, в резултат на проявено от пострадалия насилие, тежка обида или друго противозаконно действие, т.е. състояние на силно раздразнение по смисъла на чл. 118 от НК, за да се интерпретира възражението на защитата в контекста на хипотезата на посочената разпоредба. От друга страна, изречените от пострадалия изрази, имащи характер на закана отправена към телесната неприкосновеност на подсъдимия, могат да бъдат приети за провокативни, като се отчете разбира се, че всички участници в инцидента са били алкохолно повлияни, което поначало води до надценяване на смисъла на изречените думи. На тази провокация, подсъдимият е отговорил, като е нанесъл множество удари на пострадалия, опитал се и да го души, след което му се е извинил за поведението си и двамата продължили да седят един до друг. След този момент не е имало каквото и да било друго провокативно поведение на пострадалия към подсъдимия, което би могло да бъде възприето като смекчаващо отговорността обстоятелство, изискващо допълнително намаляване на санкцията, която според настоящия съдебен състав е достатъчно занижена от предходните инстанции. Предвид изложеното, настоящият касационен съдебен състав намира, че контролираният съд е приложил правилно разпоредбите на чл. 373, ал. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК, преценил е обществената опасност на деянието по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, както и на самия дееца, и е съобразил всички отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства, като не е налице диспропорцията, посочена в чл. 348, ал. 5 от НПК. Определеното наказание отговаря на критериите за справедливост, поради което и според касационния съдебен състав не следва да бъде коригирано в посока неговото намаляване. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 259 от 23.10.2017 год., постановено по ВНОХД № 334/2017 год. по описа на Апелативен съд- Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2.