Р Е Ш Е Н И Е № 50006 Гр. София, 29.02.2024г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на тридесети януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 2132 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 50534 от 01.11.2023г. по т.д. 2132/2022г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е допуснато касационно обжалване на решение № 23 от 26.01.2022г. по гр.д. № 734/2021г. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта, с която е потвърдено решение № 260533/15.07.2021г. по гр.д. № 101/2019г. по описа на РС – Русе, в частта, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, сумата 33 674,19 лв. - лихва за забавено изпълнение за периода 08.04.2014г. до 30.01.2018г. на главния дълг от 86 869,02 лв./ включващ: 84 663,04 лв. - липса по сметка 501 „Каса в лева“, и сумата 2 205,98 лв. – липса на гориво за периода 20.04.2010г. - 23.07.2012г./, за която е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г., и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе, и съответно са присъдени разноски по делото. Касаторът, Д. Л. Попсулис, поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като за ликвидатора на ищцовото дружество липсва процесуална легитимация да предяви исковете, доколкото не е взето решение по чл. 7, ал. 12 от учредителния акт на „Форел“ ЕООД, както и решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за завеждане на искове срещу ликвидатора за причинена вреда по чл. 145 ТЗ, установена по реда на чл. 23, т. 4 ЗДФИ. При условията на евентуалност излага, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като необосновани и противни на закона решаващите изводи на въззивния съд, че претендираните вземания не са погасени поради изтекла давност, включително сочи, че въззивният съд не е обсъдил възражението му, че вземанията за лихви се погасяват с кратката тригодишна давност. Поддържа, че изводът на съда, че лихви се дължат за период преди датата на съставяне на акта за начет, която е възприета от съда за дата на откриване на вредата, са противни на закона. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото прекратено, евентуално отменено и предявените искове отхвърлени като неоснователни. Ответникът по касация, „Форел“ ЕООД – в ликвидация, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Касационно обжалване на въззивното решение в горепосочената част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „От кой момент виновните лица за причиняване на вреда под формата на липса по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ дължат законна лихва?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че от установената по делото фактическа обстановка се установява основателността на предявените искове. Посочил е, че безспорно е установено, че бившият ликвидатор на дружеството Н., заемал тази позиция преди ответника, е внесъл на 10.05.2010г. общо сумата 86 830 лв., представляваща получени цени по договори за продажба на недвижими имоти на дружеството. Подчертал е, че ответникът Попсулис в нарушение на задълженията си като ликвидатор не е разпоредил осчетоводяване на прихода, не е извършил проверка на движението на средствата по банковата сметка и каса на дружеството с цел да установи има ли отразени постъпления от продажба на ДМА, нито е поискал извършването на одит в дружеството, а вместо това е изтеглил сумата, като не е разпоредил осчетоводяването ѝ по съответната счетоводна сметка, включително липсва осчетоводяване на разходването ѝ. Изтъкнал е, че в този смисъл е и заключението на назначената в производството пред районния съд съдебно счетоводна експертиза, съгласно което внесените от бившия ликвидатор Н. и изтеглени от Попсулис суми не са намерили никакво счетоводно отражение. Допълнил е, че дори да се възприеме защитната позиция на ответника, че сумите са внесени от бившия ликвидатор погрешно, то те отново е следвало да бъдат счетоводно отразени като „Други вземания“. Относно разхода за гориво за сумата 2 205,98 лв. въззивният съд е възприел изводите по акта за начет, че са съставени фактури и е осчетоводено закупуването на гориво на последната стойност, но към момента на проверката не е открито като налично. Въззивният съд се е позовал на постановките по т. 12 от ППВС № 5/1955г., че фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното деяние, причинната връзка с настъпилата щета и паричната ѝ стойност се считат за истински до доказване на противното. Изложил е, че ревизионният акт се ползва с пълна доказателствена сила относно тези факти до оборването им чрез всички допустими доказателствени средства, като е приел, че в конкретния случай доказателствената сила на акта за начет не е оборена, поради което исковете се явяват основателни. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответника за погасяване на процесните вземания, поради изтекла давност. Посочил е, че съобразно нормата на чл. 27, ал. 1 ЗДФИ имуществената отговорност, включително за лихвите, се погасява с изтичане на 5-годишна давност от деня на причиняването на вредата, а ако този ден не може да се установи - от деня на откриването ѝ. Изтъкнал е, че се касае за особено правило относно началния момент, от който започва да тече установеният давностен срок, различно от общите такива по чл. 114 ЗЗД. Отчел е, че с чл. 27, ал. 2 ЗДФИ е предвидено и едно допълнително основание за прекъсване на давността - съставяне на акта за начет, което е приложимо наред с общите по чл. 116 ЗЗД. Приел е, че вредата в случая е открита на 16.01.2017г. при изготвяне на доклада за извършената проверка, актът за начет е съставен на 16.01.2017г., заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на акта за начет е подадено на 28.02.2018г., а иницииралата спора искова молба на 21.08.2018г. Обобщил е, че при съставяне на акта за начет не е изтекъл петгодишния давностен срок, броен от датата на откриване на вредата – изготвянето на доклада за финансовата инспекция, с който са установени процесните липси. Подчертал е, че при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, към който момент искът за установяване на вземанията по заповедта се счита предявен във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК, не е изтекъл и новият давностен срок, започнал да тече от прекъсване на първоначалния със съставяне на акта за начет на основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 27, ал. 2 ЗДФИ. Допълнил е, че не би могло да се приеме, че е изтекла и десетгодишната абсолютната давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ. По тези мотиви е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение като правилно, включително в допуснатата до касация част, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, сумата 33 674,19 лв. - лихва за забавено изпълнение за периода 08.04.2014г. до 30.01.2018г. на главния дълг от 86 869,02 лв. По релевирания въпрос: Отговорът на поставения материалноправен въпрос е изводим от специалната разпоредба на чл. 26 от Закон за държавната финансова инспекция, съобразно която отговорните за причиняването на вредата лица дължат законна лихва от деня на причиняването ѝ, а ако този момент не може да се установи – от деня на откриването ѝ до деня на възстановяване на вредата. Липсата, като форма на вреда, в теорията и съдебната практика е дефинирана като недостиг, недоимък в касата или склада, състояние на неотчетност, което има за своя съществена характеристика неустановения произход – невъзможността да бъде установена причината за недостига. В този смисъл при причинени вреди под формата на липса денят на причиняване на вредата е неизвестен. Ако са известни причините за недоимъка, неговият произход и деня на причиняването му, то вредата не би била липса. По тези мотиви на поставения правен въпрос следва да бъде отговорено, че виновните лица за причиняване на вреда под формата на липса по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ дължат законна лихва от деня на откриването на липсата до деня на възстановяване на вредата. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо в допуснатата до касация част, противно оплакванията по касационната жалба на ответника. Не почиват на закона поддържаните от касатора възражения, че липсва легитимация за подалият заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и предявил исковете ищец „Форел“ ЕООД – в ликвидация, чрез представляващия го ликвидатор. Изводимо от разпоредбите на чл. 27, ал. 4 – ал. 6 ЗДФИ, вр. чл. 4 ЗДФИ и чл. 18, ал. 2 ЗДФИ именно в компетентността на ръководителя/представляващия по закон/ организацията по чл. 4 ЗДФИ, в случая търговско дружество, чийто капитал е собственост на държавата, е правото и задължението да поиска издаване въз основа на съставения акт за начет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, както и да поиска от съда да постанови незабавното ѝ изпълнение на основание чл. 418 ГПК, което в случая допустимо е сторил вписаният ликвидатор на „Форел“ ЕООД – в ликвидация. Законът не поставя твърдяната от касатора процесуална предпоставка за допустимост на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, а именно решение на собственика на капитала на „Форел“ ЕООД. Уредбата в ЗДФИ е специална, ясна и изчерпателна и е недопустимо прилагането по аналогия на цитираните от касатора разпоредби на чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, вр. чл. 145 ТЗ. Със Закона за държавната финансова инспекция се дава уредба на специалните отношения във връзка с разписаната в чл. 2 основна цел на закона и на държавната финансова инспекция - да защитава публичните финансови интереси. Именно за постигането на последната цел със закона се въвежда и специална имуществена отговорност, уредена в Глава Трета от ЗДФИ, която възниква при различни предпоставки от уредената с чл. 145 ТЗ отговорност на управителя, поради което е недопустимо към имуществена отговорност по специалния закон да бъдат прилагани общите правила за търсене на отговорност от управителя на ООД, разписани в ТЗ. Противно на доводите на касатора извод за недопустимост на искa не може да бъде изведен и от разпоредбата на чл. 7, т. 12 от учредителния акт на „Форел“ ЕООД. Съобразно последната разпоредба едноличният собственик на капитала взема решение за предявяване на искове от дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител за водене на процеси срещу тях. На първо място, разпоредбата, видно от съдържанието ѝ, не урежда специалното производство за търсене на имуществена отговорност по реда на ЗДФИ, поради което е неотносима. На второ място, уредбата на имуществената отговорност по ЗДФИ, предвид преследваната цел да защити публичния финансов интерес, е императивна и дори да се приеме, че цитираната клауза от учредителния акт урежда и хипотезата на отговорност по ЗДФИ, то същата като противна на императивните правила на ЗДФИ за задължение на ръководителя на организацията по чл. 4 от закона въз основа на акта за начет и без да е необходимо решение на принципала да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, би била нищожна и не следва да бъде взета предвид от съда. По тези доводи на съда въззивното решение не е недопустимо в допуснатата до касация част. Досежно правилността на решението в допуснатата до касация част настоящият състав на съда приема следното: С въззивното решение, в частта, в която решението е влязло в сила, поради недопускането му до касация с определение № 50534 от 01.11.2023г. по т.д. 2132/2022г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е прието, че процесните липси са открити на 16.01.2017г. при изготвяне на доклада за извършената проверка № ДИ1СФ-3/16.01.2017г., с който по сметка 501 „Каса в лева“ е отразена констатираната липса от 84 663,04 лв./след приспадане на банкови такси и комисионни/ и по сметка 302 „Материали“ - липса в размер на 2205,98 лв., или общо 86 869,02 лв. Предвид дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, ответникът дължи лихви за установените вреди под формата на липса от датата на откриването им или в случая от 16.01.2017г. С въззивното решение е прието, че лихви се дължат от по-ранна дата - 08.04.2014г., поради което въззивното решение в тази му част, с която се потвърждава първоинстанционното решение, в частта, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, лихва за забавено изпълнение на главния дълг от 86 869,02 лв. за периода 08.04.2014г. до 15.01.2017г. и за горницата над сумата 9 169,51 лв. се явява неправилно предвид постановяването му в противоречие на материалния закон. В останалата част, с която искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за лихва за забавено изпълнение на главния дълг от 86 869,02 лв. е уважен за периода 16.01.2017г. до 30.01.2018г. и за сумата 9 169,51 лв., въззивното решение е правилно по изложените мотиви, че виновното лице за причиняване на вреда под формата на липса дължи лихви от деня на откриване на вредата – в случая 16.01.2017г., до деня на възстановяването на вредата, което не е осъществено към последната дата на сочения от ищеца период на претенцията – 30.01.2018г. Неоснователно е поддържано от ответника възражение за погасеност на вземането поради изтекъл давностен срок. С нормата на чл. 27, ал. 1 ЗДФИ е установен специален петгодишен давност срок, с изтичането на който се погасяват вземанията, произтичащи от имуществена отговорност по ЗДФИ, включително и за дължими лихви. Последният срок, съобразно изричната законова разпоредба тече от деня на причиняване на вредата, а ако този ден не може да се установи – от деня на откриването ѝ. По вече изложените доводи на съда при вреди под формата на липси денят на причиняване на вредата е неизвестен, поради което и давностният срок по чл. 27, ал. 1 ЗДФИ тече от датата на откриване на вредата, която в случая е 16.01.2017г. Броен от последната дата, срокът не е изтекъл към датата на предявяване на иска в съда, който на основание чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен на датата на подаване на заявлението в съда, или в случая от 28.02.2018г. Не е изтекла и абсолютната десетгодишна давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ. По тези мотиви решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено, в частта, с която е потвърдено решение № 260533/15.07.2021г. по гр.д. № 101/2019г. по описа на РС – Русе, в частта, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, горницата над сумата 9 169,51 лв. до сумата 33 674,19 лв. - лихва за забавено изпълнение на главния дълг от 86 869,02 лв. за периода 08.04.2014г. до 15.01.2017г., и вместо него постановено друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК бъде отхвърлен в тази му част. В останалата допусната до касация част, с която е потвърдено решение № 260533/15.07.2021г. по гр.д. № 101/2019г. по описа на РС – Русе, в частта, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, сумата 9 169,51 лв. - лихва за забавено изпълнение на главния дълг от 86 869,02 лв. за периода от 16.01.2017г. до 30.01.2018г., за която е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г. и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе, въззивното решение като правилно следва да бъде потвърдено. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за горницата над сумата 1 952,63 лв. за производството пред РС - Русе. Предвид изхода на делото право на разноски пред касационната инстанция имат и двете страни. Ответникът по касация „Форел“ ЕООД – в ликвидация не доказва извършването на разноски. Касаторът Попсулис доказва разноски за платена държавна такса по допуснатото касационно обжалване в размер на 673,48 лв. и пропорционално на допусната до касация част от таксата за производството по чл. 288 ГПК - сумата 8,38 лв., или общо 681,86 лв. С оглед изхода на делото има право на разноски за платена държавна такса пред ВКС в размер на 496,18 лв. Пред РС – Русе касаторът доказва разноски по списък в размер на 850 лв., а пред ОС – Русе в размер на 2410,86 лв. С оглед изхода на спора има право на разноски в размер на 172,72 лв. – пред РС – Русе, и 490,08 лв. – пред ОС – Русе. Касаторът е представляван при условията на чл. 38 ЗА и претендира присъждане на възнаграждение на адвоката на основание последната норма, като в представените договори е вписан размер от 3 930 лв. за всяка инстанция. С оглед отхвърлената част на иска за всяка от инстанциите следва да бъде присъдено възнаграждение за представляването му на адвокат И. А. К. в размер на сумата 798,91 лв., или общо 2 396,73 лв. за цялото производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 23 от 26.01.2022г. по гр.д. № 734/2021г. по описа на Окръжен съд – Русе, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260533/15.07.2021г. по гр.д. № 101/2019г. по описа на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, горницата над сумата 9 169,51 лв. до сумата 33 674,19 лв. - лихва за забавено изпълнение за периода от 08.04.2014г. до 15.01.2017г. на главния дълг от 86 869,02 лв./ включващ: 84 663,04 лв. - липса по сметка 501 „Каса в лева“, и сумата 2 205,98 лв. – липса на гориво за периода 20.04.2010г. - 23.07.2012г./, за която е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г. и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе, и в частта, с която са присъдени в полза на ищеца „ФОРЕЛ“ ЕООД – в ликвидация, разноски за горницата над сумата 1 952,63 лв. за производството пред РС - Русе, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА ОТХВЪРЛЯ предявения от „ФОРЕЛ“ ЕООД – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК срещу Д. Л. Попсулис, ЕГН [ЕГН], за установяване, че Д. Л. Попсулис, ЕГН [ЕГН], дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], горницата над сумата 9 169,51 лв. до сумата 33 674,19 лв. - лихва за забавено изпълнение за периода от 08.04.2014г. до 15.01.2017г. на главния дълг от 86 869,02 лв./ включващ: 84 663,04 лв. - липса по сметка 501 „Каса в лева“, и сумата 2 205,98 лв. – липса на гориво за периода 20.04.2010г. - 23.07.2012г./, за която е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г. и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д. № 1317/2018г. по описа на РС – Русе. ПОТВЪРЖДАВА решение № 23 от 26.01.2022г. по гр.д. № 734/2021г. по описа на Окръжен съд – Русе, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260533/15.07.2021г. по гр.д. № 101/2019г. по описа на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. Л. Попсулис, ЕГН [ЕГН], дължи на „ФОРЕЛ“ ЕООД - в ликвидация, ЕИК[ЕИК], сумата 9 169,51 лв. - лихва за забавено изпълнение за периода от 16.01.2017г. до 30.01.2018г. на главния дълг от 86 869,02 лева/ включващ: 84 663,04 лв. - липса по сметка 501 „Каса в лева“, и сумата 2 205,98 лв. – липса на гориво за периода 20.04.2010г. - 23.07.2012г./, за която е съставен акт за начет № 11-04-2 от 16.01.2017г. и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 958/22.03.2018г. по ч.гр.д.№ 1317/2018г. по описа на РС – Русе. ОСЪЖДА „ФОРЕЛ“ ЕООД – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Д. Л. Попсулис, ЕГН [ЕГН], сумата 172,72 лв. – разноски пред РС – Русе, сумата 490,08 лв. – разноски пред ОС – Русе, и сумата 496,18 лв. – разноски пред ВКС. ОСЪЖДА „ФОРЕЛ“ ЕООД – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА на адвокат И. А. К., с адрес [населено място], [улица], вх. 1, ет. 1, офис 3, сумата 2 396,73 лв. – възнаграждение за извършено процесуално представителство по делото на основание чл. 38 ЗА на ответника Д. Л. Попсулис. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.