О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 56 Гр.София, 31.01.2022г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2962 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Х. срещу решение №.260066/10.05.21 по г.д.№.8/21 на АС Пловдив, ІІІс., с което, след отмяна на решение №.260342/5.11.20 по г.д.№.2858/19 на ОС Пловдив, предявеният срещу касаторката иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД - за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.03.19, изповядан във формата на нот. акт №.105, т.І, рег.№.1038, н.д.№.105/19 на нотариус рег.№.036 с район на действие РС Пловдив - по силата на който Й. И. К. продава на Д. П. Х. 99/100 ид.ч. от ап.№.10/40 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] - поради противоречие с добрите нрави – значителна нееквивалентност на престациите – е уважен, ведно със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна И. Й. К. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че на 22.03.19 между Й. И. К. /баща на ищеца/ и Д. П. Х. е сключен договор за продажба /нот.акт №.105/22.03.19, т.І, рег.№.1038, н.д.№.105/19 на нотариус №.036 с район на действие РС Пловдив/, по силата на който Й.К. е продал на Д.Х. 99/100ид.ч. от собствените си 3/4ид.ч. от процесния имот за сумата 9250лв.; останалата 1/100 ид.ч. й е прехвърлил на същата дата непосредствено преди продажбата /пред същия нотариус и с договор за дарение във формата на нот. акт №.104/22.03.19, т.І, рег.№.1037, н.д.№.104/18/; прехвърленият апартамент е бил придобит възмездно от отчуждителя в съпружеска имуществена общност със съпругата му /З. К./; след смъртта й на 25.07.18 нейната част е наследена от съпруга й Й. К. и сина й ищецът И. К. при квоти съответно 3/4ид.ч. и 1/4ид.ч.; данъчната оценка на имота към датата на сделката е 27256,51лв., а пазарната – 106810лв., съответно на продадената част-79306лв. /СТЕ/. Съдът подробно е анализирал писмените доказателства /в това число извлеченията от банковата сметка на ищеца и други платежни документи - установяващи, че същият е обезпечавал финансово родителите си, като е заплащал всички консумативни разходи /ток, вода, парно, телефон и пр./ за апартамента до смъртта на баща си; извършвал е погасителните вноски по кредита му към Банка ДСК, а непосредствено след като Й.К. починал, го погасил изцяло; от захранваната от ищеца банкова карта са били извършвани и плащания за храна и лекарства на територията на страната/ и показанията на разпитаните свидетели относно отношенията между страните и З. и Й. К., грижите за и издръжката на родителите на ищеца, вкл. посочвайки на кои свидетели за кои факти и защо дава вяра. От правна страна е прието, че чл.9 ЗЗД предоставя на страните свобода на договаряне, в това число сами да определят насрещните си престации. Тази свобода, обаче не е безгранична - тя е рамкирана от изискването за спазване на императивните законови разпоредби и добрите нрави. Договорът за покупко-продажба е двустранен възмезден договор и този му характер изисква насрещни престации, които да са съответни. Затова трайно установената съдебна практика приема, че не всяка нееквивалентност на насрещните престации обуславя противоречие с добрите нрави до степен на нищожност на облигацията на това основание и че такава нищожност е налице само при изключителна голяма разлика в престациите, която е толкова явна и значителна, че свежда едната от тях до практически нулева. Сделката и съпътстващите я обстоятелства се преценяват от съда във всеки конкретен случай. В разглежданата хипотеза пазарната цена на имота е 79306лв. Макар и определена без да е отчетено запазеното право на ползване на продавача – пожизнено и безвъзмездно, съдът е намерил, че това е действителната цена и спрямо нея следва да се преценя съответността на насрещната престация на купувача – поради факта, че прехвърлителят е починал 6 дни след изповядването на договора от онкологично заболяване, предварително известно на договарящите, вкл. и очаквания летален изход в най-близко бъдеще. Така продажната цена е значително – 9 пъти по-ниска от пазарната, имотът е продаден за 11% от действителната си стойност, което обуславя извод за най-висока степен на нееквивалентност, при която престацията на ответницата купувач е незначителна и практически клони към нула. Съдът е отразил, че обстоятелството, че прехвърлителят и ответницата са били в близки отношения, завършили с 8 месечно съжителство /ответницата се нанесла в дома на Й. К. веднага след смъртта на жена му/, не променя този факт. Не се установяват факти и обстоятелства преди и към момента на сключване на договора, които изключват противоречието му с добрите нрави поради значително несъответствие на полученото с даденото. Твърдяната „морална задлъжнялост“ на прехвърлителя към приобретателката - за полагани приживе грижи и издръжка към него и съпругата му във връзка с тежкото им здравословно състояние - не се установява. Напротив, установява се, че финансовата обезпеченост на семейството е била осигурена от сина – ищец по делото, а прехвърлителят, макар и страдащ от онкологично заболяване, не е имал нужда от непосредствени специални грижи във връзка с това си заболяване, както и поради възрастта си. Въззивната инстанция е приела, че степента на нееквивалентност на насрещните престации по договора при липса на обосноваващо я морално и друго правно основание налага извод за проява на недобросъвестност при сключване на облигацията, от която ответницата-дори и да не го е целяла, съзнателно се е възползвала. При това съотношение, ако договорът не е предвиден като прикриващ дарение /което се отрича от ответницата и не е доказано от ищеца/, той е нищожен поради противоречие с морала – накърнява добрите нрави до степен на нищожност. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси в отклонение от практиката на ВКС: 1. “Как следва да разгледа съдът исканията на страната, касаещи недействителност на сделките – каква е поредността, която следва да спазва, чие задължение е да квалифицира исковете за прогласяване на нищожност – на страната или на съда?“ /реш.№.392/18.01.12 по г.д.№.1487/10, ІV ГО, реш.№.97/8.02.13 по г.д.№.196/11, І ТО, реш.№.4/7.07.10 по тълк.д.№.4/09/; 2. “Трябва ли да се установи субективен елемент при свързани сделки?“ /ТР 5/12, ОСГК/; 3. „Има ли приоритет субективната преценка на съда относно „добрите нрави“ във връзка с нееквивалентността на престациите – пред преценката за действителната воля на страните по договора, когато престацията не клони към нула, предвид нормата на чл.20 ЗЗД?“ /реш.№.119/11 по г.д.№.485/10, І ГО, реш.№.452/25.08.10 по г.д.№.4277/08, І ГО/; 4. „Каква разлика в престациите обуславя нееквивалентност?“ /реш.№.24 по г.д.№.2419/15, ІІІ ГО, реш.№.452/25.06.10 по г.д.№.4277/08, І ГО, реш.№.119/22.03.11 по г.д.№.485/10, І ГО/; 5. „Какви са правомощията на въззивната инстанция при бланкетна жалба и нередовна искова молба?“ /реш.№.156/20 по г.д.№.4622/19, ІV ГО, т.4 ТР 1/17.07.01, ОСГТК, т.7 ТР 2/2.07.04, ОСГК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос задължителна практика, критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете; основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право; съдът извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното им съединяване. Ако ищецът е предявил обективно съединени искове при условията на кумулативност, но съдът приеме с оглед на основанията на всеки един от исковете, че същите следва да се разгледат при условията на евентуалност, то той се произнася по всеки един от тях в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание, като при уважаването на иска на едно от основанията не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални искове. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тази практика. Ищецът ясно е посочил коя сделка атакува /съдът не може, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, да се произнесе по предмет извън предявения/, изложил е фактите и обстоятелствата, въз основа на които претендира нейната нищожност, респективно пороците, от които счита, че страда. Съдът правилно е квалифицирал иска за нищожност поради нееквивалентност на престациите, респективно сделката, която се атакува – страната недвусмислено е заявила, че иска прогласяване на нищожност на договора за продажба, инкорпориран в нот. акт №.105, поради нееквивалентност на престациите - и произнасянето е съответно на сезирането и поредността, заявена от ищеца /естеството на поддържаните от него пороци на сделката не налагат разглеждане на исковете в друга поредност/. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, респективно основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Предвид изложеното той е неотносим към решаващата воля на съда и не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. При тези обстоятелства не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за третия въпрос. Съдът не е излагал мотиви в тази връзка, не е приемал, че преценката на съда относно добрите нрави във връзка с нееквивалентността на престациите има приоритет пред действителната воля на страните по договора, когато престацията не клони към нула, респективно че престацията не клони към нула. Предвид изложеното въпросът е неотносим. Същевременно, доколкото съгласно цитираната практика при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави съдът следва да преценява действителната воля на страните съобразно чл.20 ЗЗД - в това число целта на сделката, която най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните, въззивната инстанция е извършила такава преценка. Тя е съобразила както обстоятелството, че имотът е продаден на цена не само по-ниска от данъчната оценка /3 пъти/, но и 9 пъти по-ниска от пазарната /за 11% от стойността му/, така и приятелските отношения между страните, завършили с 8-месечно съжителство. Приела е, обаче, че те не могат да обосноват друг извод с оглед обстоятелството, че престацията по договора за продажба е практически нулева и като такава морално укорима, като същевременно не се установява твърдяна морална задлъжнялост на прехвърлителя към приобретателя за полагани приживе грижи и издръжка на него и съпругата му във връзка с тежкото им здравословно състояние - напротив, установено е, че финансовата обезпеченост на семейството е осигурявана от сина им – ищецът по делото, непосредствени грижи за майка му е полагала св. К. и за определен период съпругата му, а прехвърлителят, макар и страдащ от онкологично заболяване, не е имал нужда от непосредствени специални грижи във връзка с него и възрастта си – както установяват свидетелите и на двете страни. Съдът изрично е отбелязал, че степента на нееквивалентност на престациите по договора при липса на обосноваващо я морално и друго правно основание налага извод за проява на недобросъвестност при сключване на облигацията, от която ответницата, дори и да не го е целяла, съзнателно се е възползвала; поради това и е приел, че ако договорът не е привиден като прикриващ дарение /което се отрича от ответницата и ищецът не е доказал/, той е нищожен поради противоречие с морала. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с четвъртия въпрос практика значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева; известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес; тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Сравнил е - както вече беше посочено по-горе, разликата между договорената цена и тази по данъчна и пазарна оценка, преценил е и налице ли са факти и обстоятелства, които изключват противоречието с добрите нрави поради значително несъответствие на полученото спрямо даденото. Изложил е подробни мотиви – в това число, че, имотът е прехвърлен по цена, съставляваща 11% от действителната пазарна стойност, а от друга страна, че не са налице такива обстоятелства – доколкото не се установява твърдяната морална задлъжнялост на прехвърлителя към приобретателката за полагани приживе грижи и издръжка към него и съпругата му във връзка със здравословното им състояние и липса на доказателства за твърдяната симулация /симулативност на продажбата като прикриваща дарение/. Предвид горното не е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК. Петият въпрос е неотносим. Той не кореспондира на фактите и обстоятелствата по делото, респективно съдът не е приемал, че се касае за бланкетна жалба и нередовна искова молба и не е обсъждал и разрешавал въпрос за правомощията на въззивната инстанция в тази хипотеза. С оглед на изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид позоваването на основанието на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК и наведените оплаквания за недопустимост поради произнасяне по бланкетна жалба, нередовна искова молба и не съобразно реда за разглеждане на исканията, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът ясно е изложил фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си, въззивната му жалба също е аргументирана, а не бланкетна /бланкетната жалба сама по себе си не е нередовна/, съдът се е произнесъл съобразно заявената поредност на исковете и в рамките на предявения предмет с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. При тези обстоятелства и доколкото конкретните фактически твърдения във всяка молба определят правната квалификация на претенцията, като са разгледали иска на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, съдилищата не са постановили недопустими решения. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид всичко изложено по-горе касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО, ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.260066/10.05.21 по г.д.№.8/21 на АС Пловдив, ІІІс. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: