Р Е Ш Е Н И Е № 242 гр. София, 07.11.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Кр. П. в присъствието на прокурора С. А. изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 458 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Варна, касаещ подсъдимите П. В. С., Ж. В. Д. и П. А. А., както и отделно депозирани жалби от защитниците на петимата подсъдими П. В. С., Ж. В. Д., П. А. А., Б. Т. Т. и Ц. И. И., всички против въззивно решение № 24/01.02.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 459/2016 г. С последното е била частично изменена присъда № 65/13.06.2016 г. на Окръжен съд – Варна по НОХД № 340/2014 г., както следва: - по отношение на подсъдимите П. А. и Ж. Д., като деянието на всеки един от тях е било преквалифицирано от такова по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК в такова по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и съгласно този текст им е било наложено наказание по 5 години лишаване от свобода и по 10 000 лв. глоба, при първоначален строг режим за изтърпяване. В този размер е било редуцирано и определеното на Ж. Д. наказание по чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК; - по отношение на подсъдимия Ц. И., като е било намалено наложеното му наказание за престъпление по чл. 215, ал. 1 от НК от 3 на 2 години лишаване от свобода; - по отношение на подсъдимия П. С., като е прието, че е извършил престъплението по чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 7 от НК при предварителен сговор с неустановени лица, вместо с подсъдимите Ж. Д. и П. А.. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена, като това касае: - П. С. относно осъждането му за престъпление по чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 7 от НК, за което му е било наложено наказание 12 години лишаване от свобода, оправдаването му да е извършил деянието по специален начин, приложението на чл. 68 от НК за наказание от 2 години лишаване от свобода по присъда по НОХД № 632/2004 г. на РС – Димитровград и приспадане на задържането му по чл. 59, ал. 1 от НК за периода от 24.10.2011 г. до 05.07.2012 г. - П. А. относно приложението на чл. 68 и чл. 59, ал. 1 от НК – отделно изтърпяване на 3 месеца лишаване от свобода по присъда по НОХД № 645/2010 г. на СРС и приспадане на задържане за периода от 24.10.2011 г. до 04.01.2012 г. - Ж. Д. относно приложението на чл. 25, вр. чл. 23 от НК във връзка с наложено наказание по НОХД № 2314/2011 г. на СРС и приспадане на изтърпяното по него наказание, както и приспадане на задържане за периода от 24.10.2011 г. до 14.08.2012 г. - Б. Т. относно осъждането му за престъпление по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, за което му е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години, оправдаването му по за престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК и приспадане на задържането му за периода 24.10.2011 г. до 23.05.2012 г. - Ц. И. относно осъждането му за престъпление по чл. 215, ал. 1 от НК, за което му е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода приложението на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години и приспадане на задържането му за периода 24.10.2011 г. до 04.01.2012 г. В касационния протест са изложени възражения срещу изменителната част на въззивното решение, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 и касаещи преквалификацията на деянието на подсъдимите Ж. Д. и П. А.. Оспорва се и потвърдителната част на решението за оправдаване на подсъдимия П. С. да е извършил престъплението по чл. 196а, ал. 1 от НК по специален начин, както и относно наложеното му наказание от 12 години лишаване от свобода, което се отчита за несъразмерно леко. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд с оглед осъждане на подсъдимите Д. и А. като съучастници в кражбата, както и увеличаване на наказанието на подсъдимия С. В с. з. пред ВКС прокурорът от ВПК поддържа протеста и като отчита жалбите на подсъдимите за неоснователни, предлага въззивното решение да бъде отменено само по протеста. В жалбите на всички подсъдими (с изключение на подсъдимия Ж. Д.), който оспорва само наложеното му наказание), поддържани пред ВКС лично от явилите се и чрез защитниците им, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, които ще бъдат разгледани поотделно за всеки един от тях. Изложени са алтернативни претенции за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, оправдаването им от касационната инстанция или намаляване на наложените им наказания. Всички защитници настояват протеста да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и изискванията по чл. 347 ал. 1 от НПК, намира следното: По доводите за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон: По протеста: Според касационния протест неправилната преквалификация на деянията на подсъдимите Ж. Д. и П. А. по текста на чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 и вр. чл. 18, ал. 1 от НК се дължи на допуснати процесуални нарушения, изразили се в неоправдано игнориране не само на резултатите от одорологична експертиза на мирисови следи (указващи за присъствие на тези двама подсъдими в златарското ателие), но и на множество други данни за връзката им с извършването на кражбата. Като такива са посочени проведени два разговора преди обяд на 19.10.2011 г., като в първият А. информирал С., че е намерил пазар на стоката на цена 41. 20 (което противоречи на приетото от въззивния съд, че разговорите между подсъдимите по повод продажбата на златото са били водени след извършването й), а във втория уведомявал жена си, че ще пътува на дълъг път; множеството разговори между подсъдимите на 19.10.2011 г. и провеждането на среща помежду им в ж. к. Л.; това, че за времето след 18 ч. на 19.10.2011 г. до 15.40 ч. на 20.11.2011 г. на ползваните телефони от всички подсъдими е имало входящи позвънявания, регистрирани на територията на София, но те не са били приемани; че след изхвърляне на касата до възобновяване на разговорите помежду им в 15.40 ч. на 20.10.2011 г. те са разполагали с достатъчно време от около 6 часа да се придвижат до София. Направените възражения не се споделят от ВКС. За да преквалифицира деянието на подсъдимите Ж. Д. и П. А. от това, за което са били осъдени от първата инстанция по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, 4, 5 и 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, в такова по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, главните съображения са се свеждали до липса на убедителна доказателствена основа, която да обосновава по несъмнен начин връзката им с мястото на престъплението, за сметка на такава, оправдаваща извършване на опит към вещно укривателство в дните, следващи кражбата. Проучването на материалите по делото свидетелства, че обвинителната власт е построила първоначалното обвинение за участие на тези двама подсъдими в извършването на кражбата върху набор от косвени данни, сред които с придадено голямо значение на мирисови следи, иззети от мястото на престъплението, впоследствие сравнявани с тези на посочените подсъдими от назначена и изслушана одорологическа екпертиза. Без да е нужно да се отразяват детайлите относно времето на изземване на следите от златарското ателие, впоследствие от подсъдимите и тяхното сравнително изследване, които сами по себе си пораждат въпроси за своевременност и обективност, в конкретния случай въззивният съд е дал задълбочен отговор за естеството на експертизата и липсата на възможност направените изводи в нея да имат каквото и да е доказателствено значение. Изложените пространни мотиви отразяват непротиворечивата съдебна практика на ВКС от последните години, съобразно която одорологичните следи, иззети от мястото на престъплението, макар да имат веществен характер и по естеството си да са веществени доказателства, то сравнението им с телесните миризми, иззети от заподозрени лица, чрез използването на обучени кучета, може да служи единствено за ориентиране на разследващите при формирането на версии за участниците в престъплението, но не и като доказателство в процеса за тяхното осъждане чрез ангажирането на одорологическа експертиза. Всъщност, в протеста оплакването за игнориране на одорологическата експертиза само е маркирано, без да се излагат конкретни съображения в противовес на приетото от въззивната инстнция, поради което и ВКС не намира за нужно да предлага по-задълбочен отговор. Такъв не се изисква и с оглед изтъкнатите аргументи за несъобразени, според прокурора, обвинителни доказателства, изводими от разговори на подсъдимия А. на 19.10.2011 г. – с подсъдимия С. и съпругата му. Несериозно е да се коментира, че откъслечно споменатата цифра 41.20 или че ще има дълъг път, или че се наблюдава телефонно мълчание, а впоследствие активност в периода от следобеда на 19.10. до същото време на 20.10.2011 г., са от характер и степен да обусловят участие на подсъдимия А. и Д. в извършване на кражбата в [населено място]. Отделни фрази от техните разговори, проведени на 21.10.2011 г., подкрепени от св. показания на св. С., както и от поведението на всеки един от двамата (Ж. Д., заварен в ап., заедно с подсъдимите П. С. и Б. Т. да „изчистват” златните предмети, а подсъдимия А. установен и арестуван в близост до това място), са били обсъдени и дали основание на въззивния съд да преквалифицира дейността ми като опит за веществено укривателство, което отговаря на действителното съдържание и обем на обвинителните доказателства срещу тях. Няма място са споделяне и на възраженията в протеста, касаещи потвърждаване на първоинстанционната присъда в частта за оправдаване на подсъдимия П. С. за извършване на кражбата от златарското ателие в [населено място] по специален начин съобразно текста на чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 3 от НК. След обсъждане на доказателствена съвкупност, въззивният съд ясно е заявил, че отсъстват доказателства за намеса на подсъдимия и неговите неизвестни съучастници в заглушаване сигнала на алармата, с което е било обвързано твърдението на прокурора за използване на специален начин. Поради това и не е нужно ВКС да предлага отговор дали такава дейност представлява специален начин. По касационната жалба на подсъдимия П. С. В касационната жалба на подсъдимия П. С. доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните му права на защита, са били мотивирани с неправилно кредитиране на протоколите за оглед на златарското ателие, както и на металната каса, по които са били открити следи от този подсъдим, обусловили връзката му с мястото на престъплението и авторството на деянието. По същество главните аргументи на защитата за порочност на тези писмени доказателствени средства се свеждат до неразясняване правата на поемните лица по чл. 137, ал. 5, вр. ал. 4 от НПК и неосигуряване на възможност те да бъдат упражнени, като това конкретно важи за св. П., доколкото разследващият орган не го е допуснал на местопроизшествието в ателието, за да не унищожи следи, а същият е стоял от външната страна на вратата. Оспорва се и тезата на въззивния съд, че след като протоколът за оглед от външна формална страна не е страдал от пороци, то не е било необходимо да се разпитват поемните лица. Според защитата по този начин се размества тежестта на доказване, лежаща върху обвинителната власт и се създават пречки за въвеждане на съмнение за авторството на деянието. ВКС напълно споделя отразените от защитата принципни положения за необходимост от строго спазване на процесуалните правила, касаещи участието на поемните лица при извършване на следствените действия като оглед на местопроизшествие, вкл. за разясняване на правата им и предоставяне на възможност те да бъдат упражнени ефективно. Ролята им да осъществяват граждански контрол чрез присъствие и наблюдение на действията на разследващите, както и последваща възможност да свидетелстват за начина на извършването им и резултатите от тях, е призната от закона и съдебната практика и е недопустимо да бъде омаловажавана. Не може обаче да се сподели разбирането, че във всички случаи, при формално законосъобразно съставени писмени протоколи за конкретно следствено действие, изискващо присъствие на поемни лица, в тежест на обвинението е да провежда подробен техен разпит и ако това не е сторено, то защитата е възпрепятствана да отстоява теза за съмнение. Съдебната практика информира, че в болшинството от случаите, разпитите на поемните лица се инициират в съдебния процес, като се използват механизмите за максимална състезателност, за да се потвърди или отхвърли конкретно съмнение, касаещо намирането и изземването на веществени обекти, имащи значение за изясняване картината на деянието и връзката им с дееца. Въпрос на изпълнение на съдебните правомощия по оценка на доказателствата е да се определи доколко свидетелските показания на поемните лица, дадени в съдебното производство, биха могли да повлияят заключение за незаконосъобразност на извършените действия при разследването, на които те са присъствали. В конкретния случай, след обсъждане показанията на св. П., въззивният съд не е намерил основание да пренебрегне писмения протокол за оглед на златарското ателие (при който е била намерена и иззета следа от обувка, впоследствие сравнявана с тази на подсъдимия П. С.), като е изложил конкретни съображения, вкл. за спомените на свидетеля след близо 4 години, които неизбежно се отразяват на качеството им и не създават убеденост за неизпълнени задължения на раследващите по разясняване на правата му като поемно лице или за невъзможност за упражняването им. В този смисъл, твърденията му за мястото, откъдето е наблюдавал действията на разследващите, с основание не са третирани в посока недостоверност на отразеното в протокола, доколкото са били добавени и аргументи за спецификата на тази дейност, предполагаща експертност и ненамеса на странични лица, а от друга страна резултатът от същата дейност е бил предоставен на вниманието му, което е било удостоверено с неговия подпис. Изцяло неоснователен е довода за порочност на разглеждания протокол и в частта относно изземването на мирисови следи, поради липсата на възприятия на св. П. за присъствието на куче. От една страна вече се спомена, че мирисовите следи нямат доказателствено значение, като предназначението им е да ориентират разследващите в дейността им, а в случая те дори не са и използвани за осъждането на подсъдимия П. С.. От друга страна, съвсем ясно е, че кучешките способности нямат нищо общо с изземването на следи, а единствено с тяхното сравнение, което се извършва на място, различно от местопрестъплението. ВКС не намира за нужно да обсъжда твърдението за порочност на протокола за оглед на металната каса (върху която са били открити следи от кръв, установена впоследствие като произхождаща от подсъдимия П. С.), тъй като в тази насока са изложени общи възражения без особена конкретика. Единствено следва да се припомни, че в конкретния случай поемните лица не са били разпитвани поради невъзможност да бъдат призовани, а само липсата на разпит не оправдава заключение за недостоверност на отразеното в този протокол, вкл. за иззетите следи, което е било удостоверено с подписите им. Голословни са и възраженията за неустановен предмет на престъплението, с оглед начина на разпознаване или идентифициране на златните накити, както и за липсата на доказателства за осъществяване на деянието чрез ползването на техническо средство и МПС. Същите са изложени и пред въззивната инстанция, която е предложила конкретен и обоснован отговор в съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК (вж. л. 33 от мотивите). Неоснователни са доводите за неправилна квалификация на деянието на подсъдимия С. като особено тежък случай по чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, 4, 5 и т. 7 от НК, като е безспорно, че предметът на престъплението в размер на 193 260, 84 лв. надхвърля многократно критерия за „особено големи размери” по смисъла на ТР № 1/1998 г. (37 800 лв.). Както първата, така и въззивната инстанция, правилно са разкрили съдържанието на чл. 93, т. 8 от НК, включвайки при преценката си степента на тежест на настъпилите вредни последици (изразени в разликата между стойността на предмета на престъплението и тази, обуславяща признака особено големи размери), както и установените по делото множество отегчаващи обстоятелства, които разгледани самостоятелно и в съвкупност оправдават заключение за изключителна опасност както на деянието, така и на дееца. С основание в тази насока са оценени проявената сериозна организация и планиране при изпълнение на кражбата, многобройността и спецификата на квалифициращите обстоятелства (по чл. 195, ал. 1, т. 3, 4, 5 и 7 от НК) и негативните данни за личността на подсъдимия С., изводими от предходните му осъждания. Вярно е, че по две от присъдите му през 2000 и 2004 г. (извън квалификацията по т. 7) са му били налагани леки наказания – глоби, но това не е довело до възпиращ ефект. Така изтъкнатите обстоятелства са били достатъчни за квалифициране на деянието му като особено тежък случай, без да е било нужно да се придава особено значение на присъдата на ВКС № 87/18.04.2016 г., с която С. е бил осъден за престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, извършено през 1998 г., както и на това, че в хода на първоинстанционното производство същия се е укрил. Тези данни следват по време изпълнението на деянието по настоящото дело и не могат да служат за определяне на неговата степен на обществена опасност, както и на дееца към този момент. По касационните жалби на подсъдимите П. А., Б. Т. и Ц. И. В жалбата на подсъдимия П. А. са изтъкнати твърдения за непълнота на мотивите поради липсата на изследване на всеки един от елементите на обективната и субективна страна на престъплението по чл. 215, ал, 2, вр. ал. 1 от НК, непосочване в какво се състои опита към укривателска дейност, осъждане по непредявено обвинение и въз основа на предположения, доколкото този подсъдим не е участвал активно в укриване на вещите, не е пребивавал в жилището, където те са били открити и не е имал досег до тях, а само е бил задържан на около 60-100 м. оттам по указание на св. Б., за да не предупреди останалите. В жалбата на Б. Т. са изложени възражения за общи мотиви относно знанието му, че златните накити са били придобити чрез престъпление, тъй като посоченото в тях е касаело преимуществено подсъдимите Д. и А. (за близките им контакти и опитите за продажба на вещите), към която дейност той не е имал отношение. В жалбата на подсъдимия Ц. И. са застъпени твърдения за незаконосъобразно осъждане, доколкото не било доказано той да е бил във Варна и да е знаел за отнемането на златните вещи, както и не е била установена идентичност между намерените в дома му златни монети и златно кюлче и отнетите при кражбата златните накити. Направените възражения са неоснователни. Макар въззивните мотиви да са доста схематични относно субективната страна на престъпленията, за които са осъдени подсъдимите А., Т. и И., то фактите по делото не предпоставят по-различни заключения от направените. По делото е било установено и практически не се спори за това, че на 21.10.2011 г. в апартамент, обитаван от подсъдимия С., са били заварени той, подсъдимите Ж. Д. и Б. Т. да отстраняват камъни от златните накити, отнети от ателието в [населено място]. Същият ден, а и предходният, между С., Д. и А. е подслушана телефонна комуникация, индицираща за опити да бъде постигната добра цена при продажбата на златните вещи, за което е било необходимо те да бъдат “изчистени”. А. е бил забелязан на улица в близост до апартамента, в който район са били паркирани неговия и на останалите подсъдими автомобили, като е бил задържан, за да не предупреди останалите и в него е бил намерен мобилен телефон. На базата на тези фактически данни за поведението на всеки един от подсъдимите А. и Т., с основание е прието, че всеки един от тях е направил опит да спомогне за отчуждаването на вещи, за които е знаел (респ. предполагал, с оглед обвинението на Б. Т.), че са били придобити чрез престъпление. Знанието на А. е било преимуществено обусловено не само от присъствието му в близост до мястото, където златните накити са “изчиствани”, а и от споменатата предходна комуникация с подсъдимите П. С. и Ж. Д., респ. на последния със св. С., която е пряко обвързана със завареното положение в апартамента. Същевременно, изискуемият субективен елемент съобразно повдигнатото обвинение на подсъдимия Б. Т. (направил опит да бъдат отчуждени вещи, за които е “предполагал”, че са придобити чрез престъпление) в достатъчна степен е бил възприет като наличен на база безспорните данни за поведението му в апартамента. В тази посока аргументите, които въззивният съд е изложил, са ясни и конкретни, като не оставят съмнение за предположението, че такова огромно количество златни предмети, чиито камъни се отстраняват механично, а част от тях са били и с етикети, са придобити чрез престъпление. Няма място за споделяне на възраженията, касаещи извършеното от подсъдимия Ц. И.. В мотивите на въззивния съд са изложени аргументирани съображения поради какви причини се счита, че през нощта на 19/20.10.2011 г. той е бил в [населено място] и е притиснал пръста си при пренасяне на тежката метална каса от златарското ателие на С. (макар това да не е било отчитано като съучастие в кражбата, за което не е имал и обвинение), като тогава е придобил владението върху откритите в дома му златни вещи, знаейки за произхода им. Твърденията за неустановена идентичност между намерени и откраднати вещи са били проверени от инстанциите по същество и отхвърлени с мотивирани съображения, които ВКС не намира за нужно да преповтаря. Въз основа на правилно установените факти, законосъобразно въззивният съд е преквалифицирал деянието на подсъдимия П. А. по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Вярно е, че на същия е било повдигнато обвинение като съизвършител в кражбата, както и че прокурорът не е предприемал действия за изменението му, а е безспорно, че в принципен план съставите на кражбата и вещното укривателство се основават на различна фактическа база. В конкретния случай ВКС намира, че защитата на подсъдимия не е била съществено затруднена, доколкото изрично в обвинителния акт са изложени конкретни факти за поведението на подсъдимия А. след самото извършване на кражбата, които са относими към състава на чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Това конкретно се отнася до твърденията за водените разговори между А., С. и Д. за цената на златните накити и подготовката им за продажба (вж. л. 50 и 51 от обвинителния акт). Поради това ВКС счита, че с извършената преквалификация не е било допуснато осъждане по непредявено обвинение, с което да е било нарушено правото на защита на този подсъдим. По наказанията на подсъдимите ВКС намира за неоснователен направеният в протеста довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия П. С. наказание, отмерено и потвърдено в размер на 12 години лишаване от свобода. За необходимостта от неговото увеличаване не се излагат никакви конкретни съображения. Обратно, ВКС счита, че същото следва да бъде намалено, с оглед възраженията в жалбата на този подсъдим за схематичност на мотивите в тази им част и несъобразяване на фактора продължителност на наказателното производство повече от 7 години, както и други данни със смекчаващ характер като здравословното му състояние (операция на колянна става) и семейни ангажименти за малолетно дете. От мотивите на въззивния съд се разбира, че за нито един от подсъдимите, вкл. за С., не следва да се съобразява изтеклия период от извършване на деянието до постановяване на решението, тъй като многократните отлагания на делото се е дължало единствено по причини, свързани с подсъдимите и техните защитници. ВКС намира този извод за недостатъчно аргументиран, тъй като макар по делото да са налице данни за предприемани отлагания от посочените страни в производството, то не личи те да са били без основателни причини в болшинството от случаите, а в останалите случаи съдебните състави са предприемали надлежни мерки за преодоляване на забавянията, вкл. чрез назначаване на резервен защитник на подсъдимия С. и налагане на глоба на упълномощения му такъв, а също и съобразяване на датите за с. з. с ангажиментите на всички защитници. Редица отлагания са предприемани и поради необходимост от събиране на допълнителни доказателства или изготвяне на експертизи, което е било обвързано с правото на защита и фактическата сложност на делото. Наблюдават се и незначителни забавяния, дължащи се на невъзможност за осигуряване явяването на подсъдимия С. след изменение на мярката му за неотклонение в задържане под стража, за което е било проведено издирване, а впоследствие производството пред първата и въззивната инстанция е продължило в негово отсъствие. Независимо от това е изтекъл един дълъг период от повече от 7 години, който подлежи на отчитане като обстоятелство със смекчаващ характер при определяне размера на наказанието, без същото да носи белезите на изключителност. Значението му следва да бъде съобразявано в контекста на останалите обстоятелства по чл. 54 от НК. В тази посока ВКС счете, че данните за операцията на колянната става на подсъдимия през 2015 г. и възстановителен процес чрез рехабилитация, както и за родителските ангажименти към малолетно дете, също са смекчаващи обстоятелства, макар в конкретния случай да нямат определящ характер. Всъщност, от съществено значение за преценката, че потвърденото наказание от 12 години лишаване от свобода се явява несправедливо е, че практически по отношение на подсъдимия С. липсват отегчаващи обстоятелства, доколкото всички такива са били обхванати от квалификацията за „особено тежък случай” при квалифициране на деянието му по чл. 196а, вр. чл. 195 от НК. По тези съображения настоящата инстанция намира за неоправдано налагането и потвърждаването на наказание над минимума, предвиден в горепосочения текст, който е в размер на 10 години лишаване от свобода. Същото следва да бъде редуцирано до този размер, който е достатъчно дълъг и необходим за реализиране целите както на индивидуалната, така и на генерална превенция. ВКС намери за явно несправедливи и отмерените от въззивния съд наказания на подсъдимите Ж. Д. и П. А. за деянията им, квалифицирани по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК в размер на по 5 години лишаване от свобода и максимален размер глоба в размер на по 10 000 лв. глоба. И по отношение на тях мотивите на въззивната инстанция са доста схематични, като за двамата общо е прието, че присъстват отегчаващи обстоятелства – обремененото им съдебно минало, задружно участие, размер на предмета на престъплението, надхвърлящ повече от 10 пъти критерия за „големи размери”. Напълно е пренебрегната индивидуалната тежест на проявеното от всеки един от тях престъпно поведение, което осъществява опит за спомагане да бъдат отчуждени отнетите вещи с необходимото знание за престъпния им произход и степента им на участие в тази дейност. Съвсем очевидно е, че ролята на подсъдимия Д. е била по-активна от тази на А., доколкото той обективно не само е търсел информация за цената на златото, но е осъществил пряк контакт със св. С. по повод продажбата на златните вещи и лично е участвал при отстраняване на камъните по тях. Същевременно дейността на А. се е свеждала до съобщаване в разговорите му с подсъдимите С. и Д. на проучванията му за цените на златото и необходимостта от „изчистване” на накитите, както и присъствие в близост до апартамента, в който е извършвана тази работа, отчетено от полицейските органи като подсигуряване. Не е съобразена и разликата в съдимостта на тези двама подсъдими, като видно от направения анализ от първоинстанционния съд Д. е бил с далеч по-обременено съдебно минало, датиращо още от 80-те и 90-те години, продължило и с налагането на наказания по присъди от 2007 г. и 2011 г., а А. е имал само едно предходно осъждане с присъда от 2010 г. на 3 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66 от НК, като във връзка с това е бил приложен чл. 68 от НК по настоящото дело. За подсъдимия А. са били събрани и положителни отзиви, с оглед висшето му образование, семейна и трудова ангажираност. И за тези двама подсъдими изобщо не е съобразен фактора продължителност на наказателното производство, както и това, че те и защитниците им не са имали съществен принос за очертаните по-горе забавяния при наличната фактическа и правна сложност на делото. Затова, като съобрази горните данни относно степента на довършеност на деянието, различния принос на всеки един от подсъдимите, както и данните за тяхната съдимост и личност, ВКС намери, че при параметри на санкцията лишаване от свобода от 3 до 10 години и кумулативно глоба от 5000 лв. до 10 000 лв., съответно на извършеното от подсъдимия Ж. Д. е наказание лишаване от свобода в размер на 3 години и 6 месеца, както и глоба в размер на 6000 лв., а за подсъдимия А. - 3 години лишаване от свобода и глоба в размер на минимума от 5000 лв. Така намалено основното и кумулативно наказание са достатъчни за постигане на целите по чл. 36 от НК, в какъвто смисъл следва да се измени въззивното решение. С оглед данните за предходната съдимост на подсъдимите са налице основанията по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗИНЗС за Ж. Д., а за П. А. по чл. 57, ал. 1, б. „в” от ЗИНЗС за изтърпяване на намалените им наказания при първоначален строг режим. Доколкото такъв е бил определен с въззивното решение, то в тази част то не следва да бъде изменяно. ВКС намери, че по отношение на потвърдените от въззивния съд наказания на подсъдимите Б. Т. и Ц. И. не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК, независимо, че и за двамата се отнася направената констатация за неразумна продължителност на наказателното производство. Както е видно от материалите по делото, на подсъдимия Б. Т. е било повдигнато обвинение и той е бил осъден на първа инстанция за престъпление по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, като опитът за укривателска дейност, изразена в спомагане за отчуждаване, е бил обвързан с предположение за престъпния произход на златните вещи и наложеното му наказание е било 2 години лишаване от свобода (при предвидена санкция от 1 до 6 години), отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години. Съвсем основателно въззивният съд е отказал да намали наказанието на Т., констатирайки практически еднотипно поведение с това на Ж. Д., доколкото и двамата са били заварени заедно с П. С. да подготвят златните накити за отчуждаване, както и отчитайки, че в повдигнатото му обвинение отсъства квалифициращия признак „големи размери”. Съответно, след като предметът на престъплението е в посочената огромна стойност, то очевидно това представлява отегчаващо обстоятелство, което преценено заедно с другите данни за личността на този подсъдим, а също и коментираната по-горе продължителност на наказателното производство, правилно е довело до определяне на наказание една година над минимума. В този размер то е справедливо и липсва необходимост от неговото намаляване. Наложеното на подсъдимия Ц. И. наказание за престъпление по чл. 215, ал. 1 от НК в размер на 3 години лишаване от свобода (с приложен чл. 66, ал. 1 за срок от 4 години), намалено от въззивната инстанция на 2 години, също не следва да бъде редуцирано. Вярно е, че предметът на вещното укривателство в този случай е на значително по-ниска стойност (1458, 26 лв. за 2 монети и златно кюлче), както и за този подсъдим са относими съображенията за неразумна продължителност на наказателното производство, но данните за спецификата на деянието му, относими към начина на придобиване на посочените вещи, а именно по време на извършване на кражбата в [населено място] (за което не е имал обвинение), предпоставят оценка за по-висока степен на обществена опасност, намерила отражение в размера на намаленото му наказание, което се явява справедливо. Предвид изложените съображения и съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НК настоящият съдебен състав намери, че въззивното решение следва да бъде изменено относно наказанията на подсъдимите П. С., Ж. Д. и П. А., а в останалата част същото да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ възивно решение № 24/01.02.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 459/2016 г., като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия П. В. С. наказание за престъпление по чл. чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 7 от НК от 12 (дванадесет) години на 10 (десет) години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Ж. В. Д. наказание за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК от 5 (пет) години лишаване от свобода на 3 (три) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, а глобата от 10 000 (десет хиляди) лева на 6 000 (шест хиляди) лева. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия П. А. А. наказание за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК от 5 (пет) години на 3 (три) години лишаване от свобода, а глобата от 10 000 (десет хиляди) лева на 5 000 (пет хиляди) лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 14.05.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора К. Софиянски изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА искане по чл. 414 от НПК по наказателно дело № 458 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Постъпило е предложение от Мадлена Велинова – прокурор в отдел „Съдебен” при ВКП за привеждане в действие на процедурата по чл. 414 ал. 1, т. 1 от НПК за тълкуване на решение № 242/07.11.2019 г. на ВКС, ІІ н.о., постановено по к. н. д. № 458/2018 г. поради възникнали затруднения при изпълнението му относно общото наказание по чл. 25, вр. чл. 23 от НК на подсъдимия Ж. В. Д.. С посоченото решение е било намалено наложеното му наказание за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18 от НК от 5 години на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, както и кумулативното наказание глоба – от 10 000 лв. на 6 000 лв., но ВКС не се е произнесъл по въпроса за общото най-тежко наказание лишаване от свобода по чл. 25, вр. чл. 23 от НК, формирано при групиране на наказанието по настоящото дело с това по НОХД № 2314/2011 г. на РС – София и не е изменил въззивното решение в тази му част. В с. пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа направеното предложение за тълкуване, което да включва намаляване на общото наказание лишаване от свобода по чл. 25, вр. чл. 23 от НК на 3 години и 6 месеца и определяне на режима за изтърпяването му. Подсъдимият Ж. Д. лично и чрез защитника си – адв. В., излага позиция за основателност на предложението, която преповтаря и в последната си дума. ВКС, в настоящия състав, който е идентичен с този, постановил касационното решение, чието тълкуване се иска, след като обсъди предпоставките по чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК, намери направеното искане за основателно, предвид следните съображения: От материалите по делото е видно, че с въззивното решение, предмет на касационната проверка, е била частично изменена присъда № 65/13.06.2016 г. на Окръжен съд – Варна по НОХД № 340/2014 г., като деянието на подсъдимия Ж. Д. е било преквалифицирано от такова по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК в такова по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. чл. 215, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и съгласно този текст му е било наложено наказание 5 години лишаване, търпимо при първоначален строг режим и кумулативно – глоба в размер на 10 000 лв. Първоинстанционната присъда е била изменена и в частта относно приложението на чл. 25, вр. чл. 23 от НК във връзка с наложено на Ж. Д. наказание по НОХД № 2314/2011 г. на СРС, като общото най-тежко наказание лишаване от свобода е било намалено на 5 години и е било постановено изтърпяването му при първоначален строг режим. Същата присъда е била потвърдена в частта, в която е постановено приспадане на изтърпяната част от наказанието по НОХД № 2314/2011 г. на СРС, както и на задържането му за периода от 24.10.2011 г. до 14.08.2012 г. С решението, постановено по настоящото дело, ВКС е изменил въззивното решение, като за престъплението по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК е намалил наложеното на подсъдимия Д. наказание лишаване от свобода от 5 на 3 години и 6 месеца, а глобата – от 10 000 лв. на 6000 лв., като липсва произнасяне дали намалява и определеното общо наказание лишаване от свобода по чл. 25, вр. чл. 23 от НК, което е породило и затруднения при привеждане в изпълнение на присъдата. ВКС намира, че след като в случая е имало групиране на наказанието на Д. по настоящото дело и наложеното му по НОХД № 2314/2011 г. (което е в размер на 5 месеца лишаване от свобода), а с постановеното касационно решение е било намалено наложеното по-тежко наказание лишаване от свобода до размера от 3 години и 6 месеца, което е определящо за общото по реда на чл. 25, вр. чл. 23 от НК, то волята на ВКС следва да се тълкува в смисъл, че то също се намалява до посочения размер, като в такъв смисъл се изменя и въззивното решение. Тъй като въззивният съд не е присъединявал глобата (чийто размер ВКС също е намалил) към наложеното наказание лишаване от свобода, то няма основание за произнасяне по този въпрос. С оглед данните за съдимостта на Ж. Д., не търпи промяна и определения от въззивния съд първоначален строг режим за изтърпяване на общото наказание по съвкупността поради наличие на хипотезата по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗИНЗС – престъпленията, включени в нея, са умишлени и не са изтекли повече от 5 години от изтърпяване на предходно наложено наказание лишаване от свобода, което не е било отложено по чл. 66 от НК, независимо от реабилитацията. В този смисъл волята на ВКС е, че в тази част въззивното решение е оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ДОПУСКА ТЪЛКУВАНЕ на решение № 242/07.11.2019 г. на ВКС, ІІ н.о., постановено по к. н. д. № 458/2018 г., като се счита, че въззивно решение № 24/01.02.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 459/2016 г. се изменя и в частта относно наложеното на подсъдимия Ж. В. Д. общо най-тежко наказание лишаване от свобода по чл. 25, вр. чл. 23 от НК, което се намалява от 5 (пет) години на 3 (три) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, както и същото решение се оставя в сила в частта относно първоначалния строг режим за изтърпяване на същото наказание. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.