6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 545 гр. София,14.06. 2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА СТОЯНОВА ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 1457/22 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Електро България“АД с адрес и управление в [населено място], подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулт С. Т. срещу решение № 92 от 8.12.2021 г, постановено по гр.дело № 283/21 г на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение № 15 от 16.6.21 г по гр.дело № 1274/20 г на Районен съд-Лом, в обжалваната част, с която е признато за установено, че С. Ц. Н. не дължи на ответното дружество сумата 7861, 20 лв по споразумителен протокол от 17.8.20 г, като погасена по давност. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Ответникът по касационната жалба С. Ц. Н. не взема становище по същата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е процесулно допустима. Съдът е бил сезиран с отрицателни установителни искове по чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на вземанията по два споразумителни протокола, сключени между страните. С въззивното решение е прието, че С. Н. е потребител на електрическа енергия за недвижим имот-къща в [населено място], на [улица], която е била собственост на неговите родители, починали съответно през 1992 г и 1993 г.През 2007 г и през 2017 г Н. е извършил два отказа от наследството им, приложени като доказателства по делото.През 2020 г е бил извикан в офиса на ответното дружество и „принуден под заплахата да му бъде спряно електрозахранването в имота“ да подпише 2 бр.споразумителни протоколи съответно, че дължи за минало сумите 11 711, 05 лв и 7861, 20 лв.Всички тези суми, касаят вземания по фактури за времето от 2001 г до 2006 г и са погасени по давност, поради което според ищеца са недължими.Прието е от съда, че към датата на сключване на споразуменията давността за вземанията е изтекла.Във връзка с първото споразумение за сумата 11 711, 05 лв е прието, че в него напълно ясно са индивидуализирани вземанията, за които ищецът се е съгласил да се откаже от вече изтеклата погасителна давност.Във второто споразумение обаче /предмет на касационната жалба/ нещата стоят по различен начин : сумата 7861, 20 лв е обозначена не като лихва, а като главница ; липсва детайлна справка за дълга, същият не може да се индивидуализира, както според представеното писмено доказателство, така и от приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза : посочени са различни падежни дати, без да е ясно защо фигурират по подобен начин.При това положение е прието, че признатото вземане не е индивидуализирано в достатъчна степен.То касае периодични плащания, които се погасяват с изтичане на тригодишна давност, която тече от датата на изискуемостта им, следователно са погасени и недължими.Липсва установена валидна воля за признаване на задължението за лихви, обективирано от страната.Поради това е прието, че Н. дължи сумата 11 711, 05 лв-представляваща главница и не дължи сумата от 7861, 20 лв-лихва по споразумителен протокол. С подадената касационна жалба касаторът „ЧЕЗ Електро България“АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното такова, като е признато за установено, че С. Ц. Н. не дължи на ответното дружество сумата 7861, 20 лв по споразумителен протокол от 17.8.20 г, като погасена по давност, от прилагането на която ищецът не се е отказал изрично. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и основанието по чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност поради нарушение на материалния закон. Формулирани са следните въпроси : 1.Признаването на съществуващо задължение и изразяването на воля за плащане заличава ли изтеклата до момента давност и представлява ли отказ на длъжника от възможността да се ползва от нея. 2.По какъв начин следва да се преценява изходящо от страната извънсъдебно признание на факти и следва ли да бъде кредитирано от съда. По така поставените въпроси. Цитираната в изложението практика на САС няма отношение към приложение на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не влиза в обхвата на така посоченото касационно основание.Решенията на ВКС, на които касаторът се позовава са съответно № 275 от 8.8.2019 г по т.д. № 1603/17 г на ВКС, ТК, Второ ТО и № 134/21.6.2019 г по гр.дело № 4255/18 г на ВКС, Трето ГО.В първото е разгледана различна фактическа и правна обстановка, несъпоставима с настоящата хипотеза.Касае се за търговски спор между две дружества и сключено споразумение, по силата на което същите прихващат взаимно дължими суми, като топлофикационното дружество няма да дължи на енергийния холдинг суми по сключено между тях споразумение, както и холдинга не ще заплати задълженията си за минало време за доставена топлинна енергия в установени размери, в резултат на договорените от страните взаимни отстъпки.Решаващите мотивите на възззивното решение по никакъв начин не влизат в противоречие с цитираната съдебна практика, която от своя страна и не дава отговор на формулирания от касатора въпрос № 1. С второто от цитираните решения на ВКС, Трето ГО е прието, че с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор като си правят взаимни отстъпки, а съдът е длъжен да се съобрази с постигнатата уговорка и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито са уговорени.В разглеждания случай съдът е счел, че установеното със съдебната спогодба следва да бъде зачетено, стига да е налице ясно формулирана воля страната да не се ползва от погасителната давност по смисъла на чл.113 ЗЗД.Разглежданият по делото случай обаче не е такъв, а даже точно обратното.Поледиците от втория споразумителен протокол не могат и не следва да бъдат зачетени.За да се цени споразумението като, обективиращо изричен отказ от право на погасителна давност, то следва по несъмнен начин от него да може да се извлече извод кои конкретни парични задължения, касае този отказ-по кои фактури, с какъв падеж и на каква сума.Данните във втория протокол са разнозначни : четири фактури са от една и съща дата, 4 фактури са с един и същи падеж, 4 фактури, касаят вземания от преди 2010, а са с падеж от 2020 г.Вземанията са за лихви върху главниците по първия протокол, но не са обозначени като такива, а като вземания за главници.При това положение не може да има валиден отказ-нито изричен, нито мълчалив от страна на длъжника да ползва правните последици на непозоваването на погасителната давност, която прилагайки разпоредбата на чл.111 б „в“ ЗЗД и постановките на ТР № 3/18.5.12 г по т.д. № 3/11 г на ОСГТК на ВКС е изтекла за всички задължения като натрупани до 20.10.2006 г-обект на втория споразумителен протокол.Липсва признаване на конкретен дълг от потребителя-в случая по-слабата страна по правоотгношението и реално той не е направил отказ от изтекла давност.Решаващите мотиви на съда не противоречат на посочената от касатора практика, която въобще не разглежда подобни въпроси и е неотносима.По същите причини, представените от касатора решения не обосновават приложението на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като въпросите не са обусловили или предпоставили решаващите изводи на съда, респ.крайния изход на спора. По основанието „очевидна неправилност“-чл.280 ал.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяното от касатора основание.За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.Соченото от касатора нарушение на материалния закон не се установява от настоящия съд във фазата на селекция на касационната жалба. Предвид горното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето ГО О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 92 от 8.12.2021 г, постановено по гр.дело № 283/21 г на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение № 15 от 16.6.21 г по гр.дело № 1274/20 г на Районен съд-Лом, в обжалваната част, с която е признато за установено, че С. Ц. Н. не дължи на ответното дружество сумата 7861, 20 лв по споразумителен протокол от 17.8.20 г. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.