РЕШЕНИЕ № 53 / 04.10.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при участието на секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурор Антоанета Близнакова като изслуша докладването от съдия Биляна Чочева по наказателно дело №1072 от 2021 г. по описа на ВКС, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, ал.1 от НПК по жалба и допълнение към нея от адвокат В. Й. – служебен защитник на подсъдимия А. М. А. срещу Присъда №17 от 15.09.2021 г. по В.Н.О.Х.Д. №128 от 2021 г. по описа на Апелативен съд – София. В касационната жалба и допълнението към нея са релевирани и трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Изложените аргументи за допуснати съществени процесуални нарушения сочат за необоснованост на атакувания съдебен акт и непълнота на доказателствата. Извън тези доводи, които не са касационно основание, в същата се съдържат и такива, насочени срещу изложените мотиви на присъдата на въззивната инстанция, които са оценени като несъответстващи на изискванията на чл. 305 от НПК. Твърди се, че в атакувания съдебния акт липса обективно, всестранно и пълно обсъждане на съществени обстоятелства по делото, като според защитника вместо да направи обстоен анализ на доказателствената съвкупност въззивната инстанция е преразказала част от показанията на разпитаните свидетели и вещи лица без да открои и анализира кои от тях имат доказателствена стойност за изясняване на обективната истина. Излагат се доводи, че присъдата на въззивната инстанция е произнесена въз основа на непълна, необективна и превратна преценка на доказателествения материал по делото в нарушение на правилата на формалната логика и без да се съблюдават основните принципи при формиране на вътрешното убеждение. Изтъква се, че съдът неоснователно е ценил част от прочетените показания на свидетелката К. М. пред съдия от досъдебното производство, приемайки, че са приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.6 от НПК без да се отчете обстоятелството, че при разпита на свидетелката не са присъствали подсъдимият и неговият защитник. Твърди се, че мотивите на съда са непълни и неясни, като не се дава възможност на страните да разберат действителната воля на съда при формиране на вътрешното му убеждение. Във връзка с посочените доводи се отправя искане за отмяна на постановената присъда от въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Пледира касационната инстанция да упражни правомощието си по чл.354, ал.1, т.1 от НПК, а именно да остави в сила присъдата на въззивният съд. Адвокат В. Й., служебен защитник на подсъдимия А. А., моли касационната инстанция да отмени присъдата на въззивния съд или да измени същата, като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно по чл.151, ал.1 от НК, а алтернативно да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Апелативен съд – София. Развива доводи в подкрепа на изложените в съдържанието на депозираните касационна жалба и допълнение към нея за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Изразява становище, че фактическите и правните изводи на въззивния съд не кореспондират и нямат нищо общо с установената фактическа обстановка, която първоинтанционния съд е установил, тъй като той реално непосредствено е събрал всички доказателства по делото. Подсъдимият А. А. поддържа изразената позиция от неговия служебен защитник и заявява в последната си дума, че не е виновен и моли съда да го оправдае. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда от 04.08.2020 г., постановена по Н.О.Х.Д. №2251/ 2019 г. по описа на Софийски градски съд, подсъдимият А. М. А. е признат за виновен в това, че от неустановена дата през лятото на 2018 г. до 04.10.2018 г, на неустановени дати, в гр. София, в къща, находяща се на ул. "Т. Д.", при условията на продължавано престъпление с повече от две деяния, се съвкупил с лице, ненавършило 14-годишна възраст – К. М. М., като извършеното не съставлява престъпление по чл. 152 от НК, поради което и на основание чл. 151, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК е осъден на три години „лишаване от свобода“, като е оправдан по обвинението да е извършил деянията чрез употреба на принуда – със сила и заплашване, и две от деянията да са извършени от повече от две лица – Б. М. А. и две неустановени лица, които се съвкупили с пострадалата вследствие на употребата от А. А. принуда и по отношение на правната квалификация по чл.152, ал.4 вр. ал.3, т.1 вр.ал.1, т.2 от НК. Определен е първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наказанието, като на основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето на задържането под стража на А. А., както и времето, през което спрямо него се е прилагала мярка за неотклонение „домашен арест“. С присъдата подсъдимият Б. М. А. е признат за невиновен в това, че от неустановена дата през лятото на 2018 г. до 04.10.2018 г. в гр. София, в къща, находяща се на ул. "Т. Д." при условията на продължвано престъпление с две деяние, се съвкупил с лице, ненавършило 14-годишна възраст – К. М. М., като пострадалата е била принудена към това чрез сила и заплашване, и деянията са извършени от повече от две лица, а именно: заедно с А. М. А. и още неустановени по делото лица, които се съвкупили с пострадалата вследствие на употребената от А. А. принуда, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 152, ал.4, т.1 вр. ал.3, т.1 вр. ал.1, т.2 от НК. С присъдата съдът се е произнесъл и по разноските, възложени в тежест на подсъдимия А. А.. Недоволен от първоинстанционният съдебен акт, прокурорът от Софийска градска прокуратура подал протест, считайки, че присъдата е неправилна по отношение на двамата подсъдими, тъй като в хода на съдебното следствие се установявала фактологията, описана в обвинителния акт, поради което се е искало осъждането им по повдигнатото на всеки от тях обвинение за престъпление по чл.152, ал.4, т.1 вр. ал.3, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. чл.26, ал.1 от НК. Алтернативно се е искало увеличаване на наказанието на подсъдимия А.. Въззивният съд е бил сезиран и с жалба от защитника на подсъдимия А. А., оспорвайки осъдителната й част. С понастоящем оспорваната пред ВКС въззивна присъда Апелативен съд – София е отменил присъда от 04.08.2020 г, постановена по Н.О.Х.Д. №2251/2019 г. по описа на СГС, 8-ми състав, в частта, с която подсъдимият А. М. А. е оправдан да е извършил престъпление по чл. 152, ал.4, т.1 вр. ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 вр. чл.26, ал.1 от НК в периода от неустановена дата през лятото на 2018 г. до 04.10.2018 г. и е осъден за престъпление по чл.151, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК. Вместо това е постановил нова присъда, с която е признал подсъдимия А. А. за виновен за това, че виновен в това, че от неустановена дата през лятото на 2018 г. до 04.10.2018 г., в гр. София, в къща, находяща се на ул. "Т. Д.", при условията на продължавано престъпление, се съвкупил с лице, ненавършило 14-годишна възраст – К. М. М., като пострадалата е била принудена към това чрез сила и заплашване, както следва: 1. на неустановена дата в периода от лятото на 2018 г. до 04.10.201 8г. в гр. София, в къща, находяща се на ул. "Т. Д." се е съвкупил с ненавършилата 14-годишна възраст К. М., като я принудил за това със сила чрез нанасяне на удари по тялото и чрез заплашване, че ако „шукне“, е свършено с нея; 2. на неустановена дата в периода от лятото на 2018 г. до 04.10.201 8г. в гр. София, в къща, находяща се на ул. "Т. Д." се е съвкупил с ненавършилата 14-годишна възраст К. М., като я принудил за това със сила, като съблякъл насила дрехите й и чрез заплаха – със заплашителен тон й казал да прави каквото й каже: 3. на неустановена дата в периода от лятото на 2018 г. до 04.10.201 8г. в гр. София, в къща, находяща се на ул. "Т. Д." се е съвкупил с ненавършилата 14-годишна възраст К. М., като я принудил за това със сила чрез нанасяне на удари, поради което и на основание чл. 152, ал.4, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода“ в срок от шест години при първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наказанието. С присъдата съдът се е произнесъл по разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия А. А.. Със същата присъда въззивната инстанция е потвърдила първоинстанцонната присъда в останалата й част, с която на основание чл. 304 от НПК подсъдимият А. А. е оправдан по обвинението за извършване на деянията с две или повече лица – с подсъдимия Б. М. А. и две неустановени лица, съгласно повдигнатото обвинение по чл.152, ал.3, т.1 от НК, както и в частта, с която подсъдимият Б. М. А. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл.152, ал.4, т.1 вр. ал.3, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК. В частта, касаеща подсъдимият Б. А., присъдата е влязла в сила, тъй като не са подадени касационна жалба и/или протест, поради което не попада в обхвата на касационна проверка, съгласно член 347 от НПК. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 350, ал.1 от НПК от процесуална легитимирана страна и разгледана по същество е неоснователна. В жалбата основно се съдържат оплаквания, които се поддържат и в съдебното заседание пред касационната инстанция, и могат да бъдат подведени под касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Доводите в тази насока са за липса на обективно, всестранно и пълно изследване на значимите за правилното решаване на делото фактически обстоятелства и отсъствие на обективен анализ на доказателствената съвкупност. Твърди се, че присъдата на въззивната инстанция е произнесена въз основа на непълна, необективна и превратна преценка на доказателствения материал по делото в нарушение на правилата на формалната логика и без да се съблюдават основните принципи при формиране на вътрешното убеждение. Това оплакване не може да бъде споделено от настоящия съдебен състав. Касационният съд при упражняване на възложените му правомощия не установи нарушение на процесуалните правила, регламентирани в разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, вменяващи задължение за обективно, всестранно и пълно изследване и изясняване на всички обстоятелства по делото и не констатира недостатъци в доказателствената дейност на въззивната инстанция, която да е довела до погрешни изводи относно съставомерността на деянието и неговото авторство. Съдът е извел фактическите положения, приети за установени, след внимателен анализ и оценка на целия доказателствен материал. С нужната изчерпателност е аргументирал кои доказателствени материали е ползвал при постановяването на присъдата, излагайки последователно пътя на своите разсъждения, както и каква доказателствена стойност им се придава. Показанията на пострадалата са били аналитично и задълбочено обсъдени, както в светлината на останалите свидетелски показания, така и в контекста на специализираните експертни заключения. От мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че въззивния съд е извършил дължимата проверка на присъдата в съответствие с изискванията на чл. 313 и чл. 314, ал.1 от НПК, а постановената от нея присъда, заедно с мотивите към нея, напълно покриват стандарта на чл. 339, ал.3 вр. чл. 305 от НПК. Въззивния съд правилно е заключил при съпоставката на доказателствените материали по делото, че първата инстанция неправилно е оправдала подсъдимия А. А. по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 152, ал.4, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК, извършено спрямо пострадалата К. М.. Въззивната инстанция е допуснала провеждането на съдебно следствие с оглед пълното изясняване на въпросите относно споделената от пострадалата информация пред част от свидетелите, действителните й отношения с подсъдимите, както и свидетелската годност на депозираните от нея показания, предвид установените по делото противоречия между тях. Този подход е бил необходим, за да може въззивният съд да извърши самостоятелен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, за да може да преодолее тези противоречия при разкриването на обективната истина. Съдебният състав на Апелативен съд – София е извършил независима оценка на доказателствата по делото отделно и съпоставяйки ги едно с друго. Аргументирано са възприети депозираните в хода на първоинстанционното съдебно следствие, а също и в въззивното съдебно следствие, гласни доказателствени средства на подсъдимия А. А., на свидетелите К. М., М. М., С. Х., Г. Д.,М. И., Ж. Т., Е. Н., С. С., Т. Т., А. А., А. К., В. И. и С. А., включително и тези от досъдебното производство, приобщени по надлежния процесуален ред на чл.281 и следващите от НПК. Въззивният съд правилно е преценил, че с най-голямо значение за изясняване на обективната истина са показанията на пострадалата К. М.. В тяхна подкрепа са не само свидетелските показания на Е. Н., М. И., Ж. Т. и В. И., но също и заключенията на съдебно-медицинската, комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза от досъдебното производство, както и допълнителната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, проведена пред въззивната инстанция на пострадалата. Въззивният съд обосновано е оценил доказателствената годност на депозираните показания от пострадалата К. М., позовавайки се на изводите на вещите лица от направените експертизи, за липсата на фантазност и повишена внушаемост от нейна страна. Овен това въззивният съд правилно е оценил, че поведението на пострадалата К. М. е обусловено от налично разстройство на привързаността, конкретната тинейджърска възраст и настъпилото посттравматично стресово разстройство, обяснимо от експертна гледна точка именно с преживяната травма. Обосновано е отразено, че възможността неточностите и несигурността в детайлите на показанията на пострадалата да се дължат не на лъжа или измислица, а поради повлияването им от възрастта и емоциите. Именно отчитането на индивидуалните характеристики на психиката на пострадалата, както и безспорно наличното при нея посттравматично стресово разстройство, обсъдени от компетентните вещи лица, е дало основание на въззивния съдебен състав да счете за достоверно твърдението й, че упражнените от страна на подсъдимия А. А. насилие и заплахи не са били просто съпътстващи отношенията им, а целящи преодоляване на несъгласието й в част от случаите да осъществи полов акт с дееца. В конкретния случай, независимо от констатираното емоционално представяне на фактите при съобщаваните детайли относно конкретното насилие с точното време и място на отделните случаи, липсват основния да се приеме, че е налице целенасочено подвеждащо представяне на действително случилото се, за да се навреди на бивш приятел, какъвто към момента се явява подсъдимия А. А.. Въззивният съд аргументирано е приел, че не без значение в тази насока е и отсъствието на заинтересованост от изхода на делото при липсата на заявена процесуална позиция за участие като страна в производството чрез поддържане на обвиниеното и/или чрез предяване на гражданскоправна претенция за обезвреда. Не може да бъде споделено възражението на защитата относно невъзможността за приобщаване на свидетелските показания на пострадалата К. М., дадени в досъдебното производство пред съдия, поради неприсъствието на подсъдимия и неговия защитник, съгласно процесуалния ред по чл.281, ал.1, т.6 от НПК. Въззивният съд обосновано е посочил, че за разкриването на обективната истина с най-голямо значение са показанията на пострадалата К. М., за която било категорично изяснено, че към момента на провеждане на съдебното производство е непълнолетна и е със специфични нужди от защита, поради което много внимателно е трябвало да се прецени достоверността на нейните показания. Аргументирано съдебния състав на въззивната инстанция е приел защо същите не са процесуално негодни и само на това основание да е необходимо изключването им от доказателствения материал. Мотивирано е изтъкнато, че процесуалното изискване по чл.280, ал.6 от НПК цели преди всичко охрана интересите на свидетеля, като значимостта му за гарантиране в най-пълна степен на свободното и достоверно излагане на възприетите факти е от значение за преценката на съда относно доказателствената стойност на показанията. Същият извод е бил преценен и от първата инстанция относно отказа да прочете в цялост показанията на К. М., дадени в досъдебното производство пред съдия в присъствието на свидетелката, тъй като приобщаването на въпросните показания по реда на чл.281, ал.1, т.6 от НПК има приоритет пред възможността за провеждане на разпит по чл.280, ал.6 от НПК, уредена като изключение. Поради тези доводи въззивният съд е отчел, че с ползването на показанията на свидетелката К. М. не е допуснато съществено процесуално нарушение, защото приетата за установена фактология не се основава единствено на така коментираните показания, а е възприета само онази част от тях, намираща опора и в останалите обсъдени доказателства по делото. В тази връзка е правилен подходът на инстанциите по фактите да съпостави същите с останалите доказателствени материали – свидетелски показания и експертни заключения. Въз основа на тях са направени изводите, както за реализирането на полов контакт, така и за упражняването на насилие спрямо малолетното лице. От приложените доказателствени материали по делото може да се направи единен и аргументиран правен извод, че те не са анализирани едностранно, превратно или в разрез с правилата на формалната логика, а точно обратното – след внимателен и прецизен анализ на доказателствената съвкупност въззивният съд е успял да пресъздаде максимално подробно обективната действителност на случилото се и така да даде обоснован отговор на въпроса дали подсъдимия е извършил съответното престъпление по чл. 152, ал.4, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК. По отношение на съдържащото се в касационната жалба оплакване за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, този съдебен състав намира за необходимо да посочи, че бланкетният начин на изложението му не позволява детайлното му обсъждане. Тук е мястото да се отрази, че за разлика от въззивната инстанция, която по силата на чл. 314 от НПК е задължена да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, правомощията на касационният съд са ограничени по силата на чл. 347, ал.1 от НПК само до обжалваната част на присъдата или решеното и по отношение на обжалвалите лица. И тъй като посочените в касационната жалба основание предопределят обхвата на касационна проверка, процесуалният закон в чл. 351, ал.1 от НПК е въвел завишени изисквания за съдържанието на касазионната жалба – основанията, които се поддържат следва да са добре мотивирани, а искането което се прави да бъде подробно обосновано, като се посочи изрично и конкретно съответната част от съдебния акт, от която страната е останала недоволна, както и основанията за това, защото касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата. Във връзка с така изложените принципни положения настоящият касационен състав обсъди оплакването в жалбата за нарушение на материалния закон единствено в контекста на несъгласието на подсъдимия А. А. с осъждането му и намери същото за неоснователно, тъй като правилно установената фактическа обстановка на деянието, квалификацията на същото по чл. 152, ал.4, т.1 вр. ал.1, т.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК е законосъобразна. Подсъдимият А. А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на инкриминираното деяние. По делото безспорно е установено неговото авторство, мястото, периода от време и начина на извършването му. Деецът е познавал пострадалата и е съзнавал нейната възраст и че е малолетна, и не желае извършването на полово съвкупление, за което той я принудил, употребявайки сила и заплашване, включително за последващото й въздържание от това да каже някому за случилото се. В жалбата се релевира довод за явна несправедливост на наложеното наказание, но без да са изложени подробни аргументи, но доколкото подсъдимия А. А. оспорва ангажирането на наказателна отговорност, ВКС извърши проверка на тежестта й в контекста на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. За да прецени дали наложеното на подсъдимия А. А. наказание е справедливо с оглед постигането на целите по чл. 36 от НК, настоящият съдебен състав изследва всички смекчаващи и отегчаващи наказателната му отговорност обстоятелства, в резултат, на което стигна до извода, че размерът му законосъобразно е определен при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК, а именно под минимално предвидения десетгодишен срок, който би се явил несъразмерно тежък. Като смекчаващи отговорността обстоятелства са отчетени чистото съдебно минало на подсъдимия /настъпилата реабилитация на предходни осъждания/, трудовата му ангажираност към инкримирания период, както и липсата на данни за други негови противобществени прояви, които сочат за невисока степен на обществена опасност на личността му, а като отегчаващи са приети значителните вредни последици върху личността на пострадалата, надхвърлящи обичайните такива на престъплението по чл. 152 от НК, тъй като понастоящем продължава престоят й в кризисен център. Правилно е анализирано, че механизма на извършване и тежестта на конкретното престъпление, характеризиращо се със сериозна упоритост при реализирането не само на три отделни деяния, но и на останалите макар и ненасилствени сексуални контакти в създадената връзка с малолетно лице и то при неколкократно изразяването категорично противопоставяне на родителя, също е оказало неблагоприятно въздействие върху нормалното психическо развитие на пострадалата. Въззивният съд обективно е взел в предвид особеностите на конкретния случай, при който посегателството спрямо пострадалата К. М. е било реализирано при условията на доброволно създадени отношения и оказано в немалка степен съдействащо за това поведение от нейна страна, която е имала желание да изгради връзка с подсъдимия, въпреки наличната възрастова разлика и негова обвързаност с отсъствалите за момента жена и деца. Правилно е отчетено, че реализирането на доброволни сексуални контакти в рамките на тази връзка в съвкупност с демонстрираното субективно усещане на К. М. за порастване и нежелание да се спазва изискваното от родителя поведение, може да се приеме, че също са мотивирали действията на подсъдимия, тъй като по този начин се е способствало за занижаване на задръжките у него. Обосновано въззивната инстанция е приела, че при индивидуализацията на отговорността на подсъдимия следва да се има предвид, че употребената принуда не е била със сериозен интензитет. Настоящият касационен състав намира за правилни изводите на въззивния съд относно определянето по вид, размер и начин на изтърпяване на наложеното наказание като максимално съответстващо на степента на обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, поради което същото не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Воден от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Присъда №17 от 15.09.2021 г., постановена по В.Н.О.Х.Д. №128 от 2021 г. по описа на Апелативен съд – София. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.