Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е          №137     гр. София, 09 март 2010г.       В   ИМЕТО   НА   НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести февруари, две хиляди и десета година, в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :ГРОЗДАН ИЛИЕВ                ЧЛЕНОВЕ :КЕТИ МАРКОВА                                                                                     ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА при  секретар ЛИЛИЯ  ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора ЯВОР  ГЕБОВ изслуша докладваното от съдията   ЦВЕТИНКА   ПАШКУНОВА н. д. № 779/2009 година Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимия С, депозирана чрез упълномощения му з. , срещу въззивно решение №428/18.11.2009 година на Апелативен съд-София, постановено по ВНОХД №545/2009г., с което е изменена първоинстанционната присъда на Софийски градски съд от 20.03.2009година, по НОХД №1427/2007г. относно мястото на изпълнение на наложеното наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като е определено то да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип. В касационната жалба се визират допуснати от първостепенния и въззивен съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неизпълнение на установените в разпоредбите на чл.чл.13 и 14НПК процесуални задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, обективирано в повърхностен анализ и непрецизна юридическа оценка на приобщените гласни доказателствени източници /обясненията на С. М. , свидетелските показания на пострадалата Л. Н. и нейната майка Д/; в съществуващи непълноти и неясноти в инкорпорираната по делото доказателствена съвкупност за времевите, пространствени характеристики и механизма на инкриминираното деяние, за мотивите, подбудите и преследваните цели при неговото извършване, довело до ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимото лице, при недоказаност на обвинителната теза. Релевират се оплаквания и за дерогирани от съдебните инстанции императивни предписания на чл.246 и чл.287 НПК, обосновали неправилно приложение на материалноправната норма на чл.142а, ал.3, вр.ал.1 от НК и санкциониране на подсъдимия М за престъпно посегателство, за което не е повдигнато обвинение от прокурора. Очертана е позиция и за несъблюдаване на материалния закон и явна несправедливост на индивидуализираното за престъплението и лимитираното при условията на чл.68, ал.1 от НК за изтърпяване наказание - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, аргументирана със съображения за субективна престъпна несъставомерност на инкриминираното поведение на С. М. , и с доводи за изтекла абсолютна погасителна давност по отношение на приведените в изпълнение санкционни последици по НОХД№1584/94г. и НОХД№3042/95г. на СРС. Предлага се касационният съд да отмени атакувания съдебен акт и оправдае подсъдимото лице или наказателното дело бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-София. Алтернативно се предявяват искания за упражняване на регламентираните в чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1 НПК правомощия, като въззивното решение бъде ревизирано в санкционната част чрез редуциране на наложената наказателна санкция. В съдебно заседание на 26.02.2010 година пред касационната инстанция, С. М. и неговият процесуален представител поддържат депозираната жалба и изложените в нея подробни доводи, поставяйки акцент на невинността на подсъдимото лице. Прокурор при ВКП дава мотивирано заключение за законосъобразността и справедливостта на въззивното решение, и пледира същото да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на касационната проверка по чл.347 НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 20.03.2009 година, по НОХД№ 1427/2007г., Софийски градски съд признал подсъдимия С. Н. М. за виновен в това, че за периода 28-29.08.1998 година, в гр. С., противозаконно лишил от свобода малолетната Л. Н. , поради което и на основание чл.142а, ал.3, вр.ал.1НК го осъдил на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, като го оправдал по повдигнатото му и предявено обвинение по чл.142, ал.2, т.т.2 и 3, вр.чл.20, ал.2 НК. С визирания съдебен акт в съответствие с изискванията на чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение определеното с присъди по НОХД№1584/94г. и НОХД №3042/95г. на СРС общо наказание лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ. С атакуваното въззивно решение 428/18.11.2009г., Апелативен съд-София в производство, образувано по жалба на подсъдимото лице е изменил първоинстанционната присъда досежно мястото на изтърпяване на лимитираните при условията на чл.68, ал.1НК санкционни последици и постановил същите да бъдат изпълнени в затворническо общежитие от открит тип. Касационната жалба на подсъдимия М е НЕОСНОВАТЕЛНА. При осъществения съдебен контрол, настоящият състав не констатира визираното несъобразяване с процесуалните норми на чл.чл.13 и 14 от НПК, и релевираните пороци в доказателствената дейност, довели до погрешни изводи за основния факт на наказателния процес - извършване на инкриминираното неправомерно деяние и неговото авторство. В рамките на предоставените от процесуалното законодателство правомощия и съгласно очертания от разпоредбите на чл.313-340 от НПК регламент, въззивният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Софийски градски съд, и след изпълнение на възложените му от закона задължения за безпристрастно, всестранно и пълно изследване на всички факти, правнозначими за повдигнатото обвинение по делото, при прецизна интерпретация на приложения доказателствен материал, мотивирано приел, че същата е правилна и обоснована. Инкорпорираната в хода на досъдебното разследване и при проведените пред първостепенния съд процесуално-следствени действия, доказателствена маса установява по несъмнен и безспорен начин конкретиката на непровомерното поведение на С. М. , за което е ангажирана наказателната му отговорност. Същата сочи, че на 28 и 29 август 1998 година, в гр. С., в жилище на ул.”Лайош Кошут”№17 и в находящо се в жк ”Надежда” II-ра част кафене, подсъдимият ограничил възможността за свободно придвижване на отвлечената от Л. и М. Лазарови малолетна Л. Н. , като препятствал реализиране на заявените от нея желания да осъществи телефонна връзка и словесен контакт със своята майка, и да се прибере у дома. Единадесетгодишното дете било държано като заложник за уреждане на финансовите претенции към нейния родител - Д. С. до постигането на преследваното от Лазарови обещание за заплащане на претендираната сума и намесата на уведомените от С. компетентни органи. Очертаните фактически положения са изведени след задълбочено обсъждане на приобщените гласни и писмени доказателствени средства /обясненията на подсъдимия; свидетелските показания на Л. Н. , Д. С. , Л. Л. , М. Л. , К. Д. , Б. Г. , А. В. , В. А. , Н. А. , М. Д. , Т. В. , В. В. , Д. Г. и В. С. ; протоколи за оглед, претърсване и изземване/, и при професионална оценка на съдържимите се в тях данни. В тази насока неоснователни са възраженията в касационната жалба за неправилно кредитиране разказите на пострадалата и нейната майка- Д. С. , и за тенденциозно игнориране на направеното от подсъдимия признание. Споделените от Л. Н. - жертва на инкриминираното деяние, възприятия и преживявания са убедителни и житейски правдиви относно правнозначимата фактология. Пострадалата пресъздава последователно и коректно обстоятелствата, релевантни за времето, мястото, механизма на извършеното спрямо нея посегателство, като същата е категорична и досежно съпричастността на С. М. На еднопосочност и корелация със заявеното от Л. Н. по отношение на престъпния акт индицира и фактологията, обективирана в очертаните при проведения от първостепенния съд разпит на нейния родител- С. Формираното заключение не се опровергава от съществуващите незначителни противоречия и неточности в детайлите на визираните свидетелски показания, неотносими към предмета на доказване и обясними с липсата на спомен, поради изтеклия продължителен период от време. Достоверността на коментираните гласни доказателствени източници е проверена и чрез внимателен анализ на депозираното от свидетелите Л, и при съпоставянето им с твърденията на К. Д. , Б. Г. и В. С. за случилото се на 28.09.1998 година, и на участващите в оперативните мероприятия по издирване на отвлеченото дете, полицаи. При очертаната доказателствена съвкупност изолирани и абсурдно нелогични са дадените от подсъдимия обяснения за поет към Лазар и М. Лазарови ангажимент за гледане на малолетното момиче, с юридически усет разгледани и ценени от съдебните инстанции в аспекта на лансирана защитна теза. В контекста на изложените съображения голословни и несъстоятелни са и предявените доводи за доказателствени непълноти, съпроводени с бланкетни предложения за събиране на „нови доказателства” и за допускане на преразпити на подсъдимия и на свидетелите по делото, които при отсъствие на словно материализирани в съдебните протоколи подобни искания и при констатираната изчерпателност на използуваните способи за доказване, категорично и безусловно обосновават липса на необходимост от уважаването им. Софийски градски съд и въззивният състав не са допуснали процесуални нарушения при формирането на своето вътрешно убеждение по включените в обсега на чл.102 от НПК факти, свързани с инкриминираното деяние и неговият извършител. Те са осъществили изискуемата се процесуална дейност за разкриване на обективната истина в наказателния процес, стриктно спазвайки разпоредбите на чл. чл.13, 14 и 107 от НПК, и формулирали фактически изводи, базиращи се на всеобхватна и прецизна интерпретация на доказателствените средства. Предложените аргументи мотивират ВКС да приеме, че не са налице касационни основания по чл.348, ал.1, т.2 НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение, с последващо оправдаване на С. М. , или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-София. Упражняване на визираните правомощия на касационната инстанция не предпоставят и релевираните оплаквания за дерогирана от въззивния съд императивност на нормите на чл.246 и чл.287НПК, проявила се в прилагане на правната норма на чл.142а, ал.3, вр.ал.1НК, с произтичащите от това санкционни последици за подсъдимото лице, при повдигнато срещу него обвинение по чл.142, ал.2, т.2 и т.3, пр.2, вр.чл.20 ал.2НК, и индицираща на изземване на предоставената от Конституцията власт на прокурора. С обвинителния акт на Софийска градска прокуратура се претендира реализиране наказателната отговорност на Лазар Лазаров, М. И. /Лазарова/ и С. М. за извършено неправомерно посегателство по чл.142, ал.2, т.т.2 и 3, пр.2, вр.чл.20 ал.2 от наказателния закон, в актуалната му редакция към момента на осъществяване на инкриминираното деяние /ДВ, бр.50/1995 година/. Същата сочи на усложнена престъпна дейност /двуактно престъпление/, включваща отвличането като проява без самостоятелен престъпен характер и криминализирания в чл.142а на НК престъпен акт - противозаконно лишаване от свобода, и разкриваща своебразен общественоопасен характер, при определената даденост на обективна и субективна връзка . В рамките на описаните факти за инкриминираната задружна престъпна дейност са визирани неправомерните действия на подсъдимия М за периода 28-29.08.2009 година, изразяващи се в „пазенето” на отвлеченото от Лазарови дете в заключен апартамент, находящ се на ул.”Лайош Кошут” №17, и в последващото „поверяване” на малолетната Н. , в кафене в жк ”Надежда”, гр. С.. При постановяване на първоинстанционната присъда, съдът при съблюдаване очертанията на обвинителната теза и въз основа на безспорно установените фактически данни, е приел недоказаност на съпричастността на С. М. в реализираното отвличане и доказателствена необезпеченост на инкриминираното съучастие, поради което оправдал подсъдимото лице по повдигнатото обвинение за престъпление по чл.142, ал.2, т.т.2 и 3, пр.2, вр.чл.20 ал.2 от НК и ангажирал неговата наказателна отговорност по чл.142а, ал.3, вр.ал.1НК, при идентичност на визираните форми на проявление на описаното в прокурорския акт неправомерно поведение на С. М. С очертаната процесуална дейност аргументирано се е солидаризирал и въззивният състав в обсега на осъществяваната инстанционна проверка. Последното не обосновава заключение за ограничени процесуални права и накърнени интереси на М. , предпоставено от неразбирането на регламентирания в чл.287НПК институт. Изменение на обвинението е налице, когато на обвиняемото, респективно подсъдимо лице, не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се изгражда обвинителната теза и които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението и правната му квалификация, поради което и той не е могъл чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита. Този институт е приложим при събрани в хода на проведеното следствие пред първостепенния съд доказателства, очертаващи съществена промяна в обстоятелствената част на обвинението и създаващи основание за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, по което подсъдимият не се защитавал, или в случаите на правоприлагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, при кумулативна неизвестност на правнозначимите факти за органите на досъдебното производство, каквито хипотези не се констатират в конкретния казус. Контролираните съдебни инстанции са се съобразили с обективираната в обвинителния акт воля на прокурора и в лимитираните от него фактически граници са очертали правната квалификация на извършеното от С. М. посегателство по чл.142а, ал.3, вр.ал.1НК и приели липса съучастие при общност на умисъла. Субсумираното от визираната правна норма неправомерно деяние се инкорпорира изцяло от очертаното в чл.142, чл.142, ал.2, т.т.2 и 3, пр.2 от наказателния закон /ДВ,бр.50/1995г./ двуактно престъпление, съставът на което поглъща обективните и субективни признаци на противозаконно лишаване от свобода на малолетно лице. Логическа последица от предложените аргументи е допустимото преквалифициране на инкриминираното деяние на С. М. по чл.142а, ал.3, вр.ал.1НК, сочещо на ревизия на правните изводи на прокурора в обсега на описаната фактология. Същото, преценено във взаимовръзка с постановения оправдателен диспозитив по чл.20,ал.2НК обуславя по-благоприятен наказателноправен статут на подсъдимия и не следва да бъде коментирано на плоскостта на релевираните в касационната жалба “допуснати съществени нарушения на процесуалните правила”. ВКС не констатира и релевираните в чл.348, ал.1,т.т.1 и 3НПК, основания. В пределите на установените и доказани фактически положения първостепенният и въззивен съд правилно са приложили материалния закон. С инкриминираните действия по задържане на Л. Н. , непозволяващо завръщането й вкъщи, и с наложените ограничения за контакт на малолетното лице с нейни близки, подсъдимият е консумирал престъпния състав на чл.142а, ал.3НК. Той е лишил по противозаконен начин от свобода пострадалата Н. и без законно основание /упражнени родителски или предоставени надзорни права/ накърнил възможността й за придвижване, която същата е могла да реализира фактически и лично, или чрез изразената воля на законния си представител. Налице са и изискуемите се от особената правна норма интелектуални и волеви характеристики на умисъла. В коментирания смисъл лансираната в касационната жалба недоказаност на субективните измерения на престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимото лице, предвид незнанието на извършителя М. , че малолетното момиче е отвлечено от Лазар и М. Лазарови и с оглед липсата на специална цел, са необосновани. Същите са били обект на задълбочена преценка в съобразителната част на обявената от първостепенния съд и потвърдена от Софийски АС присъда, обсъдени са подробно и в детайли, компетентно и с проявен юридически усет. Акцентираните обстоятелства относно познанството на С. М. и похитителите на жертвата, и поддържаните между тях приятелски отношения; проведените разговори във връзка с мястото на престой и задържане на малолетната Н. , последвани от категоричен отказ на подсъдимия и свидетеля Г да предоставят техните собствени жилища за убежище на жертвата, на които М. присъствал и активно участвал; и честата смяна на местопребиваването на заложника, предпоставят предварително формирани и проектирани в съзнанието на автора на престъпното посегателство представи досежно предхождащия противозаконното лишаване от свобода престъпен акт. Подкрепящ изведеното категорично заключение е и разказът на пострадалата за осъществените със С. М. словесни контакти, при които тя е заявила желание да говори със своята майка и да се върне при нея, неудовлетворено от подсъдимия. Последното очевидно сочи на знание, че Лазар и М. Лазарови не са оправомощени да полагат грижи за детето и предпоставя предвидената форма на вина за неправомерното задържане. Що се отнася до релевираната недоказаност на съществуваща цел - да се лиши малолетно дете от свобода”, същата индицира на недопустимо смесване на очертаната обективна форма на изпълнителното деяние на инкриминираното престъпление с неговите субективни параметри, и противоречи на буквата и духа на закона, доколкото правната конструкция на нормата на чл.142а НК не предвижда визираната цел. При съблюдаване обществената опасност на инкриминираното престъпление и личността на неговия извършител, след прецизен анализ на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, и в съответствие с изискванията на чл.36НК са лимитирани и отмерени при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК санкционните последици за С. М. - ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода. При диференциране на наказателната отговорност съдебните инстанции са взели предвид тежестта на престъпното посегателство,обективирана в конкретиката на неправомерните действия /индивидуализиращите механизма на извършването им характеристики, с поставен акцент на интензитета на упражнената принуда, техните времеви измерения и насоченост по отношение на малолетно лице/. Внимателно са отчели и съдържимите се в доказателствения материал фактически данни, свързани с подсъдимото лице и неговото семейно положение /баща на две деца/, съдебно минало и процесуалното му поведение в хода на разследването. При задълбочената преценка на обстоятелствата, имащи значение за наложеното наказание правилно първостепенният съд и въззивният състав са интерпретирали и изтеклия период от време от извършване на инкриминираното престъпление до неговото санкциониране. Съобразявайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и на ВКС, съдебните инстанции обосновано са приели, че подсъдимият следва да бъде премиран с определяне на по-лека наказателна санкция, която да компенсира продължителността на наказателното производство и произтичащите от това негативи по отношение на гарантираното му от чл.6, т.1 ЕКПЧ право на разглеждане на обвинението в „разумен срок”. Аргументацията на Софийски АС за пределите и съдържанието на отговорността на С. М. като вид, размер на наказанието и начин на изпълнение формира вътрешното убеждение на настоящия касационен състав за липса на необходимост от изменение на атакуваното решение, чрез намаляване на наложената санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Корекция в претендираната от договорния з. посока, интерпретирана в контекста на облика на очертаната престъпна дейност и данните за личността на подсъдимия, тангира с безнаказаност. Правилно е приложена и разпоредбата на чл.68, ал.1 от НК спрямо предходните осъждания на С. М. за извършени престъпления по чл.195 и чл.197НК,и приведена за изтърпяване определената с присъди по НОХД№1584/94г. и НОХД№3042/95г. обща най-тежка наказателна санкция - лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ. Неоснователен във визирания аспект е доводът за абсолютна погасителна давност спрямо визираното наказание, некореспондиращ на съдържанието на чл.82, ал.2, пр.2 от НК. Цитираната материалноправна норма предписва, че давността за изпълнение на наказанието започва да тече от деня, когато присъдата е влязла в сила, а по отношение на наказание, отложено съгласно чл.66НК – от влизане в сила на присъдата или определението по чл.68НК, на последното от които сочи конкретното дело. По изложените съображения касационната инстанция счита, че в рамките на възложената компетентност и с оглед предоставените процесуални правомощия в настоящото съдебно производство, следва да остави в сила атакувания съдебен акт, с който е изменена присъда от 20.03.2009 година на Софийски градски съд, по НОХД №1427/2007г. Воден от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №428/18.11.2009 година, постановено по ВНОХД №545/2009г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.