Р Е Ш Е Н И Е № 73 Гр.София, 01.04.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ЧОБАНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 233/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 44/19.10.15 г.,постановена от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по Н.Д. 287/ 15 г., подсъдимият Т. А. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.278,ал.6 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца и глоба в размер на 4 000 лв. На основание чл.66,ал.1 НК така наложеното наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от четири години. На основание чл.278,ал.7 НК е отнет в полза на държавата предметът на престъплението. Тази присъда е потвърдена с решение № 15/19.01.16 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д. 543/15 г. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който в срок го атакува пред настоящата инстанция чрез своя защитник. Посочени са касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на касатора; или отмяна на същото и връщане на друг състав на второстепенния съд за ново разглеждане;или изменение на решението и намаляване на наложеното на А. наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Не се явява и неговият защитник,който е депозирал допълнение с развити в него съображения към претенциите по касационната жалба. Представителят на ВКП намира, че решението на ПАС следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с изразените в тях доводи, като прецени мнението на прокурора в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Въпросите, поставени в касационната жалба и допълнението към нея, са поставяни и пред решаващите съдилища и те са им дали макар и кратки отговори. Що се касае до възраженията, отправени до въззивния съд, чийто съдебен акт е предмет на разглеждане пред ВКС, изложените от ПАС аргументи са повече от пестеливи, но все пак разбираеми, доколкото са възприети и доводите, изложени от първоинстанционния съдебен състав. Обобщено казано, оплакванията по отношение на допуснати нарушения на процесуалните правила, са неразривно свързани с оплакването за нарушение на материалния закон. Набляга се на обстоятелството, че превратно са тълкувани събраните по делото доказателства и че двете съдебни инстанции са възприели оперативната информация от неназовани източници за годно, и то основно доказателствено средство. Този съд не може да се съгласи с изложената теза. Оперативната информация е била полицейски източник, на основа на който свидетелите Т., Д. и Б. са присъствали на претърсване и изземване, осъществено у подсъдимия и са възпроизвели своите впечатления в тази връзка. А най-важното, по надлежния начин са иззети намиращи се у касатора 1277 броя монети и 1 бр.апликация /изследвани по съответен експертен ред/, за които е прието, че представляват национално богатство по смисъла на чл.146 от Закона за културното наследство /ЗКН/. Така че далеч не оперативната информация стои в основата на ангажиране на наказателната отговорност на А.. Отделен е въпросът,че въз основа на нея се е стигнало до намеса в личната сфера на дееца,санкционирана по съответен наказателно-процесуален ред. По-нататък, предвид установените доказателствени източници решаващите съдилища са направили ясна преценка не само защо не приемат обясненията на подсъдимия, но и защо според тях е подкрепен безусловно умисълът за извършване на престъпление по чл.278,ал.6 НК. Простото атакуване на тази съдебна преценка, без да се излагат доводи за нейна негодност, по съществото си представлява оплакване за необоснованост, която не е касационно основание и няма да бъде обсъждана от настоящия състав. А що се касае до аргумента, че не било установено кога подсъдимият е придобил инкриминираните му вещи, това няма значение, предвид повдигнатото му обвинение единствено за тяхно държане, и то на 30.05.14 г., когато са открити в дома му. Оттук насетне трябва да се вземе отношение по основната претенция за нарушение на материалния закон, тъй като според защитата изопаченият прочит на нормативната регламентация от страна на съдилищата бил довел до осъждане на касатора за престъпление, което той не е извършил. В подкрепа на тази позиция буквално са възпроизвеждани чл.97 ЗКН, чл.4 от Наредба № Н-3 от 03.12.09 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности, издадена от министерство на културата /Наредбата/, както и части от решение № 7/29.09.09 г.на Конституционния съд /КС/ на РБ, постановено по К.Д.11/09 г. Ето защо, въпреки изложения от долустоящите съдилища /от ПАС доста бегъл/ нормативен анализ, се налага да бъде направен такъв и от ВКС на РБ. Подсъдимият е обвинен, че е държал повече от три неидентифицирани и нерегистрирани по надлежен ред археологически обекта, които представляват национално богатство по смисъла на чл.146 ЗКН. Вменена му е разпоредбата на чл.278,ал.6 НК, престъплението по която е такова на просто извършване. За да бъде направен анализ на понятията, очевидно в съответствие с конструкцията на нормата трябва да се обърнем към специалното законодателство. „Археологическият обект” по ал.6 на чл.278 НК е разновидност на „културната ценност” по ал.1-5 на чл.278 НК. И това е така, защото съгласно чл.2,ал.1 ЗКН нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност, биват обхванати от общото понятие културно наследство. В същото време съгласно чл. 146,ал.1 ЗКН археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания. Съгласно ал.3 на този текст пък недвижимите и движимите /според чл.53,т.2 ЗКН това са движими вещи, открити в земята,на повърхността й или под водата и свидетелстващи за отминали епохи и цивилизации, които са обект на археологията/ археологически обекти имат статут на културни ценности с категория национално значение или национално богатство. Структурирането на ЗКН установява отделна регламентация за археологическите обекти извън общата уредба за културните ценности въобще и в частност за движимите културни ценности. Същевременно, според изр.1 на ал.3 на чл.2 от ЗКН, културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост; а според ал.1 на чл.2а ЗКН културните ценности, които са археологически обекти по смисъла на чл.146,ал.1, произхождащи от територията и акваторията на РБ, са публична държавна собственост. Анализът изисква да се спомене чл.4,ал.1 от Наредбата, която визира идентификация на движими вещи, определими като културна ценност. В ал.2 е направено изрично уточнение, че на задължителна идентификация подлежат тези движими вещи по ал.1, които са държавна или общинска собственост. Съгласно ал.3 на цитираната норма пък на задължителна идентификация подлежат движими вещи по ал.1-движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизане в сила на ЗКН. В този контекст, съгласно параграф 5,ал.1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗКН, в едногодишен срок от влизане в сила на закона /приет и изменен през 2009 г./, лицата, които са установили фактическа власт върху движими археологически обекти до неговото влизане в сила, СА ДЛЪЖНИ да поискат тяхната идентификация и регистрация като движими културни ценности. Или казано просто, възможността, дадена в чл.97,ал.3 ЗКН за идентификация и регистрация на вещи или колекция от вещи от страна на физически и юридически лица, съществува за общата категория културни ценности, но не и за археологическите обекти като подкатегория на същите. Прегледът на предвидената уредба за последните следва да бъде комплексен и установява, че тъй като след влизане на ЗКН в сила те са публична държавна собственост, идентификацията и регистрацията за тях са задължителни. И ако не са идентифицирани и регистрирани по реда, предвиден за физическите и юридическите лица, сдобили се с тях преди влизане на ЗКН в сила, следва да бъдат предадени на държавата, чиято собственост са. С такова уточнение трябва да бъде обмисляно бланкетното препращане на чл.97, ал.3 ЗКН към чл.278, ал.6 НК, както е в процесния случай. По този начин не се влиза и в противоречие с приетото по решение № 7/29.09.09 г.на КС на РБ по К.Д.11/09 г. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване, доколкото голямата част от инкриминираните в процесния казус предмети са монети, трябва да се заяви, че съгласно чл.5,т.2 от третираната наредба не подлежат на идентификация по реда на този акт археологически обекти-монети и монетовидни предмети, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизането в сила на ЗКН. Има се предвид, че това става не по Наредба №Н-3, а по друг ред. А съгласно параграф 6, ал.1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗКН, лицата, които до влизането в сила на закона,са установили фактическа власт върху движими археологически обекти-монети и монетовидни предмети, са длъжни в едногодишен срок от влизането му в сила да поискат тяхната идентификация и регистрация; те съгласно ал.2 се извършват от нумизматичните дружества, вписани в регистър на министъра на културата и получили удостоверение за това. В конкретния случай, предвид общото вменяване на чл.97,ал.3 ЗКН и момента на разкриване на държането на монетите от страна на привлеченото към наказателна отговорност лице, разглеждането на този параграф няма нужда да бъде разгръщано. Важно е да се наблегне на обстоятелството, че разпоредбата на обсъждания вече параграф 5 от ЗКН ясно и недвусмислено формулира задължение за идентификация и регистрация на движими археологически паметници на културата, върху които физическите лица са установили фактическа власт до влизането в сила на закона /както е заявил ПАС/. При липса на идентификация и регистрация, те винаги са публична държавна собственост, чието държане представлява престъпление. Ето защо с осъждането на касатора не е допуснато нарушение на материалния закон. Липсват основания и да се приеме,че наложеното на А. наказание е явно несправедливо. То е определено при превес на смекчаващи обстоятелства и в жалбата не са предложени каквито и да са аргументи те да бъдат счетени за многобройни, за да се обсъжда евентуалното приложение на разпоредбата на чл.55 НК /доколкото това е относимо към наложеното наказание, макар и по съществото си да представлява оплакване за нарушение на материалния закон/. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 15/19.01.16 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.543/15 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/