2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
гр. София, 15 април 2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4300 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Т. А. Г., подадена чрез процесуалния ѝ пълномощник адв. К. Т. срещу решение № 260227/30.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 777/2020 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстнционното решение № 260001/31.08.2020 г. по гр. дело № 611/2019 г. на Свогенския районен съд, по иск, заведен от прокурора, жалбоподателката е лишена, на основание чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК, от родителските права по отношение на малолетното ѝ дете М. Г. Х.; определен е режим на лични отношения между майката (жалбоподателката) и детето – всяка втора събота от месеца от 10 ч. до 18 ч.; жалбоподателката е осъдена, считано от 31.08.2020 г., да заплаща месечна издръжка в размер 160 лв. на детето, чрез К. И. Д. и Д. Г. Д.; в тежест на жалбоподателката е възложена държавна такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България не е подала отговор на жалбата. Участвалата в производството Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място] не е насрещна страна по делото спрямо жалбоподателката-ответница, поради което не разполага с процесуално право на отговор на касационната жалба, като може да вземе само становище по нея.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Т. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) има ли право въззивният съд да приеме, че Т. Г. не е осъществявала контакт със своето дете и с това е осъществила състава на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК, след като е възпрепятствана от семейство Д.; 2) правилен ли е изводът на въззивния съд, че Т. Г. не полага грижи за детето си, след като не ѝ е била дадена възможност от семейство Д.; 3) бил ли е длъжен въззивният съд, след като са налице данни за родителско отчуждение, да назначи и изслуша съдебно-психологична експертиза, за да установи обективната истина; 4) влияе ли за установяване на обективната истина неизслушването на родител, чието лишаване от родителски права се иска; и 5) бил ли е длъжен въззивният съд, след като е отпаднало основанието, поради което родителят Т. Г. е била лишена от родителски права, да постанови решение, с което да отхвърли искането за лишаване от родителски права. В изложението на жалбоподателката се сочат и трите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но надлежно е наведено само това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 182/24.02.2010 г. по гр. дело № 999/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Съдът намира, че първите два и последният правен въпрос, формулирани от страна на жалбоподателката, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК – не съставляват „материалноправен или процесуалноправен въпрос“ по смисъла на тази разпоредба, по който да бъде допуснато касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В случая посочените три правни въпроса (първите два и последният в изложението) са така формулирани, че отговорите им изискват преценка относно правилността на конкретни правни изводи на въззивния съд, свързани с конкретната фактическа обстановка по правния спор по делото, поради което тези въпроси не предполагат даване на принципен отговор – с по-висока степен на абстрактност – относно тълкуването на приложими по делото материалноправни и/или процесуалноправни норми. Така изложеното от страна на жалбоподателката изисква преценка относно правилността на въззивното решение, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК и не може да бъде извършвана във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като, както вече беше посочено, основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оплакванията и съображенията за неправилност на обжалвания съдебен акт, дори когато са формулирани във въпросителна форма, както в случая, представляват, не материалноправни или процесуалноправни въпроси – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а могат да се квалифицират само като касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Останалите два правни въпроса (третият и четвъртият в изложението към касационната жалба) са абстрактно поставени, но формулировките им са неточни, поради което могат и следва да бъдат уточнени от съда съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1) длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи съдебно-психологическа експертиза при наличие на данни за синдром на родителско отчуждение, за да бъде установено или отречено наличието му, и съответно – да бъдат взети мерки за преодоляването му, ако отчуждение е налице; и 2) задължително ли е изслушването пред съда на родителя, чието лишаване от родителски права се иска. Настоящата инстанция намира, че тези два процесуалноправни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително – обективираната в посоченото от жалбоподателката, решение № 182/24.02.2010 г. по гр. дело № 999/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В същото е прието, че съдът допуска съществено процесуално нарушение, относимо към правилността на решението му, когато не изслуша родителя, чието лишаване от родителски права се иска, както го задължава разпоредбата на чл. 75, ал. 3 от СК от 1985 г., отм. (аналогична по съдържание с разпоредбата на чл. 133, ал. 2 от действащия СК от 2009 г.). Прието е също, че съдът допуска съществено процесуално нарушение и когото не положи усилия да установи релевантни по делото обстоятелства чрез изслушване на съдебно-психологическа експертиза. В този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В същия смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 и мотивите към нея от същото тълкувателно решение, както и трайно установената практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК, съгласно която, при данни, че е налице родителско отчуждение, съдът изслушва вещо лице – психолог (например: решение № 19/15.02.2019 г. по гр. дело № 2578/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 240/23.10.2019 г. по гр. дело № 414/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/15.07.2015 г. по гр. дело № 7234/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 109/18.06.2020 г. по гр. дело № 2855/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 59/04.05.2018 г. по гр. дело № 2396/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 102/27.06.2019 г. по гр. дело № 4210/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 58/12.02.2014 г. по гр. дело № 6073/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.). В решение № 292/13.10.2014 г. по гр. дело № 2938/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС също е прието, че съгласно чл. 133, ал. 2 от СК е задължително да се покани за изслушване родителят, чието лишаване от родителски права се иска; той може да не бъде изслушан, ако не се яви без уважителни причини, но преди това трябва да му е връчено редовно съобщение, с което да бъде известен за необходимостта да се яви. В противоречие с така цитираната практика на ВКС, окръжният съд не е предприел действия по изслушване на жалбоподателката, въпреки че тя се е явявала лично в проведените открити съдебни заседания във въззивното производство. Също в противоречие с цитираната практика на ВКС, макар да е приел в мотивите към обжалваното решение, че контакти между майката (жалбоподателката) и детето ѝ не са започнали (след петгодишното им прекъсване, установено по делото) и не са възможни предвид отчуждаването на детето от майката и нежеланието му да бъде с нея, въззивният съд не е назначил съдебно-психологическа експертиза.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи съдебно-психологическа експертиза при наличие на данни за синдром на родителско отчуждение, за да бъде установено или отречено наличието му, и съответно – да бъдат взети мерки за преодоляването му, ако отчуждение е налице; и 2) задължително ли е изслушването пред съда на родителя, чието лишаване от родителски права се иска.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 15 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260227/30.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 777/2020 г. на Софийския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателката Т. А. Г. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 15 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната ѝ жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Да се поправи списъка на страните по делото, в който като ответник по касационната жалба да се впише действителният такъв – Прокуратурата на Република България, а не задължително участващата като страна в производството, Дирекция „Социално подпомагане“.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |