22
Р Е Ш Е Н И Е № 50011 София, 17.03.2025г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести март две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 376 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. Г., представляван от адв. Н. Н., касационна жалба на К. С. Б., представляван от адв. Е. Т., и касационна жалба на „Юробанк България“ АД, представлявана от адв. Д. Д., срещу решение № 10316 от 16.04.2021г. по в.гр.д. № 2013/2020г. на САС, ГК, 2 състав, поправено с решение № 2013г. от 20.07.2021г. и изменено с определение № 10255 от 06.10.2021г.
Касаторът „Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният против К. С. Б. иск с правно основание чл.430 ТЗ за солидарно заплащане на сумата 9970 евро, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.04.2012г. – 30.05.2012г., дължими по договор за кредит № 1015/2008г.
Касаторите К. К. Г. и К. С. Б. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 8794 от 20.12.2019г. по гр.д. № 14044/2017г. на СГС, I-1 състав в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на „Банка Пиреос България“ АД на основание чл.430 ТЗ солидарно сумата 54 717,50 евро, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.06.2012г. – 30.08.2012г. по договор за инвестиционен кредит № 1015/2008г., ведно със законната лихва от 31.03.2017г. до окончателното изплащане, а касаторът К. К. Г. е осъден да заплати на ищеца и сумата 9970 евро, представляваща дължими вноски по същия договор, по предявен частичен иск.
Касаторът – ищец „Юробанк България” АД намира, че въззивното решение в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд не е изследвал в пълнота относимите факти, като не е взел предвид, че исковата претенция, както е отразено и в мотивите на обжалвания акт, за сумата 10 000 евро, част от която е и сумата от 9970 евро, е предявена преди изтичане на давностния срок, а именно на 31.03.2017г. Сочи, че с уточняващата молба на банката единствено е конкретизирано каква част от предявената претенция от 10 000 евро се отнася за всяка една от дължимите месечни вноски за главница по договор за кредит № 1015/2008, първата от която е с падеж 30.04.2012г. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен цялост.
Ответникът К. С. Б. е представил отговор, с който оспорва касационната жалба на ищеца „Юробанк България” АД. Прави възражение и за недопустимост на подадената от ищеца касационна жалба, тъй като сумата 9970 евро е извън обхвата на касационно обжалване, посочен в чл.280, ал.3 ГПК. Намира за правилен извода на въззивния съд за частично погасяване по давност на предявения против него иск и моли възивното решение в обжалваната от ищеца част да бъде оставено в сила.
Ответникът К. К. Г. оспорва касационната жалба на „Юробанк България” АД, като излага съображения за нейната неоснователност.
Касаторът – ответник К. К. Г. поддържа, че решението в обжалваната от него част е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба и при нарушение на правото му на защита. Твърди, че нито в исковата молба, нито в подадената в отговор на указанията на първоинстанционния съд молба за отстраняване на недостатъци, са ясно индивидуализирани за кои точно анекси се твърди, че обвързват ответниците и са основание на иска; че не е ясно посочен видът на солидарната отговорност; че от единна претенция се преминава към отделни частични претенции по отделни вноски по погасителен план, но дължима такса по всеки от обективно и субективно съединените искове не е платена, а неправилно е определена една обща такса в нарушение на чл.72 ГПК. Поддържа, че въззивното решение е недопустимо и поради нередовност на молба вх. № 5101891 от 30.06.2017г. на СРС за изменение на иска, в която се заявява увеличение на исковата претенция до сумата 64 677,50 евро, без да се сочи дали това е частична претенция и дали увеличеният размер се претендира солидарно от двамата ответници и без да е отправено искане; въвеждат се няколко неясни, неточни и взаимно изключващи се текстове, като се посочва съвсем различно число на претенцията – 64 687,50 евро и се използва понятието „вноска“ вместо описаното в исковата молба понятие „главница“; сочи се, че увеличението на исковата претенция е по отношение на дължимата и незаплатена вноска по договора за кредит с падеж 30.06.2017г., която дата е извън исковия период. Твърди още, че препис от тази молба не му е връчен, с което е нарушено правото му на защита. Излага и съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като докладчикът във въззивното производство е бил и съдия-докладчик в първоинстанционното производство, изготвил доклада по делото и разпореждане от 27.11.2017г. относно реда за разглеждане на делото, във връзка с които са били изложени оплаквания във въззивната жалба, и с това са нарушени морални и законови норми, налице е незаконен състав на въззивния съд и нарушение на Кодекса за етично поведение на българските магистрати, както и поради неправилния извод, че делото следва да се разглежда по правилата за търговските спорове, но правилата на този ред не са приложени във въззивното производство. Касаторът поддържа, че във въззивната си жалба е изложил изрично оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.146 ГПК, изразяващо се в непълнота на доклада, но това нарушение не е било отстранено от въззивния съд. Намира за неправилен извода на въззивния съд за съществуването и валидното подписване на анекс № А04 от 30.05.2010г. въпреки липсата на доказателства за сбъдване на условието, предвидено в клаузата на чл.6, ал. 2 от този анекс за влизането му в сила и при направено изрично оплакване в този смисъл във въззивната жалба. Поддържа още, че въззивният съд в нарушение на чл.266 ГПК не е допуснал ново писмено доказателство, обективиращо нови факти за погасяване на дълга – счетоводна експертиза за установяване на всички погашения по кредита, настъпили след подаване на въззивната жалба. Твърди, че изводът за обвързването му като солидарен длъжник, а не като поръчител, е направен при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила с оглед отказа да се съберат поисканите във връзка с това доказателства и в нарушение на чл.20 ЗЗД поради неприлагане на правилата за тълкуване на договорите. Счита, че въззивният съд не е издирил и не е приложил правилата на чл.107 ЗЗД във връзка с чл.124, ал.1 ЗЗД при тълкуването на представения от ищеца анекс № А08 от 24.06.2011г., който представлява субективна и обективна новация, тъй като с него е уговорен нов, по-голям дълг, премахнати са задължения, договорен е нов погасителен план и нова цел на кредита, и доколкото касаторът не е обвързан от този нов дълг, предявеният против него иск е неоснователен. Сочи, че с последващите анекси е приет нов погасителен план, като според плана, приложен към анекс № А19, най-старата дължима от кредитополучателя сума по главница е от 20.01.2015г. и е в размер на 41 145,16 евро. Поради това поддържа, че не може в реалността да съществува погасителният план по анекс № А04 и по анекс № А19, тъй като ще бъде препятствано приложението на чл.122 ЗЗД. Твърди, че при доказателства за погасен дълг по главница от над 819 000 евро при обща претенция против касатора от 230 934 евро въззивният съд не е издирил и не е приложил чл.76 ЗЗД, за да направи логичния извод, че първо се погасяват най-старите задължения, а по представения от банката последен погасителен план най-старите задължения са от 2014г. Поради това намира, че плащанията и събраните до момента суми отдавна са погасили евентуално съществуващи стари солидарни задължения от 2012г., които дори счетоводно не се водят в банката като вземания спрямо касатора. Излага съображения, че използваният от банката способ с контролирана от нейното счетоводство експертиза, която да преизчислява и нагажда дълга на база отдавна несъществуващ погасителен план, представлява манипулация и превратна интерпретация на факти, които не почиват на счетоводни документи, тъй като не се отчита, че счетоводното записване на банката за най-стария изискуем падеж е съобразно анекс № А19 до анекс № А21 и вземането по тях е погасено, от което следва, че вземанията към касатора са отдавна несъществуващи. Намира въззивното решение за необосновано, тъй като съдът е дал вяра на заключението на ССЕ, без да го съпостави с писмените доказателства, включително всички налични погасителни планове, в това число не е съобразил, че според анекс № А04 усвоеният кредит към тази дата е в размер на 984 375 евро, което противоречи на заключението на вещото лице, че е налице дълг от 1 050 000 евро. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният против него иск да бъде отхвърлен.
Касаторът - ответник К. С. Б. поддържа, че решението в обжалваната от него част е недопустимо, тъй като е постановено спрямо несъществуващ субект, доколкото към датата на постановяването му „Банка Пиреос България“ АД е била заличена като търговец. Поддържа, че решението е недопустимо и поради постановяването му по нередовна искова молба, тъй като е налице неясен предмет на делото и липсва индивидуализиране на спорния предмет – неясни са фактите, от които произтича спорното право, както и периодът на претендираното вземане; налице е разминаване в твърденията относно цялото вземане на ищеца, както и на периода, за който се твърди неизпълнение; с молбата за увеличение на иска се посочва вече период, за който не е установено на какво основание се ангажира отговорността на ответниците, като това едновременно изменение на основанието и петитума на иска е недопустимо. Излага и съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди, че препис от молбата за изменение на иска не му е бил връчен, с което е било нарушено правото му на защита, а въззивният съд не е обсъдил направените във връзка с това оплаквания; че член от състава на въззивния съд е бил докладчик по делото в първоинстанционния съд, което води до порок на решението, както и че въззивният съд е следвало да обсъди възражението му за погасителна давност и за остатъчния размер на вземането, а не само за предявената част от вземането. Излага съображения, че съдът е уважил иска, без да обоснове въз основа на кои доказателства е стигнал до извода си. Излага подробни съображения за неоснователност и недоказаност на исковата претенция, тъй като съдът не е взел предвид обстоятелствата, свързани с издаването на изпълнителен титул и образуването на изпълнително производство по отношение на кредитополучателя, в резултат на което с уважаването на иска ищецът ще се обогати неоснователно. Сочи, че според представените по делото доказателства най-старото и непогасено задължение на заемополучателя е от 2014г., поради което не може да бъде ангажирана отговорността на касатора за задължения за 2012г. Намира, че ищецът не е доказал, че вземането му именно за процесния период е останало непогасено, тъй като от приетите заключения не е установено как са разпределени постъпилите суми и какъв размер на главница и лихва са погасявали, както и за кой период. Поддържа, че искът е недоказан, тъй като заключението на вещото лице е необосновано и е изготвено единствено въз основа на едностранно издадени от ищеца частни документи, които не се ползват с никаква доказателствена сила и при липса на доказателства, че счетоводството на банката е водено редовно. Намира, че не са ангажира годни доказателства за усвояване на кредита, както и че счетоводството на банката е нередовно водено поради несъответствието между постъпилите от продажба на имоти суми и счетоводните отразявания на банката. Излага довод за неправилност на извода на съда, че няма качеството на потребител, като сочи, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че след 2009г. касаторът няма никаква връзка с дружеството-кредитополучател и при липса на такава се е задължил като физическо лице. Поддържа, че въззивното решение е необосновано. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявеният против него иск да бъде отхвърлен.
Постъпило е становище по касационната жалба на К. Г. от К. С. Б., в което се излагат съображения за нейната основателност.
„Юробанк България“ АД оспорва касационните жалби на ответниците К. К. Г. и К. С. Б.. Поддържа, че не е налице нередовност на исковата молба, нито са извършени твърдените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи, че въззивният съд изрично се е произнесъл по направените от касаторите с подадената въззивна жалба възражения и твърдения.
Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Неоснователно е възражението на касатора – ответник К. Б. за недопустимост на касационната жалба на ищеца „Юробанк България” АД. В случая обжалваното въззивно решение е постановено по иск с цена 64 677,50 евро, която надхвърля предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК праг, като за допустимостта на касационната жалба е без значение обстоятелството, че решението се обжалва от страната частично - само по отношение на част от исковата претенция, която е под посочените в тази разпоредба размери.
С определение № 50444 от 10.08.2023г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос „Прекъсва ли се давността за вземане при подаване на иск за неговото присъждане в случаите, в които след дадени указания от страна на съда е конкретизирана исковата претенция?”, както и по процесуалноправния въпрос относно доказателствената стойност на заключението на ССЕ, изготвено въз основа на счетоводни записи, при изрично направено възражение, че счетоводството не е редовно водено, и оспорване на заключението.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
С исковата си молба, подадена на 31.02.2017г., ищецът „Банка Пиреос България” АД е предявила против К. К. Г. и К. С. Б. иск за осъждането им да заплатят сумата 10 000 евро, представляваща част от дължимата главница по договор за инвестиционен кредит № 1015/2008г. и анекси към него в размер на общо 551 873,84 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
С разпореждане № 87962 от 10.04.2017г. първоинстанционният съд на основание чл.129, ал.2 ГПК е указал на ищеца да посочи за какъв период е начислена непогасената главница в размер на 551 873,84 евро, както и претендираната сума в размер на 10 000 евро за кой период от непогасената главница се отнася, както и да посочи дали претендира сумата от ответниците солидарно или разделно.
В отговор на указанията на съда с молба от 05.05.2017г. ищецът е уточнил, че сумата 551 873,84 евро е начислена непогасена главница по договора и анексите към него, които обвързват ответниците по делото, за период от 30.10.2011г. до 30.08.2012г., а претендираната сума от 10 000 евро е част от дължима и непогасена главница за период от 30.04.2012г. до 30.08.2012г. в размер общо на 273 437,50 евро и се формира от неплатени вноски, всяка от които е в размер на 54 687,50 евро, с падежни дати 30.04.2012г., 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г. Уточнил е, че претенцията в размер на 10 000 евро се формира, както следва: 9960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.04.2012г., и четири вноски по 10 евро с падежи 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г., всяка от които се явява част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева.
С молба от 30.06.2017г. ищецът е направил на основание чл.214 ГПК увеличение на иска си, като същият се счита за предявен за сумата 64 677,50 лева, формиран, както следва: 9960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.04.2012г. ; 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.05.2012г.; 54 687,50 евро – дължима и непогасена вноска с падеж 30.06.2012г.; 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.07.2012г. и 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.08.2012г.
С определение № 197706 от 21.08.2017г. съдът е допуснал изменение на иска съгласно подадената от ищеца молба и с първоинстанционното решение предявените срещу ответниците искове са уважени изцяло.
Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби на ответниците срещу първоинстанционното решение, е намерил за неоснователни доводите на ответниците за недопустимост на решението. Посочил е, че провопораждащия факт за възникване на облигационната връзка между страните е договорът за банков кредит, сключен на 21.08.2008 год. и последващите анекси към него, които по своята правна същност представляват абсолютна търговска сделка, сключена от търговец, поради което исковите претенции подлежат на разглеждане по реда на търговските спорове. Добавил е, че ответникът К. Г. не е направил каквито и да било възражения по реда за разглеждане на делото пред първоинстанционният съд. Изтъкнал е, че възражението на въззивника К. Б. за недопустимост поради погасяване на иска по давност също е неоснователно, доколкото този въпрос е такъв по същество, а не по допустимостта. Изложил е и съображения, че съдът с изготвения доклад по делото правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, като срещу изготвения доклад не са направени възражения, поради което е намерил, че липсват процесуални нарушения, водещи до порочност.
Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съд въз основа на подробен анализ на приетите доказателства, като по нея не се и спори между страните.
Намерил е за установено, че между „Банка Пиреос България” АД - в качеството на кредитор, от една страна, „Д. и Б. Пропърти” ООД - в качеството на кредитополучател, от друга, и К. Г. и К. Б. - в качеството им на поръчители, е сключен договор за инвестиционен кредит № 1015/21.08.2008 г., с който банката се е задължила да предостави кредит в размер на 1 050 000 евро за целево финансиране построяването на три жилищни сгради, усвоими на шест транша според условията на чл.3, ал.2, със задължение на кредитополучателя за неговото връщане на месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план, заедно с възнаградителна лихва, формирана като сбор от базисен лихвен процент и надбавка 4%, в срок до 30.08.2011 г. Уговорен е 18 месечен гратисен период, през който ще се погасяват само начислени лихви. Посочил е, че като поръчители ответниците са приели да отговарят солидарно с кредитополучателя за задълженията по договора, включително за такси, лихви и разноски до окончателното им погасяване. Приел е, че с анекс № А1-1015/10.10.2008 г. към договора е изменена клаузата за възнаградителна лихва, която е определена като сбор от базисния банков лихвен процент и надбавка от 4.5%.; с анекс № А2-1015/21.07.2009 г. е изменена клаузата на чл.3, ал.2 относно начина, условията и срока за предоставяне на кредитната сума с постигнато съгласие усвояването да се осъществи на девет транша, както и са предвидени допълнителни основания за предсрочна изискуемост при неизпълнение; с анекс № А3-1015/15.12.2009 г. е постигнато съгласие за допълнително обезпечение чрез учредяване от кредитополучателя в полза на банката на залог в размер на 45 000 евро, както и чрез поръчителството на ответника Г., с когото не се спори на същата дата ищецът да е сключил договор за поръчителство.
Приел е, че с последващ анекс № А4-1015/30.05.2010 г. е уговорено С. Д., К. Б. и К. Г. да отговарят за всички задължения на кредитополучателя по договора и анексите към него в качеството им на солидарни длъжници при условията на чл.121-123 от ЗЗД, като е констатирано, че отпуснатият към тази дата кредит е в размер на 984 375 евро и е просрочена сумата 45 028.93 евро, представляваща главница и начислена наказателна лихва, както и е променен срокът за окончателно погасяване до 30.08.2012 г. със съставен нов погасителен план, според който плащането на кредита следва да се извърши на 18 бр. равни месечни вноски по 54 687.50 евро с падеж 30-то число на месеца в периода 30.03.2011г.-30.08.2012г. Въззивният съд е приел, че към деня на сключване на договора за кредит и посочените анекси К. Б. е бил съдружник в дружеството - кредитополучател.
Въззивният съд е обсъдил приетите в първоинстанционното производство заключения на основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи относно усвоената по договора за кредит сума и размерът на погасената по него главница. С оглед установените факти е приел, че сключеният договор за инвестиционен кредит и следващите го анекси, в които участват ответниците, са подписани от посочените в тях лица, поради което и при липсата на оспорване на авторството те обективират съгласието им да се обвържат с договора при условията, при които е сключен, заедно с последващите изменения - кредитополучателят да върне предоставения кредит, а ответниците /заедно с други лица/ да отговарят солидарно за възникналите задължения. Намерил е за неоснователни възраженията на въззивника К. Б. за това, че има качеството на потребител и по сключените договори са налице неравноправни клаузи, които следва да бъдат обявени за нищожни. Изложил е съображения, че физическо лице, съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, и обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Приел е, че в случая кредитополучател е търговско дружество „Д. и Б. Пропърти” ООД, в което към деня на сключване на договора 21.08.2008 г. ответникът К. Б. е бил съдружник и кредитът е бил предназначен и усвоен за финансиране изграждането от дружеството на жилищни сгради. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че нито един от ответниците няма качеството „потребител“ по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, защото поемането на солидарна отговорност към кредитора е направено с оглед връзката им с дружеството-кредитополучател, а това изключва задължаването им по договора да е за цели извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. На самостоятелно основание въззивният съд е намерил и че възражението е неотносимо, тъй като предмет на предявения иск от ищеца е единствено вземане за главница по договора, но не и произтичащи от него акцесорни вземания за възнаградителна лихва, лихви за забава, неустойки и такси.
Въззивният съд е приел, че солидарната отговорност на ответниците при условията на чл.121-123 от ЗЗД произтича от сключения анекс № А04 от 30.05.2010г., с който са се съгласили да встъпят във вече възникналото за кредитополучателя задължение и да отговарят в пълен обем, солидарно с него на същото правно основание - договора за инвестиционен кредит и при същите условия. Посочил е, че съгласно заключението на счетоводната експертиза за периода от датата на първото плащане - 31.05.2010 г. до деня на експертизата - 07.02.2019 г. по договора за кредит и анексите от № 1 до № 4 включително от усвоената главница 1 050 000 евро е погасена сумата от 819 065.35 евро, която обхваща както доброволни плащания, така и суми от принудителното изпълнение и реализирани извън изпълнителното дело продажби на имоти. Приел е, че непогасената част според условията на договора към анекс № 4 възлиза на 230 934.65 евро и до този размер ответниците носят отговорност спрямо кредитора. Посочил е, че претенцията на ищеца е само за главница и е ограничена до сумата 64 677.50 евро, частично предявена от 273 437.50 евро, представляваща вноските с настъпил падеж за периода 30.04.2012г.- 30.08.2012г. според посочения анекс № 4.
Въззивният съд е посочил, че правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност е въвел само ответникът К. Б.. Приел е, че заявеното от ищеца вземане е за главница по договора за кредит, погасяването на която е било разсрочено на вноски, и по отношение на които е приложима общата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД от пет години. Намерил е, че на основание чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като при разсрочено плащане на предоставен кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на падежа за нея. Посочил е, че ищецът претендира частта от вноските за периода 30.04.2012 г. - 30.08.2012 г., като е направил увеличение на исковата си претенция на 30.06.2017 год., формирана по следния начин: 9 960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.04.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.05.2012 год.; 54 687.50 евро –дължима и непогасена вноска с падеж 30.06.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.07.2012 год. и 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.08.2012 год.
Позовал се е на т.1 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год., постановено по т.д. № 3/2016 год. от ОСГТК на ВКС, според което предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл.214, ал.1 от ГПК нямат за последица спиране или прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Посочил е, че в случая исковата претенция е предявена на 31.03.2017 г. за сумата 10 000 евро, представляващи частичен иск, като впоследствие е уточнена с молба от 05.05.2017 год. по следния начин: 9 960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.04.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.05.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.06.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.07.2012 год. и 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.08.2012 година. Поради това е намерил, че към датата на депозиране на молбата за увеличение на иска - 30.06.2017 г. са погасени по давност следните суми - 9 960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.04.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.05.2012 год., за които суми исковата претенция следва да се отхвърли по отношение на ответника К. Б. като погасени по давност. Приел е, че по отношение на останалите падежирали вноски за периода 30.06.2012 год. – 30.08.2012 год. погасителната давност по чл.110 от ЗЗД към момента на увеличавена на иска не е изтекла и възражението в тази част е неоснователно.
Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че предявеният от ищеца против всеки от ответниците иск за сумата 54 717.50 евро, представляваща част от общо дължима и непогасена главница по договора за инвестиционен кредит за периода 30.06.2012 год. – 30.08.2012 год., е основателен и следва да се уважи с осъждането им да заплатят същата солидарно, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането, а единствено ответникът К. Г. следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата от 9 970 евро, представляващи дължими вноски за периода 30.04.2012 - 30.05.2012 год., съгласно заявените частични искови претенции.
Неоснователен е доводът на касторите-ответници за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по нередовна искова молба; поради допуснато изменение на иска въз основа на нередовна и недопустима молба за изменение на иска; поради участието във въззивния състав като докладчик на съдия, който е участвал като докладчик в първоинстанционното производство и е постановил определение, съдържащо обявен за окончателен доклад по делото и разпореждане за гледане на делото по реда на търговските спорове; поради постановяване на решението спрямо несъществуващ правен субект – „Банка Пиреос България” АД, който е бил заличен като търговец.
Констатираните от първоинстанционния нередовности на исковата молба са били отстранени. В исковата молба са индивидуализирани както сключеният договор за инвестиционен кредит, така и анексите към него, в това число тези анекси, които са подписани от двамата ответници, като е посочено, че предявената против тях претенция е формирана само при условията и размерите съгласно подписаните от тях анекси към договора за кредит, за разлика от кредитополучателя, който отговаря до пълния размер на увеличения впоследствие кредит. В молбата от 05.05.2017г., с която се отстраняват констатираните от първоинстанционния съд нередовности на исковата молба, ясно са посочени както частично претендираните размери на всяка вноска и техния падеж, така и пълният им размер. Както в исковата молба, така и в молбата – уточнение от 05.05.2017г. ясно е посочено, че претендираната сума представлява неизплатена главница по договора.
Неоснователен е и доводът за нередовност на молбата за изменение на иска. В нея ясно са посочени както частично претендираните размери на всяка вноска и техния падеж, така и пълният им размер. Действително в молбата е посочено, че увеличението на исковата претенция е по отношение на дължимата и незаплатена вноска по договора за кредит с падеж 30.06.2017г., но при съобразяване с останалата част от съдържанието на молбата е видно, че се касае за техническа грешка при изписване на годината на падежа на вноската. В този смисъл не е налице и недопустимо едновременно изменение на основанието и на петитума на предявения иск. В молбата е посочен и размерът, за който следва да се счита предявен искът след поисканото изменение – 64 677,50 евро, на който се равнява и сборът от претендирания размер на всички вноски, и за този размер е допуснато от съда изменение на иска. Действително, по-надолу в молбата за изменение на иска е допусната техническа грешка при изписване на общия размер на сумата, която се формира от посочените по размер отделни вноски, но това не може да обоснове извод за нередовност на молбата, доколкото волята на ищеца е ясно установима. Обстоятелството, че молбата за изменение на иска не е връчена на ответниците преди постановяване на определението за допускане на изменение на иска, представлява процесуално нарушение, което обаче не може да обуслови недопустимост на постановеното по делото решение.
Неоснователен е и доводът за недопустимост на решението поради участието в състава на въззивния съд на съдия, участвал и в първоинстанционното производство и постановил определение, съдържащо обявен за окончателен доклад по делото и разпореждане за гледане на делото по реда на търговските спорове. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Евентуалното участие в съдебния състав на съдия, по отношение на когото е било налице основание за отвод по чл.22 ГПК, не води до недопустимост на постановеното по делото решение, а би представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което би представлявано основание за отмяна на постановения акт само ако е довело до неговата неправилност. От друга страна, доколкото в настоящия случай съдията-докладчик, участвал във въззивния състав, постановил обжалваното решение, не е участвал в решаването на делото в първата инстанция, не е налице и предвиденото в чл.22, ал.1, т.5 ГПК основание за отвод.
Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му спрямо несъществуващ субект, тъй като с постановеното от въззивния съд решение № 2013г. от 20.07.2021г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение, като в него на мястото „Банка Пиреос България” АД се чете „Юробанк България” АД.
По поставените правни въпроси:
Отговор на поставения материалноправен въпрос е даден с решение № 92 от 19.07.2021г. по гр.д. № 2412/2020г. на ВКС, ГК, III г.о. Прието е, че при отстраняване на нередовности на исковата молба, същата се счита за редовна от момента на подаването й/ чл.100, ал.4 ГПК, стар, чл.129, ал.5 ГПК, нов/ и съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД всеки иск прекъсва давността независимо от това дали по време на предявяването му са били налице всички необходими за предявяването му процесуални предпоставки. Посочено е, че и засегнатият от някакъв процесуален недостатък иск прекъсва давността също така, както и редовно предявеният иск, като прекъсването на давността става в момента на предявяване на иска, а според ГПК искът се счита предявен в момента на подаване на исковата молба, даже и същата да е нередовна ( чл. 100, ал. 4 ГПК ). Поправянето прави исковата молба редовна от деня на нейното подаване, а не от деня на отстраняване на нередовността.
Отговор на поставения процесуалноправен въпрос е даден в решение № 187 от 24.01.2013г. по т.д. № 436/2012г. на ВКС, решение № 2 от 20.01.2011г. по гр.д. № 478/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 91 от 27.08.2015г. по гр.д. № 321/2015г. на ВКС, II г.о. и др. Според така формираната практика като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства и съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, а същото следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства. Вписванията в счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбата на чл.182 ГПК, респ. чл.55 ТЗ, и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презумира и при оспорване подлежи на доказване и преценка с оглед всички обстоятелства по делото.
Настоящият състав споделя така формирана практика по материалноправния и процесуалноправния въпроси, обосновали допускането на касационен контрол.
По касационните жалби:
Предявените против ответниците искове се основават на сключен на 21.08.2008г. между „Банка Пиреос България” АД и „Д. и Б. Пропърти” ООД договор за инвестиционен кредит № 1015/2008 и анекс № А04-1015/2010г. към договора, сключен на 20.05.2010г., с който ответниците са поели солидарна отговорност по смисъла на чл.121-123 ЗЗД, както подписани от тях и са и следните анекси към договора: № А5-1015/2010 от 27.09.2010г., № А6-1015/2010 от 16.12.2010г., № А7-1015/2011 от 26.01.2011г.
Със сключения договор банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер до 1 050 000 евро за целево финансиране изграждането на три жилищни сгради, описани в договора. В чл.3, ал.2 е предвидено, че кредитът се усвоява на шест транша. В чл.4, ал.5 е посочено, че крайният срок за изплащане на всички задължения по кредита е съответното число на 36-тия месец от датата на първото отпускане на средствата по кредита, но не по-късно от 30.08.2011г. Договорът е подписан от С. С. Д. и К. С. Б. като поръчители. С анекс № А1-1015 от 10.10.2008г. договорената възнаградителна лихва за ползване на кредита е изменена, като е предвидено, че главницата по кредита се олихвява с годишна лихва, определена като сбор от базисен банков лихвен процент плюс надбавка от 4,5%.
С анекс № А04-1015/2010 от 30.05.2010г., подписан между страните по договора, както и от С. С. Д., К. С. Б. и К. К. Г. в качеството им на солидарни длъжници, е уговорена солидарна отговорност по смисъла на чл.121-123 ЗЗД на посочените физически лица за изпълнението на задължението на кредитополучателя по договора за кредит. Според чл.5 и чл.6, ал.1 от анекса страните приемат и се съгласяват, че към 30.05.2010г. кредитополучателят е в просрочие на задълженията към банката, произтичащи от договора за банков кредит, като общата сума на просрочените задължения е в размер на 45 028,93 евро и представлява просрочена главница и наказателна лихва, а размерът на отпуснатия кредит е 984 375 евро. Съгласно чл.6, ал.2 страните се съгласяват, че плащането на просрочена главница и наказателни лихви е условие за влизане в сила на анекса. В чл.7 е договорено, че кредитът следва да се издължи изцяло и окончателно до 30.08.2012г. Към анекса е приложен и погасителен план, подписан от страните, според който погасителните вноски с падежи 30.04.2012г., 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г. са в размер на 54 687,50 евро всяка.
Последващите анекси, посочени в исковата молба - № А05-1015/2010 от 27.09.2010г., № А06-1015/2010 от 16.12.2010г., № А07-1015/2011 от 26.01.2011г., касаят отпадане на част от предвидените в договора обезпечения.
Настоящият състав намира за неоснователен довода на касатора К. Г., че отговорността му като солидарен длъжник не е възникнала поради несбъдване на предвиденото в чл.6, ал.2 от анекс № А04-1015/2010 от 30.05.2010г. условие - че плащането на просрочена главница и наказателни лихви е условие за влизане в сила на анекса. От една страна, такова възражение не е направено своевременно в срока по чл.131 ГПК. От друга страна, заплащането на посочената в анекса сума с вноски, извършени през периода от 31.05.2010г. до 22.06.2010г., се установява от приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ.
Неоснователен е и доводът на касатора Г., че действителната му воля е да отговаря като поръчител, а не като солидарен длъжник. Този довод не кореспондира на ясно изразеното с подписването на анекс № А04-1015/2010 от 30.05.2010г. съгласие на страните касаторът К. К. Г. да отговаря за изпълнението на задължението на кредитополучателя по договора за кредит в качеството му на солидарен длъжник по смисъла на чл.121-123 ЗЗД. С подписания анекс касаторът Г. е изразил съгласието си да отговоря в пълен обем за задълженията на кредитополучателя по договора като солидарен длъжник, като се е задължил да предостави на банката съгласие за директен дебит, въз основа на което банката има право служебно да прибегне до събиране на вземания с настъпил падеж и в случаите на предсрочна изискуемост. За разлика от поръчителството при встъпването в дълг по силата на договор между кредитора и новия длъжник задължението на новия длъжник е самостоятелно, подобно на задълженията на солидарните длъжници /чл.122-чл.126 ЗЗД/. При съобразяване на ясно изразената воля на страните настоящият състав приема, че касаторът Г. се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя в качеството му на солидарен длъжник, с което се е погасила отговорността му като поръчител по подписания договор, уговорена с предходния анекс № А03-1015/2009 от 15.12.2009г.
Настоящият състав намира за правилен извода на въззивния съд, че касаторът К. Б. няма качеството на потребител. Съгласно постоянната практика на ВКС, формирана при съобразяване на задължителната практика на СЕС – решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. В настоящия случай не е спорно обстоятелството, че към момента на сключване на договора за кредит касаторът Б. е бил съдружник в дружеството-кредитополучател и негов управител, като е загубил това качество на 04.01.2010г. Независимо от факта, че към датата на подписване на анекс А04-1015/2010 от 30.05.2010г. качеството му на съдружник и управител на дружеството е отпаднало, доколкото към датата на подписване на договора за кредит и предходните анекси към него, които касаторът Б. е подписал като поръчител, същият е имал тесни професионални връзки с дружеството-кредитополучател, същият няма право на възражение за неравноправност на клаузи от договора за кредит в качеството си на потребител.
От събраните по делото доказателства се установява, че към момента на подписване на анекс № А04-1015/2010 от 30.05.2010г. кредитополучателят е усвоил в пълен размер предвидената в договора за кредит сума от 1 050 000 евро. Съгласно заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство, към 30.04.2010г. по процесния договор за кредит е била усвоена посочената сума. Неоснователно е възражението на касаторите, че заключението в тази част не следва да бъде кредитирано поради противоречието му с отразеното в чл.5 и чл.6, ал.1 в анекса. Действително в чл.6, ал.1 от този анекс е посочено, че размерът на отпуснатия кредит е 984 375 евро. Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ, задача 2, размерът на усвоената сума по отпуснатия договор за инвестиционен кредит към 30.04.2010г. е 1 050 000 евро, което се установява и от посочените в таблицата към т.1 усвоени суми по дати, а размерът на погасената главница по договора към датата на подписване на анекс № 4 – към 22.06.2010г. включително, е общо 65 625 евро с оглед направени през периода 31.05.2010г. – 22.06.2010г. вноски в посочения общ размер. С оглед отговора на втория процесуалноправен въпрос заключението на ССЕ следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства. Настоящият състав, като съобразява заключението на ССЕ, изготвено въз основа на информация от счетоводството на ищеца, и подписания между страните анекс № А04-1015/2010 от 30.05.2010г., намира за неоснователно направеното от касаторите – ответници оспорване на заключението в частта относно усвоения размер на кредита. Съвкупната преценка на посочените доказателства обуславя извод, че към 30.04.2010г. усвоените от кредитополучателя суми по договора за кредит са в общ размер на 1 050 000 евро и че с оглед предвиденото в чл.6, ал.2 от анекса като условие за влизането му в сила задължение за плащане на посочените в чл.5 от същия просрочени задължения, което е било изпълнено с извършени през периода 31.05.2010г. – 22.06.2010г. плащания, към датата на влизане в сила на анекса /22.06.2010г./ усвоеният и непогасен остатък от кредита възлиза на 984 375 евро, както е посочено в чл.6, ал.1 от него. В този смисъл не е налице твърдяното от касаторите противоречие между заключението на ССЕ и събраните по делото доказателства.
От събраните по делото доказателства се установява, че след анекс № 07-1015/2011 от 26.01.2011г. са подписани 14 анекса към договора за кредит, по които касаторите Г. и Б. не са страна. Поради това постигнатите с тези анекси уговорки, в това число за увеличаване на размера на отпуснатия кредит, както и за промяна на срока за погасяване на кредита и на погасителния план към него, не ги обвързват. Те остават солидарно задължени наред с кредитополучателя за дълга му, възникнал по силата на договора и първите четири анекса и съобразно постигнатите с тях уговорки относно размера на кредита, договорените лихви и срока за погасяване.
Неоснователен е доводът на касатора Г., че подписаният на 24.06.2011г. анекс № Ао-1015/2011 към договора за кредит има характера на обективна и субективна новация. Съгласно постоянната практика на ВКС предпоставките, които характеризират обективната новация, са: съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение; намерение за новиране; страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение и трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото. Обективната новация изисква ясна воля за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по сключения с кредитора договор, и е налице, когато волята на страните е обективирана в договора- същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заместването му с нов. Преструктурирането на кредита, включително разсрочването му за облекчаване изпълнението на съществуващия дълг чрез нов погасителен план, или при промяна на размера на погасителните вноски, не съставлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. В настоящия случай с посочения анекс страните - банката, кредитополучателят и солидарният длъжник С. Д., са се съгласили просроченото до този момент задължение да се натрупа към остатъка от редовната главница, както и размерът на кредита да се увеличи със 162 407 евро и да възлиза на 1 088 345 евро, която сума се отпуска за довършителни работи на посочена в анекса жилищна сграда. Предвидено е допълнително предоставената сума да се усвои на четири транша при описаните в анекса условия, договорено е предоставянето на допълнителни обезпечения и погасяване на кредита в срок до 30.09.2012г. Съобразявайки съдържанието на подписания анекс, настоящият състав намира, че с него страните не са изявили воля за новиране на задължението чрез поемане от длъжника на нов дълг – с нов предмет или ново основание, в замяна на старото задължение по договора за кредит, а са договорили разсрочване на задължението по вече отпуснатия кредит, без да изменят съществен елемент от сключения договор за кредит. Уговорката за увеличаване на размера на предоставения кредит чрез отпускане на допълнителна сума в размер на 162 407 евро и предвидените във връзка с това допълнителни обезпечения, не води до погасяване на възникналото по силата на договора за кредит и сключените до този момент анекси към него задължение, тъй като страните не са изявили воля за това, нито такава може да бъде извлечена чрез тълкуване на анекса по правилата на чл.20 ЗЗД, а по силата на тази уговорка към вече възникналото задължение на кредитополучателя и солидарните длъжници се добавя и договореното ново задължение на кредитополучателя и съдлъжника му, подписал анекса, за връщане на отпуснатата като кредит допълнителна сума.
От приетите в първоинстанционното производство две заключения на ССЕ – основно и допълнително, се установява, че погасената към датата на допълнителното заключение /07.02.2019г./ главница възлиза на 819 065,35 евро, поради което непогасената главница от усвоения кредит в размер на 1 050 000 евро възлиза на 230 934,65 евро. Размерът на погасената главница е формиран от извършените през периода от 31.05.2010г. до 07.03.2014г. вноски, погашения от реализирани имоти и от възложени на кредитора имоти по образувано от него изпълнително дело по отношение на кредитополучателя. В съдебно заседание на 26.02.2019г. вещото лице е пояснило, че определените с оглед извършено възлагане на имоти с разпределението по изпълнителното дело суми за погасяване на главница по кредита възлизат на 450 000 лева и тази сума е осчетоводена от банката за намаляване на вземанията по главницата. Следва да се посочи, че осчетоводяването на сумата 450 00 лева за погасяване на главница по договора за кредит е извършено въз основа на влязъл в сила съдебен акт – решение № 3934 от 21.07.2017г. по в.ч.гр.д. № 427/2017г. на Окръжен съд Благоевград, постановено по жалба срещу извършеното по изпълнителното дело разпределение.
Неоснователно е оплакването на касаторите-ответници за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.266 ГПК поради недопускане на нова ССЕ във въззивната инстанция. От една страна, не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като въпреки дадените от първоинстанционния съд указания ответниците не са уточнили поисканата от тях допълителна задача на ССЕ и не са внесли определения от съда депозит, т.е. несъбирането на това доказателство не се дължи на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. От друга страна, не е налице и хипотезата на чл.266, ал.2, т.2 ГПК. Искането си за допускане на ССЕ във въззивното производство касаторът Г. е основал на твърдение, че въз основа на изготвено по друго дело заключение на ССЕ се установява погасена към 02.03.2021г. главница в размер на 819 000 евро – размер, който съответства на отразеното в приетото в първоинстанционното производство заключение, както на твърдение за осъществена с анекс № 8 към договора обективна и субективна новация. Следователно не са налице заявени конкретни твърдения за осъществили се след постановяване на първоинстанционното решение и подаване на въззивните жалби нови факти, за чието установяване е необходимо допускане на нова ССЕ.
Останалите оспорвания на касаторите-ответници на заключенията на ССЕ се основават на правни доводи - че с оглед приетия с последващите анекси нов погасителен план най-старата дължима от кредитополучателя сума по главница е от 20.01.2015г., че не може в реалността да съществува погасителният план по анекс № А04 и по анекс № А19, че при доказателства за погасен дълг по главница от над 819 000 евро при обща претенция против касатора от 230 934 евро въззивният съд не е издирил и не е приложил чл.76 ЗЗД, за да направи логичния извод, че първо се погасяват най-старите задължения, а по представения от банката последен погасителен план най-старите задължения са от 2014г. и поради това плащанията и събраните до момента суми отдавна са погасили евентуално съществуващи стари солидарни задължения от 2012г.. Тези доводи са неоснователни. По изложените по-горе съображения анексите към договора за кредит, които не са подписани от ответниците Г. и Б., не ги обвързват и те отговарят за дълга на кредитополучателя, възникнал по силата на договора и първите четири анекса и съобразно постигнатите с тях уговорки относно размера на кредита, договорените лихви и срока за погасяване. С оглед на това при преценка за размера на усвоения кредит и на размера на погасените задължения по договора следва да бъдат съобразени единствено уговорките по договора и подписаните първи четири анекса, в това число анекс № А04-1015/2010 от 30.05.2010г. и погасителният план към него. Предмет на предявените против ответниците искове са непогасени главници с падежи на 30.04.2012г., 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г., т.е. последните пет вноски за главници по погасителния план към посочения анекс. Предвид изложеното и доколкото подписаните без тяхно участие последващи погасителни планове са неотносими към настоящия спор, е неоснователен доводът на касаторите, че претендираните от тях вноски за главница като по-стари спрямо доворените с погасителния план към анекс № А19 се явяват погасени. При съобразяване на приложимите в отношенията между страните по настоящото дело клаузи на договора за кредит и анексите към него и установения от заключенията на ССЕ експертиза факт – погасяване на главница по договора за кредит в размер на 819 065,35 евро и непогасен остатък от главницата в размер на 230 934,65 евро, се налага извод, че са останали непогасени 12 184,65 евро от четиринадесета вноска с падеж 30.04.2012г., както и петнадесета вноска с падеж 30.05.2012г., шестнадесета вноска с падеж 30.06.2012г., седемнадесета вноска с падеж 30.07.2012г. и осемнадесета вноска с падеж 30.08.2012г.,
По изложените съображения предявените от ищеца съгласно направеното уточнение и допуснатото от съда увеличение искове за сумата 64 677,50 лева, формирана както следва: 9960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.04.2012г. ; 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.05.2012г.; 54 687,50 евро – дължима и непогасена вноска с падеж 30.06.2012г.; 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.07.2012г. и 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.08.2012г., се явяват доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло.
Неправилен е изводът на въззивния съд, че задължението за заплащане на претендираната част от главници с падеж 30.04.2012г. и 30.05.2012г. в размер общо на 9970 евро е погасено по давност. Петгодишната давност по чл.110 ЗЗД, с която тези вземания се погасяват по давност, е започнала да тече съответно на 30.04.2012г. и 30.05.2012г., и към датата на завеждане на исковата молба 31.03.2017г. не е изтекла. В противоречие с отговора на първия процесуалноправен въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, въззивния съд е приел, че давността по отношение на тези вземания се счита прекъсната с депозиране на молбата за увеличение на иска - 30.06.2017 г.. Тези вземания са предявени още с исковата молба, която с оглед нейната нередовност и с оглед дадените от първоинстанционния съд указания е била уточнена, като е посочено, че се претендират следните суми: 9960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева с падеж 30.04.2012г., и четири вноски по 10 евро с падежи 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г., всяка от които се явява част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687,50 лева. Съгласно постоянната практика на ВКС поправянето на нередовната искова молба я прави редовна от деня на нейното подаване, а не от деня на отстраняване на нередовността, поради което погасителната давност по отношение на предявените вземания се счита прекъсната към момента на предявяване на иска. С подадената на 30.06.2017г. молба ищецът е увеличил единствено претенцията си за непогасена главница с падеж 30.06.2012г., без да изменя размера на претендираните с иска части от останалите, посочени в исковата молба главници. Поради това настоящият състав намира, че направеното от ответника Б. възражение за изтекла погасителна давност на предявените вземания се явява неоснователно.
Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД против К. С. Б. иск с правно основание чл.430 ТЗ за заплащане на сумата 9970 евро, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.04.2012г. – 30.05.2012г., дължими по договор за кредит № 1015/2008г., като бъде постановено решение, с което предявеният иск в посочената част бъде уважен. В останалата му част обжалваното решение като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените за трите инстанции разноски, които съгласно представените списъци по чл.80 ГПК възлизат на 7477,88 лева - за първоинстанционното производство, 1517,95 лева – за въззивното производство, и 419,99 лева – за касационната инстанция. При съобразяване на присъдените разноски с въззивното решение, изменено с определение № 10255 от 06.10.2021г., ответникът К. Б. следва да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително 1140,77 лева – разноски за първоинстанционното производство, и 231,56 лева – разноски за въззивната инстанция, както и двамата ответници следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца разноски за касационната инстанция в размер на 419,99 лева. С оглед пълното уважаване на предявените искове на ответниците разноски не следва да се присъждат, поради което въззивното решение, изменено с определение № 10255 от 06.10.2021г., следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е осъден да заплати на адв. Е. Т. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 2230 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 10316 от 16.04.2021г. по в.гр.д. № 2013/2020г. на САС, ГК, 2 състав, поправено с решение № 2013 от 20.07.2021г. и изменено с определение № 10255 от 06.10.2021г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 8794 от 20.12.2019г. по гр.д. № 14044/2017г. на СГС, I-1 състав, е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД против К. С. Б. иск с правно основание чл.430 ТЗ за солидарно заплащане на сумата 9970 евро, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.04.2012г. – 30.05.2012г., дължими по договор за кредит № 1015/2008г., както и в частта, с която „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на адв. Е. Т. сумата 2230 лева на основание чл.38, ал.2 ЗА за процесуално представителство пред двете инстанции, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. С. Б., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Юробанк България” АД, ЕИК[ЕИК] - правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, сумата 9970 евро /девет хиляди деветстотин и седемдесет евро/, от които 9960 лева – част от непогасена главница с падеж на 30.04.2012г., и 10 евро – част от непогасена главница с падеж 30.05.2012г., дължими по договор за кредит № 1015/2008г. и № А04-1015/2010 от 30.05.2010г., ведно със законната лихва от 31.03.2017г. до изплащане на сумата, при условията на солидарност с К. К. Г..
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10316 от 16.04.2021г. по в.гр.д. № 2013/2020г. на САС, ГК, 2 състав, поправено с решение № 2013 от 20.07.2021г. и изменено с определение № 10255 от 06.10.2021г., в останалата му част.
ОСЪЖДА К. С. Б. да заплати на „Юробанк България” АД допълнително 1 140,77 лева /хиляда сто и четиридесет лева и седемдесет и седем стотинки/ – разноски за първоинстанционното производство, и 231,56 лева /двеста тридесет и един лева и петдесет и шест стотинки/ – разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА К. С. Б., ЕГН [ЕГН] и К. К. Г., ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Юробанк България” АД сумата 419,99 лева /четиристотин и деветнадесет лева и деветдесет и девет стотинки/ - разноски за касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|