8 Р Е Ш Е Н И Е № 106 Гр. София, 31 май 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 413/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. Н. Г. С. против присъда № 1/13. 02. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 628/2016 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и е направено искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане. В допълнение към жалбата се сочи, че необосновано не са приети факти, даващи основание да се приеме, че С. е действал при условията на неизбежна отбрана: заплахи от страна на жената, с която живял на съпружески начала; инсцениране на скандал от свид. К.; причакване на подсъдимия от три въоръжени лица, сред които бил и пострадалият; физическа агресия от страна на последния и включване в побоя и на останалите свидетели; събаряне на подсъдимия на земята, от каквото положение той е нанесъл не целенасочен, а случаен удар с нож на свид. Л.; посока на удара отдолу – нагоре; противоречие между съдебномедицинските експертизи и медицинската документация; изхвърляне на ножа веднага след като подсъдимият разбрал, че е пробол пострадалия. Твърди се, че е нарушен принципът за равнопоставеност на страните, тъй като въззивният протест и в жалбата на частния обвинител са бланкови и не съдържат искане за събиране на доказателства, поради което апелативният съд не е имал основание да проведе въззивно съдебно следствие. Изтъква се, че са разпитани единствено свидетели, подкрепящи обвинителната теза и апелативният съд е отказал да допусне тези, които са в полза на защитата. Поддържа се, че след като не е установил нови факти, контролираната инстанция не е имала основание да подлага на собствен анализ доказателствената съвкупност, а същевременно се сочи, че аналитичната ѝ дейност е повърхностна и незадълбочена. Изразява се несъгласие и със заключението на съдебномедицинската експертиза, като се сочи, че същото не почива на обективен прочит на свидетелските показания и медицинската документация и съществува съмнение в правилността му. В съдебно заседание подсъдимият не изразява лично становище относно законосъобразността на присъдата. Защитникът му поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Частният обвинител и граждански ищец К. Л. не участва лично в касационното производство. В писмено становище повереникът му сочи, че касационната жалба е неоснователна и присъдата на Пловдивския апелативен съд следва да бъде оставена в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 42/20. 10. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 364/2016 год., Окръжният съд – Пазарджик е признал подс. Н. Г. С. за невиновен в това на 16. 05. 2015 год. да е направил опит умишлено да умъртви К. Г. Л., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 304 от НК го е оправдал по обвинението по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Съдът е отхвърлил изцяло гражданския иск за неимуществени вреди, предявен от К. Л. срещу подсъдимия. Първоинстанционният съдебен акт е проверен от Пловдивския апелативен съд по протест на прокурора и жалба на частния обвинител и с присъда № 1/13. 02. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 628/2016 год., е отменен. Подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и е осъден на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. Осъден е да заплати на гражданския ищец сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди заедно със законната лихва от датата на увреждането, като за разликата до пълния предявен размер е потвърдена присъдата на окръжния съд. Касационната жалба е неоснователна. Не могат да бъдат споделени доводите на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Преди всичко не намират подкрепа в закона и материалите по делото възраженията за начина, по който е протекло въззивното производство. Същото е образувано по протест на прокурора от окръжна прокуратура и по жалба на частния обвинител и макар и двата документа да не са многословни и отличаващи се с някаква подробна аргументация, в тях достатъчно ясно е заявено становището на държавното и частното обвинение, че първоинстанционният съдебен акт е необоснован и съдът не е изпълнил задължението си да обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Наред с това е направено искане за отмяна на присъдата и за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, а в жалбата на частния обвинител – и за уважаване на предявения граждански иск. При положение, че и двата процесуални документа отговарят на изискванията на чл. 320 от НПК, няма законово основание да бъде възприета тезата на подсъдимия, че те са негодни да инициират проверка на първоинстанционната присъда. Обстоятелството, че апелативният съд по собствена инициатива е провел въззивно съдебно следствие, не дава основание да се счита, че той е предубеден или заинтересован. Като втора по ред първа инстанция въззивният съд може да установява нови фактически положения, като подложи на собствен анализ доказателствата, събрани от първата инстанция и тези, които сам той е допуснал и приел. Преценката му дали да се проведе въззивно съдебно следствие е суверенна и не е поставена в зависимост от наличието или липсата на съответно искане от някоя от страните, нито е обвързана от изискване да бъдат разпитани отново всички свидетели, депозирали показания пред първостепенния съд или еднакъв брой такива, обслужващи обвинителната и защитната теза. Единствената предпоставка за това е необходимостта да бъде разкрита обективната истина – чл. 327, ал. 3 и 4 от НПК, и именно от този критерий се е ръководил апелативният съд при вземането на решение кои свидетели да преразпита и да допусне ли разпит на лица, които не са свидетелствали до този момент. Наред с това ВКС многократно е изтъквал, че не всеки отказ на съда да събере посочени от страните доказателства съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такова ще е налице само ако вследствие на отхвърлените доказателствени искания са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Настоящият казус не попада в тази хипотеза. Единственото искане на защитата за събиране на доказателства е това за разпит на свид. М. П., направено в последното съдебно заседание пред въззивната инстанция. Посочената свидетелка е допусната служебно от апелативния съд, който е проявил дължимата процесуална активност за призоваването ѝ и едва след като се е убедил, че това е невъзможно, я е заличил от списъка на лицата за призоваване, съобразявайки, че П. е била разпитана подробно от окръжния съд и на основание чл. 281, ал. 1 от НПК е приобщено към доказателствената съвкупност и заявеното от нея пред състав на Пазарджишкия районен съд, депозирано при предходно разглеждане на делото. При положение, че въззивната инстанция е направила законосъобразна преценка за това, че показанията на свидетелката са подробни, изчерпателни и достатъчно информативни и в съвкупност с останалите доказателствени средства са достатъчни за установяване на правно значимите обстоятелства, няма основание да се счита, че със заличаването ѝ са били нарушени процесуалните права на подсъдимия. Несъстоятелни са и аргументите на касатора, отнасящи се до аналитичната дейност на апелативния съд. Преобладаващата част от тях касаят обосноваността на въззивната присъда, поради което следва да се припомни, че касационната инстанция е единствено съд по правото и необосноваността на проверявания съдебен акт не е сред касационните основания. Ето защо настоящият съдебен състав не дължи отговор на тези възражения на подс. С.. Такъв следва да получат единствено доводите за неспазване на правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение, доколкото такива могат да бъдат извлечени от касационната жалба. На първо място, следва да се подчертае, че като е направил собствен анализ на доказателствената съвкупност въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Напротив, именно защото е втора по ред първа инстанция, той е длъжен да извърши оценка на доказателствата и доказателствените средства от гледна точка на тяхната допустимост, а след това и да прецени количеството и качеството на съдържащата се в тях информация като направи извод за тяхната изчерпателност, убедителност, логическа съгласуваност и относимост към предмета на доказване. Аналитичната му дейност не е поставена в зависимост от оценката на предходната инстанция или от това проведено ли е или не въззивно съдебно следствие, респ., установени ли са нови фактически обстоятелства или не и кой е техният доказателствен източник. Внимателният прочит на мотивите към въззивната присъда позволява да се приеме, че контролираната инстанция е обсъдила внимателно и задълбочено събраните гласни и писмени доказателства и експертните заключения, а оценъчната ѝ дейност е реализирана при спазване на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота и при съблюдаване правилата на формалната логика. Гласните доказателства са интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание при отчитане на всички фактори, оказващи евентуално влияние върху достоверността им – влошени отношения с подсъдимия или близост с него; родствена връзка с Н. С. или К. Л.; степен на участие в конфликта; момент на включване в него и насоченост на действията на всеки от участниците в инкриминирания инцидент. Констатациите за правно значимите обстоятелства и най-вече тези относно развитието на събитията, интересуващи делото, не са произволни и основани на недопустими предположения, а са изведени след съпоставяне обясненията на подсъдимия с показанията на всички разпитани свидетели и заключенията на съдебномедицинските експертизи. Не намира подкрепа в материалите по делото доводът, че апелативният съд е игнорирал обясненията на подсъдимия. Игнориране на едно или друго доказателствено средство е налице само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия. В изпълнение на задължението си за обективност, всестранност и пълнота съдът е подложил на проверка обясненията на подсъдимия за нанасяне на удара с нож в момент, когато С. бил съборен на земята от четирима души, които го нападнали с винкел, метална верига и дървен кол и на стр. 6-9 от мотивите убедително е защитил тезата си, че твърденията на С. обективират единствено неговата защитна позиция и не съответстват на обективната истина. До този извод въззивната инстанция е достигнала след като е установила, че заявеното от С. е вътрешно противоречиво и се опровергава от показанията на близките му свидетели Г. М. и М. П., съгласно които подсъдимият сам е провокирал конфликта, насочвайки се с псувни и обиди към пострадалия и свид. Й. Д.. Съобразено е освен това, че свид. М. е лицето, което препятствало свид. Г. К. да достигне до подсъдимия и да започне да го удря с метален прът, а П. е човекът, застанал пред свид. Й. Д. с цел да му попречи да удари подсъдимия. Отчетено е също така, че разказаното от касатора не съответства и на локализацията на увреждането и на установеното от основното и допълнителното заключение на съдебномедицинските експертизи за взаимното разположение на подсъдимия и пострадалия в момента на нанасяне на травмата, като в същото време нито един от свидетелите – участници в конфликта не е възприел момента на нанасяне на удара и неговата насоченост. ВКС не приема тезата на защитата, че констатациите на въззивната инстанция относно естеството и медико-биологичната характеристика на увреждането са изведени въз основа на негодни доказателствени източници. Твърденията за противоречие в медицинската документация, довело и до необоснованост на заключението на съдебномедицинската експертиза, са били поставени на обсъждане още пред първостепенния съд, който е положил дължимите усилия за разкриване на причините поради които прерязването на дебелото черво не е констатирано при първоначалния преглед. Посредством показанията на свид. Т. Л. е установено, че това се дължи на използвания ехографски метод за диагностика и на обективната невъзможност за извършване на рентгенографско изследване, което в крайна сметка е наложило оставянето на пострадалия в болница за клинично наблюдение и за проследяване на евентуална промяна в жизнените показатели. Влошаването на последните е дало основание да бъде предприета оперативна интервенция, при която са открити засягането на посочения коремен орган и развилият се перитонит. В същото време всички изводи на вещите лица, изготвили основното и допълнителното заключение на съдебномедицинската експертиза, са направени на база дългогодишния им професионален опит и при съобразяване както на всички документи, съставляващи историята на заболяването на К. Л., така и на всички други доказатетелствени материали по делото. Несъстоятелни са доводите, че въззивната инстанция е оставила без коментар възраженията относно доказателствената сила на медицинската документация за пострадалия и оценката ѝ съобразно изискванията на Гражданско-процесуалния кодекс. На стр. 5-6 от мотивите към присъдата си апелативният съд е разисквал поставения от защитата въпрос и законосъобразно е посочил, че в наказателния процес е недопустимо проверката и оценката на доказателствата и на средствата за тяхното установяване да се извършва по други правила освен съобразно тези по НПК. Несподеляеми са и аргументите за неправилно приложение на материалния закон. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд законосъобразно е приел, че от обективна и субективна страна деянието на подс. Н. С. осъществява състава на престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, а не такова по чл. 129 от НК, както и че в случая не е налице неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК. Изводите на контролираната инстанция относно наличието на обективните и субективните признаци на състава по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК са направени при стриктно съобразяване с указанията, дадени в ППВС № 2/57 год. Обстоятелството, че между подсъдимия и пострадалия не са съществували конфликти преди деянието, не е достатъчно да се приеме претендираната от защитата липса на умисъл за лишаване от живот. Напротив, използваното от подсъдимия средство – нож, значителната сила и насочеността на удара към жизнено важна и богато кръвоснабдена област, каквато е коремната кухина, и засягането на намиращ се в нея орган до степен, че без своевременна медицинска помощ леталният изход би бил неизбежен, убеждават и настоящия касационен състав, че С. е искал и пряко е целял смъртта на пострадалия. При положение, че не е установено противоправно нападение от страна на пострадалия Л., а напротив – прието е, че е налице провокативно поведение на подсъдимия, който сам е предизвикал конфликта, Пловдивският апелативен съд не е имал основание да възприеме тезата на защитата за осъществяване на деянието при условията на неизбежна отбрана. Такова не съществува и за касационната инстанция, която, както е известно, извън случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК не може да установява нови фактически положения и се произнася по приложението на материалния закон съобразно фактологията, приета от въззивния съд. Нито юмручният удар, който К. Л. е нанесъл на подсъдимия, нито намесата на Й. Д. и М. Д. представлява нападение по смисъла на чл. 12 от НК, защото употребата на физическа сила от свид. Л. е предшествана от обиди и псувни, отправени от Н. С. към свид. Й. Д. и, което е много по-важно, от неколкократното блъскане на пострадалия с цел подсъдимият да достигне до Д. и да се саморазправи с него, а действията на баща и син Д. са осъществени непосредствено след това и също са целели отблъскване атаката на С.. С други думи, както правилно е посочила и контролираната инстанция, нападение безспорно е съществувало, но то е предприето от подсъдимия, а не от пострадалия или от свидетелите Д., чиито действия имат единствено отбранителен, защитен характер. Несъстоятелни са и възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията му въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са били обсъдени добрите характеристични данни и чистото съдебно минало на подсъдимия, депозираните от него обяснения, с които е хвърлил светлина върху част от правно значимите факти, трудовата му ангажираност и полаганите грижи за малолетното му дете, както и предшестващото деянието съперничество със свид. Й. Д. по повод свид. Р. П. и опитите на същата да принуди С. да ѝ предостави документите, необходими за получаване на средствата, дължими за отглеждане на общото им дете. Именно последните две обстоятелства са мотивирали въззивният съд да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК и да индивидуализира наказанието далеч под минимума от десет години, предвиден за престъплението по чл. 115 от НК. Неоснователно се поддържа от подсъдимия и защитата му, че като смекчаващо следва да се третира поведението на пострадалия, с което той провокирал извършването на деянието. Съдът не е имал основание да обсъжда в такъв аспект действията на свид. К. Л., защото те нямат неправомерен характер, а са насочени единствено към отблъскване нападението на подсъдимия. При това положение и след като не констатира явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна, и отмерения обем наказателна принуда – от друга, касационната инстанция прие, че не са налице основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 1/13. 02. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 628/2016 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.