Р Е Ш Е Н И Е № 58 Гр.София, 19.02.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари, 2015 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА И в присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1949/ 2014 г. И за да се произнесе,взе предвид следното: С присъда № 21/20.03.14 г.,постановена от ОС-Плевен /ПлОС/ по Н.Д.167/14 г., подсъдимият Г. А. К. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.152,ал.4,т.1 и 4 вр.ал.3,т.5 вр.ал.2,т.2 вр. ал.1,т.2 вр.чл.26,ал.1 вр.чл.29,ал.1,б.А и Б НК и по чл.149,ал.5,т.3 и 4 вр.ал.2,пр.1 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 вр.чл.29,ал.1,.б.А и Б НК и вр.чл.58 А,ал.1 НК са му наложени наказания съответно от десет и осем години лишаване от свобода, чието изтърпяване е постановено да стане при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.23,ал.1 НК така определените наказания са групирани и за общо изтърпяване е наложено по-тежкото от тях, а именно-десет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. С решение № 114/24.06.14 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.86/14 г., образувано по жалба на частната обвинителка Р. П. с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, присъдата на ПлОС е изменена, като са увеличени така наложените наказания за двете извършени престъпления съответно на дванадесет години за престъплението по чл.152,ал.4 НК и на десет години за това по чл.149,ал.5 НК. Съдебният акт е изменен и в частта по определяне на общо наказание за изтърпяване- дванадесет години лишаване от свобода. Срещу решението на въззивната инстанция е постъпила жалба от подсъдимия с допълнение към нея. Оспорва се авторството на деянията, в извършването на които К. е признат за виновен и осъден, както и размерът на наложените наказания. Иска се отмяна на съдебните актове с цел провеждане на нов справедлив процес срещу касатора или оправдаването му от тази инстанция. В съдебно заседание пред ВКС К., редовно призован, не се явява. Неговият служебен защитник поддържа жалбата единствено досежно оплакването за нарушение на чл.348,ал.1,т.3 НПК. Частният обвинител Р. П., редовно призована, не се явява. Не се явява и назначеният й особен представител, нито пък заявява становище по жалбата. Представителят на ВКП намира последната за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на правомощията си, разписани в разпоредбите на чл.347 и сл.НПК, намира следното: На първо място трябва да се заяви, че първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК- подсъдимият е признал фактологията по инкриминираната му престъпна дейност, съгласявайки се да не се събират доказателства за нея и в крайна сметка ползвайки привилегията на чл.58 А НК. Той не е атакувал постановената присъда на ПлОС. Прави това едва пред касационната инстанция, като оспорва авторството на престъпленията, чието извършване сам е признал /и съдът правилно е преценил,че в кориците на досъдебното производство има достатъчно по обем и качество доказателства, подкрепящи направеното процесуално признание/. По същество в жалбата пред ВКС и допълнението към нея К. дава многословни обяснения и прави собствени изводи въз основа на тях, оспорвайки приложението на материалното право с осъждането му. Те обаче не могат да се обсъждат предвид разглеждане на делото в посочената процедура /признатите факти обосновават и правната квалификация, каквато тя е приета от решаващите съдилища/ и отнасяне на делото пред второстепенния съд само по жалба на частното обвинение. Единственият отговор, който върховната съдебна инстанция по наказателни дела дължи в тази връзка, е че няма данни гледането на делото при условията на съкратено съдебно следствие да е резултат от недоброволно изявено съгласие на дееца и той да не е съзнавал същността на диференцираната процедура и последиците от нея. Изявлението, отразено в допълнението към жалбата на К., че служебният защитник го е убедил /накарал/ да признае престъпната фактология, не може да формира извод за липса на доброволно признание. Що се касае до оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, същото е допустимо да бъде обмисляно в същината му, най-малко предвид завишаването на наложените наказания за изнасилване и блудство от страна на ВтАС. По същество погледнато, това оплакване е основателно. Действително, по отношение на касатора се наблюдават редица отегчаващи обстоятелства, правилно отчетени и от двете инстанции- множество осъждания /извън тези, обосноваващи опасния рецидив/, отрицателни характеристични данни, упоритост при преследване на противоправната цел, използване на съществуващата зависимост на пострадалата към К., доколкото тя му е собствено дете. Същевременно обаче ВтАС не е оценил правилно самопризнанието на дееца, направено от него в хода на досъдебното производство. Въззивната инстанция дори е приела, че в същината си казаното от К. не е самопризнание, защото той е твърдял, че стореното от него било несъзнателно, насън. Прегледът на процесуалната действителност установява, че К. е давал обяснения пред разследващ орган, по време на които не е признавал стореното. Също така обаче на л.17 и 18 от ДП е приложен протокол от съдебно заседание на 18.07.2013 г., от който е видно,че касаторът е разпитан пред съдия. Съдържанието на депозираното тогава дава възможност да се изведе заключение, че той е признал в достатъчна степен конкретно вменената му престъпна фактология. По този начин несъмнено е спомогнал за разкриване на обективната истина. Обсъжданото самопризнание представлява доминиращо смекчаващо обстоятелство, чието незачитане от въззивния съд обуславя наличието на касационното основание по чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Преценката на гореказаното и по-специално съотношението между утежняващи и облекчаващи несъставомерни елементи формулира становището на настоящата инстанция за необходимост от намаляване на наложеното от ВтАС наказание за всяко от извършените от К. престъпления. Дължимото по отношение на деянието по чл.152,ал.4 НК наказание е лишаване от свобода за срок от петнадесет години, а по чл.149,ал. НК-дванадесет години. Всяко от тях е решено около средния размер на наказанието, предвидено в санкционната част на посочените материалноправни норми. С оглед задължителното приложение на разпоредбата на чл.58 А, ал.1 НК финалните наложени на К. наказания стават лишаване от свобода за срок съответно от десет и осем години. В този смисъл решението на въззивната инстанция следва да бъде изменено, като на основание чл.23,ал.1 НК трябва да бъде определено и различно общо наказание за изтърпяване- лишаване от свобода за срок от десет години. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд,Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 114/24.06.14 г.,постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.86/14 г.,както следва: НАМАЛЯВА наложеното на Г. А. К. наказание за извършено от него престъпление по чл.152,ал.4,т.1 и 4 вр.ал.3,т.5 вр.ал.2,т.2 вр. ал.1,т.2 вр.чл.26,ал.1 вр.чл.29,ал.1, б.А и Б НК от дванадесет на десет години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложеното на Г. А. К. наказание за извършено от него престъпление по чл.149,ал.5,т.3 и 4 вр.ал.2,пр.1 вр.ал.1 вр. чл.26, ал.1 вр.чл.29,ал.1,б.А и Б НК от десет на осем години. На основание чл.23,ал.1 НК определя за изтърпяване по-тежкото измежду двете наложени наказания- лишаване от свобода за срок от десет години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/