Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 385                                    гр. София, 21 октомври 2009 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и девета година, в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                                       ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                                         БЛАГА ИВАНОВА   при секретаря Румяна Виденова       и в присъствието на прокурора Петя Маринова         изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 384 по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. М. М., депозирана чрез защитата му, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 83 от 28.04.09 г, по ВНОХД № 96/09, с което е изменена присъда на Пловдивски окръжен съд № 34 от 18.02.09, по НОХД № 1586/08, като е намален срокът на наложеното наказание „лишаване от свобода” на три години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда, подсъдимият е признат за виновен в това, че на 16.05.2008 г, в района на с. Н. село, общ. Стамболийски, обл. Пловдивска, е нарушил чл. 21, ал. 1 ЗДП и чл. 73, ал. 1 ППЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Н. А. , като деянието е извършено в пияно състояние, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на четири години „лишаване от свобода”, при „общ” режим. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Акцентирано е на нарушението по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, при анализа на доказателствата, касаещи квалификацията „пияно състояние”. Изтъква се, че са игнорирани гласни доказателства, съдържащи се в показанията на св. В в обясненията на подсъдимия, за липсата на алкохолно повлияване при водача, кореспондиращи на показанието на техническото средство. Сочи се, че допуснатото нарушение на чл. 14 и 15 от Наредба № 30/01 за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства опорочава резултата от химическото изследване на кръвта. Възразява се срещу извода, че „пияното състояние” може да се установява с всички допустими от закона доказателствени средства, включително със свидетелски показания, доколкото с гласни доказателства не може да се изясни дали е достигната алкохолна концентрация над 0,5 промила. Твърди се, че неправилно е отказано приложението на чл. 66 НК, като не са взети предвид чистото съдебно минало на дееца, трудовата му ангажираност, самопризнанието му и проявеното разкаяние. С жалбата се прави искане да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление, както и да се постанови условно осъждане, при условията на чл. 66 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият не взема лично участие в касационното производство. Повереникът на частния обвинител пледира за оставяне на жалбата без уважение. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:   Не са налице основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Въззивният съд не е нарушил процесуалните изисквания и правилата на формалната логика при анализа на доказателствените източници относно „пияното състояние” на водача. Показанията на св. В са обсъдени, наред с протокола за медицинско изследване, в който водачът е съобщил за употреба на три големи водки, консумирани на 16.05.2008 г, в 00,30 часа / паралелно с това, съставителят на протокола Й. е разпитан като свидетел и е потвърдил отразените в протокола обстоятелства / , показанията на св. С, посетил местопроизшествието, заявил, че водачът видимо е бил алкохолно повлиян / имал е смущение в говора и е лъхал на алкохол /, протокола за химическо изследване № 620/16.05.2008 г, съдържащ данни за алкохолна концентрация от 1,84 на хиляда. Показанията на св. В не са оневиняващи по въпроса за употребата на алкохол, както сочи защитата, тъй като свидетелят е заявил, че не е видял каква напитка е консумирал подсъдимият, но е „пил нещо, което е приличало на алкохол”, и пред него е имало чаша за водка, макар и свидетелят да не знае какво е било съдържанието й. Подсъдимият е съобщил за употреба на минерална вода / във висока чаша /, сок „фреш”, жълт на цвят / в ниска чаша / и кафе / в чаша за кафе /, каквито обстоятелства св. В не е посочил. По делото е установено, че кръвната проба е взета от подсъдимия на 16.05.2008, в 03,27 минути, запечатана е в шишенце, поставен й е етикет и е съхранявана в метален контейнер в хладилник. Изяснено е, че пробата е престояла извън хладилник за около 20 минути, колкото време е било необходимо за транспортирането й до Специализираната алкохолна лаборатория. Несъмнено е, че дотам пробата не е превозена с хладилна чанта. Допуснато е нарушение на чл. 14 и 15 от Наредбата, но то не се е отразило на достоверността на резултата от химическото изследване на кръвта, по който въпрос е изслушана СМЕ, дала заключение, че, към момента на вземане на кръвната проба, алкохолната концентрация в кръвта на водача е била 1,84 на хиляда, изчислена и по метода „Видмарк”, а преди това, дори по-висока, което е обяснимо с протичането на окислителни процеси на алкохола в организма. При това положение, правилно въззивният съд е ползвал протокола за химическо изследване при формиране на вътрешното си убеждение, още повече, че неговите данни не са изолирани, а са в синхрон с протокола за медицинско изследване за употреба на алкохол, от страна на подсъдимия, и с показанията на св. С, възприел видимото алкохолно повлияване на водача. Обстоятелството, че „Дрегерът” е отчел некачествена проба, интерпретирана от защитата като отрицателна, не разколебава резултата от химическото изследване на кръвта. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Наредба № 30/01, когато от водача е взета некачествена проба или се оспорват показанията на техническото средство, употребата на алкохол или друго упойващо вещество се установява с лабораторно изследване. В случая, изискванията на Наредбата са спазени със съставянето на талон за медицинско изследване, връчването му на водача и отвеждането в здравно заведение за кръвна проба. Правилно въззивният съд е посочил, че „пияното състояние” на дееца може да се установява с всички, предвидени в закона доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. В този смисъл е ППВС № 1/17.01.1983 г, което не е загубило своята сила. „Пияното състояние” може да се установи и само със свидетелски показания, ако не е възможно да се съберат други доказателства. В тези случаи следва да се вземат предвид някои особености на външно видимото състояние или прояви на дееца като типичното смущение на говора, държане на тялото, походка, адекватност към околната среда и др., за да се направи положителен извод, че деецът е бил в „пияно състояние” / ППВС № 1/83 /. В настоящия случай, „пияното състояние” не се основава единствено на свидетелски показания / тези на св. С/, макар и това да е допустимо, а и на други доказателствени източници, обсъдени по-горе, при анализа на които настоящата инстанция не констатира да е допуснато съществено процесуално нарушение. Не е налице основанието и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Деянието е съставомерно по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК и по този текст е квалифицирано. Материалният закон е приложен правилно, поради което не може да бъде уважено искането за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление.   Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е смекчил наказателноправното положение на подсъдимия, като е намалил срока на „лишаването от свобода” на три години, отчитайки изложените в настоящата жалба смекчаващи отговорността обстоятелства. Същите обаче не налагат приложение на института на условното осъждане, макар и формално да няма законова пречка за това. Правилно въззивният съд е посочил, че не са налице основанията на чл. 66 НК, тъй като условното осъждане би влязло в противоречие с целите по чл. 36 НК. Верен е изводът, че изолирането на подсъдимия от обществото за определен срок е необходимо, за да бъде постигнато поправително и превъзпитателно въздействие спрямо осъдения, респективно, превантивно въздействие спрямо останалите членове на обществото. В тази насока е съобразена високата степен на обществена опасност на деянието, обстоятелството, че водачът е бил неправоспособен / който факт има значение за наказанието, въпреки оправдаването за нарушение по чл. 150 а ЗДП /, че е допуснал груби нарушения на правилата за движение, като е управлявал със скорост, значително надвишаваща допустимата, в резултатът от което се е стигнало до нелепата смърт на млад човек. Ето защо, не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното му положение чрез отлагане на изтърпяването на наложеното му наказание „лишаване от свобода” за определен изпитателен срок.   По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОСТАВЯ в СИЛА решение № 83 от 28.04.2009 г на Пловдивски апелативен съд, по ВНОХД № 96/09. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: