1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 323
София, 09 февруари 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
АНТОНЕТА ДАНОВА
при секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 169/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адв.С. Р., защитник на подсъдимия Д. П. Д., срещу въззивна присъда № 57 от 26.11.2014 г., постановена по внохд № 1248/2014 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора.
В жалбата и допълнението към нея са развити доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.2 и 3 НПК, като се прави искане за отмяна на постановената въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно се иска намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода, като се приложи разпоредбата на чл.55 от НК. Независимо, че първоначално с жалбата се релевира и касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, самостоятелни, подкрепящи го доводи не се правят.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и моли за оставянето й без уважение.Твърди, че въззивният съд е установил вярна фактическа обстановка, след като подробно е анализирал всички писмени и гласни доказателства. Намира за справедливо определеното наказание, което е към минимума на предвиденото, при условията на чл.66 от НК. Моли въззивната присъда на ОС-Стара Загора да бъде оставена в сила.
Подсъдимият и защитата му, редовно призовани за съдебното заседание пред настоящата инстанция, не се явяват.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 231 от 25.06.2014г., постановена по нохд №74/2014г. на Районен съд – Раднево, подсъдимият Д. П. Д. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.195, ал.1, т.4 и 5, вр. чл.194, ал.1 от НК.
С въззивна присъда № 57 от 26.11.2014г., постановена по внохд №1248/14г., Окръжен съд-Стара Загора е отменил първонистанционната присъда, като е постановил нова, с която е признал подсъдимия Д. П. Д. за виновен в това, че на 19.04.2013г. в рудник “име”, [населено място], /община/, в съучастие с Ж. Г. като извършител и чрез използване на МПС - автобус “марка” с ДК [рег.номер на МПС] , отнел чужди движими вещи – кабел на обща стойност 208,36лева, от владението на рудника, без съгласие и с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на основание чл.195, ал.1, т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му с изпитателен срок от три години.Подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл.195, ал.1, т.5 от НК. В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационна жалба е допустима, но неоснователна.
От съдържанието на допълнението към касационната жалбата/озаглавено становище/, в което са развити първоначалните оплаквания, може да се направи извод, че касаторът акцентира върху доводите си за допуснати съществени процесуални нарушения. В по-голямата си част те са свързани с дейността на въззивната инстанция по оценка на доказателствената съвкупност и по-точно относно доказателствата, установени с гласни доказателствени средства. Същите подлежат на обсъждане от настоящата инстанция само в тези части, които сочат на допуснати процесуални нарушения, но не и относно оценката на тяхното съдържание, което по естеството си е свързано с необоснованост на съдебния акт. Извън горепосочените доводи, касаторът се позовава и на нарушено право на защита на досъдебното производство
Съдебният акт, постановен от въззивната инстанция е нова присъда, а не решение поради което изискванията относно съдържанието на този акт са визирани в разпоредбата на чл.305 от НПК, към който препраща нормата на чл.339, ал.3 от НПК. Действително въззивният съд е могъл да бъде по-задълбочен и прецизен в мотивната част на акта си, най-вече в частта, касаеща оценката на доказателствената съвкупност, но в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота и неяснота на мотивите, която да ограничава възможността за проверка на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Независимо от това, въззивната присъда от към съдържание е съответна на изискванията, визирани в посочените по-горе текстове. Без да се променят горните констатации, може да се каже, че като цяло в дейността си по мотивиране на въззивната присъда, окръжният съд се е ограничил с екзистенциалния минимум, който обаче е в рамките на законовите изисквания.
Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина по делото. В случая инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като въззивният съд е оценила същите при спазване на изискванията на НПК, като не е допуснал нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на окръжния съд да установи по надлежен ред, подлежащите на доказване факти. Приетата нова фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени по надлежен ред, с годни доказателствени средства.
Неоснователно е твърдението, че осъдителната присъда почива само на косвени доказателства, тъй като по делото са събрани и преки доказателства, не само относно деянието, но и досежно неговото авторство. Пример за такива са установените данни от показанията на свидетеля Ж. Г.. Независимо от това за пълнота следва да се посочи, че принципно няма пречки при липсата на преки доказателства, установяващи авторството, косвените доказателства да послужат като единствена основа за изграждане на осъдителна присъда. В тези случаи съдът е длъжен да установи достоверността на източниците, установяващи косвените доказателства, след което да пристъпи към задълбочена оценка на установените чрез тях факти, при това анализът следва да бъде направен на всяко доказателствено средство във връзка с останалите, за да се прецени дали между тях съществува една неразривна връзка, така, че системата от косвени доказателства да обуслови един единствен извод, свързан в случая с авторството на деянието.
Неоснователно е твърдението, че обвинителната теза се гради единствено на показанията на св.Ж. Г., който се явявал заинтересован от изхода на делото и целял да отклони отговорността от самия него. Действително този свидетел е бил привлечен към наказателна отговорност, като по отношение на него наказателното производство е приключило със споразумение, поради което е процесуално допустимо в настоящият процес той да бъде разпитан в качеството на свидетел. По силата на одобреното споразумение той е признат за виновен и му е наложено наказание, поради което не може да се възприеме тезата, че с показанията си цели своето оневиняване. От друга страна в качеството си на свидетел Г. носи наказателна отговорност за лъжесвидетелстване и е длъжен да депозира достоверни показания. Безспорно показанията на този свидетел изискват много по-задълбочена преценка и проверка, чрез другите доказателства, но това касае данните, които те установяват и няма пречки принципно да бъдат възприети за недостоверни от решаващите съдилища, но не и поради предходното процесуално качество на свидетеля. В случая показанията на свидетеля Г. освен, че са вътрешно последователни, са в кореспонденция и останалите писмени и гласни доказателства. В частност относно участието на подсъдимия Д. в извършване на инкриминираното му престъпление, твърденията на Г. не са изолирани, а се подкрепят и от показанията на свидетелите Д. Н. и Г. П.-енергетици в рудника, И. Х. и Д. П. - полицейски екип по охрана на ММИ, спрял и извършил проверка на автобуса. Пред свидетелите Д. Н. и Г. П. подсъдимият е направил самопризнания във връзка с отнемането на инкриминираните кабели. Проведеният от двамата свидетели разговор с подсъдимия е бил наложителен, предвид съществуващата реална опасност от възникване на авария в рудника при прекъсване на ел.захранването. Не е спорно, че тези самопризнания са извънпроцесуални, тъй като не са направени по реда на НПК и не биха могли да бъдат приравнени на дадени от обвиняем/подсъдим обяснения в рамките на наказателното производство. В случая показанията на посочените по-горе свидетели правилно са били ценни от въззивния съд, тъй като същите са източник на производни доказателства, касателно авторството на деянието, проверяващи показанията на свидетеля Г., а не като противопоставени на обясненията на подсъдимия, който отрича участие в деянието. Във връзка с принципа за непосредственост е необходимо съдът да събере всички първични доказателства, които могат да се открият, както и все във връзка с този принцип е недопустима замяната на първични доказателства с производни такива, противното бе довело до абсолютни нарушения на основни съдопроизводствени правила, които са в разрез и с правовия ред, в частност изискуем се от задачите на НПК. Това обаче не означава забрана за събиране в наказателния процес на производни доказателства, нито за тяхното използване в процеса на доказване. Значението им може да бъде разгледано в три насоки: като средство за разкриване на първични доказателства; за проверка на първични доказателства и за замяната на първични доказателства, ако последните се окажат недостъпни.
В настоящият казус, от една страна показанията на свидетелите Д. Н. и Г. П., пред които подсъдимият е признал участието си в престъплението, а от друга страна на свидетелите И. Х. и Д. П., пред които още първоначално св.Ж. Г. е посочил подсъдимия като свои съучастник, са доказателствени средства, установяващи производни доказателства, проверяващи показанията на свидетеля Г., чрез които са събрани първични доказателства.
При гореизложеното, настоящият състав не констатира процесуални нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствата.
Не е налице и твърдяното в жалбата нарушение на правото на защита на подсъдимия на досъдебното производство. Изложеното принципно разбиране за конституционната гарантираност на правота на защита във всички стадии на процеса, закрепено и в разпоредбата на чл.15 от НПК, както и задължението на съответните органи да осигурят реална възможност на лицата за неговото упражняване в пълен обем, е проблематика, която не е дискусионна и не поражда необходимост от каквито и да било коментари. Неоснователно обаче е твърдението, че по време на задържането на Д. Д. правото му на адвокатска защитата е било нарушено.От материалите по делото е видно, че в рамките на 24 часовото му задържане по правилата на ЗМВР, на Д. му е било разяснено правото да упълномощи защитник по свой избор, както и възможност за назначаване на служебен защитник. В подписана от него декларация - л.9 от ДП, той изрично собственоръчно е отразил, че няма да се ползва от тези си права. При тези данни не може да се приеме, че правото на защита на Д., като задържано лице е било нарушено.
В обобщение може да каже, че не са налице основания, обуславящи касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Доколкото самостоятелни доводи за нарушение на материалния закон, извън тези произтичащи от твърденията за допуснати съществени процесуалните нарушения не се сочат, следва само да се отбележи, че при вярно възприета релевантна фактология, въззивният съд правилно е приложил материалния закон.
Оплакването на касатора за явна несправедливост на наказанието, е неоснователно. Наложеното на подсъдимия наказание е в минималния законов размер, при превес на смекчаващи обстоятелства. Сочените от касатора смекчаващи обстоятелства са били отчетени от въззивния съд при индивидуализацията на наказанието, но същите не обуславят приложението на чл.55 от НК, тъй като не са многобройни или изключителни. Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящото дело.
Предвид горното, касационната жалба се явява неоснователна, а атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила, като правилна и законосъобразна.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 57 от 26.11.2014г., постановена по внохд № 1248/2014 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
Председател:
Членове: |