Р Е Ш Е Н И Е № 149 гр.София, 12 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 437/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от адв. М. Ш. – упълномощен защитник на подсъдимия М. С. Д., срещу решение № 61 от 07.03.2016г. по внохд № 508/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с оплаквания, сочещи на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 - 3 от НПК. С присъда № 74 от 10.09.2015г., постановена по нохд № 1253/2015г. на Пловдивски окръжен съд подсъдимият М. С. Д. е признат за виновен в това, че на 21.06.2015г. в [населено място], област П., е направил опит да даде подкуп - пари на стойност 50лв. на полицейски орган - К. Н. К. и И. П. К., и двамата на длъжност „младши автоконтрольор първа степен” в група „Пътен контрол“ на сектор „Охранителна полиция” при РУ на МВР [населено място], за да не извършат действие по служба - да не му съставят акт за установяване на административни нарушения по Закона за движение по пътищата, при който опит не са настъпили исканите от дееца общественоопасни последици по независещи от волята му причини, поради което и на основание чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 и чл.54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип и глоба в размер на 2 000лв., като е признат за невиновен и оправадан да е предложил подкуп и деянието даване на подкуп да е довършено. Извършено е приспадане на основание чл. 59 от НК. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е постановено подсъдимият М. С. Д. да изтърпи изцяло и отделно наказанието десет месеца лишаване от свобода, наложено с определение № 2/04.01.2013г. по нохд № 843/2012г. по описа на КРС, при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 307а от НК е отнет в полза на държавата предмета на престъплението - сумата от 50лв. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Присъдата е проверена по реда на въззивното обжалване по протест и по жалба от подсъдимия и с решение № 61 от 07.03.2016г. по внохд № 508/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, е била потвърдена. От съдържанието на касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от защитника на подс. Д., могат да се изведат доводи, обосноваващи касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 - 3 от НПК. Изложените доводи за неизясненост на фактическата обстановка и за неизпълнение от въззивния съд на задължението да обсъди наведените във въззивната жалба възражения са на плоскостта на оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон се претендира поради недоказаност на обвинението, както и с твърдения за това, че полицейските служители са „скалъпили“ ситуация на подкуп поради лични пристрастия, като подсъдимият е следвало да избира между това, дали да бъде обвинен в кражба или в даване на подкуп. Доводи за явна несправедливост на наложените на подс. Д. наказания се развиват поради несъобразяване на обстоятелства от социален и финансов характер. Прави се искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия и в условията на алтернативност се претендира изменение на решението с намаляване на наложените наказания във възможния минимум. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия Д. – адв. Ш., поддържа подадената касационна жалба съобразно изложените в нея доводи. Допълва оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с ненадлежно изземване и индивидуализиране на банкнотата от 50лв. Поддържа направените с жалбата искания. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Подсъдимият Д. У. моли да бъде намалено наложеното му наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок от легитимирана страна срещу съдебен акт от кръга на визираните в чл. 346, т. 1 от НПК, но разгледана по съществото си, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Касационната жалба в съществената си част съставлява буквален препис на въззивната жалба, подадена до Пловдивски апелативен съд и разгледана от този съд. Това съдържание сочи на неефективно и формално упражняване на правото на касационната жалба, защото касационната проверка не е нито всеобхватна, нито служебна и е ограничена в рамките, които обжалващите страни очертават с подадените жалби и протести. Поради това и законодателните изисквания към подадените касационни жалби и протести са по-високи – чл. 351, ал. 1 от НПК, като обжалващата страна е длъжна да посочи поне едно от лимитативно изброените в чл. 348, ал 1 от НПК касационни основания, данните, които го подкрепят и искането, което се прави. / В този смисъл, Решение № 485/2008г. по нд № 505/2008г. на I Н.О. на ВКС/. В касационната жалба, поставила началото на настоящето производство пред ВКС, не са заявени касационните основания, на които се позовава жалбоподателят, което препятства пълноценното осъществяване на касационната проверка. Последната може да бъде реализирана само във връзка с направените искания и на плоскостта на конкретните доводи. От съдържанието на обсъжданата жалба е изводимо оплакване за допуснати при постановяване на атакувания съдебен акт съществени нарушения на процесуалните правила – касационно основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. То е неоснователно. Въззивната инстанция е изпълнила задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда и не може да бъде упрекната в това, решението й да е „преразказ“ на мотивите на първоинстанционната присъда, какъвто довод прави касатора. Съображенията в жалбата, за това, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да отговори на направените пред нея възражения, са лишени от основание. Съставът на Пловдивски АС не имал основание да не се съгласи с доказателствената дейност на първия съд, като по ясен начин е обективирал вътрешното си убеждение във връзка с оценката на доказателствата и средствата за тяхното установяване и е аргументирал извод за обоснованост на приетата фактология. Не се набелязват пороци при формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, понеже кредитирането на свидетелските показания на свидетелите М., К. и К. не е произволно, а след оценка на тяхната достоверност и надеждност, както и на пълната кореспонденция помежду им. Това е позволило поставянето на посочените свидетелски показания в основата на фактическите изводи за конкретното поведение на подс. Д. по даване на подкуп, предмета на подкупа и връзката му служебната дейност на свидетелите К. и К.. Във връзка с тези гласни доказателствени средства са ценени фактическите данни, изводими от протокола за оглед на местопроизшествие, отразяващ валидно извършено процесуално-следствено действие, както и вещественото доказателство – банкнота от 50лв. Възраженията на касатора във връзка с валидността на приобщаване на банкнотата и идентичността й, са били правилно отхвърлени от въззивния съд. Тази банкнота е била иззета при извършен съобразно процесуалните изисквания оглед, като е описана с необходимите индивидуализиращи белези – номинал, серия и номер, в съставения протокол, била е фотографирана, видно от приложения към цитирания протокол фотоалбум, което сочи на възможността тя да бъде ползвана в процеса на доказване като веществено доказателство. Няма съмнение в идентичността й, понеже е проследим процеса на съхранението й – именно така индивидуализираната банкнота е предадена за съхранение на съда с внасяне на обвинителния акт /протокол на л. 15 от съд. производство/, съдът е изпълнил задължението си за предявяването й като веществено доказателство по реда на чл. 284 от НПК в съдебно заседание на 10.09.2015г., като подс. Д. и защитникът му не са оспорили идентичността й. Обясненията на подсъдимото лице аргументирано са били лишени от доверие и от двете съдебни инстанции, след преценка за липса на логичност и последователност и за опроверганост от други обективни доказателства. Въззивното решение отговаря на законоустановените изисквания за съдържание по чл. 339, ал. 2 от НПК, понеже, за да потвърди първоинстанционната присъда съдебният състав е обсъдил всички възражения, направени в жалбата от подсъдимия и е обосновал преценката си за тяхната неоснователност /стр. 8-9 от решението/. Твърдението на касатора за неизясненост на фактическата обстановка е изцяло декларативно и неподкрепено с конкретни доводи, понеже не е посочено какви обстоятелства от фактическия състав на престъплението са останали неизяснени. Несъгласието на касационния жалбоподател с възприетите от двете инстанции фактически изводи и изложената собствена интерпретация за фактическата обстановка, не могат да обосноват оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото твърдения на една от страните в процеса какви фактически обстоятелства счита за установени, не запълват съдържанието на касационното основание „допуснато съществено нарушение на процесуалните правила“. Изложените съображения дават основание на касационната инстанция да приеме, че при разглеждане на делото не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, така че възраженията в касационната жалба в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са неоснователни. Оплакванията в касационната жалба за нарушение на закона при постановяване на въззивния съдебен акт, които се свързват с касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, също са неоснователни. Те се обосновават с недоказаност на обвинението. Твърдението за недоказаност съставлява всъщност оплакване за необоснованост, а последната е изключена от касационния контрол. Тези оплаквания са неоснователни и защото не държат сметка, че основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е самостоятелно и проверката по него се свежда само до съответствието между приетите фактически констатации и направените въз основа на тях правни изводи. В случая, с потвърждаването на първоинстанционната осъдителна присъда, въззивният съд аргументирано е преценил, че правната квалификация на възприетата фактология е извършена правилно, понеже установеното поведение на подс. Д. се субсумира под признаците на престъпния състав по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1 от НК. Верни са изводите на инстанционните съдилища за това, че подс. Д. е осъществил една от формите на изпълнителното деяние на активния подкуп, като е дал неследващ се дар – банкнота от 50лв. Правилно е преценено, че се касае до довършен опит, понеже подсъдимият е завършил осъществяването на изпълнителното деяние, но престъплението не е довършено, понеже не е реализиран присъщия на престъплението конекситет с поведението на длъжностните лица. Обоснована е квалификацията на деянието по чл. 304а от НК предвид особеното качество на длъжностните лица – полицейски органи. Изводите за субективната страна на деянието също са верни и аргументирани. Възраженията за неправилно приложение на материалния закон, изложени в касационната жалба, са били направени и пред въззивния съд, който правилно ги е отхвърлил като неоснователни. Тезата на касатора, че ситуацията е била „скалъпена“, за да бъде уличен Д., поради лично пристрастие на полицейските служители, не намира никаква опора в материалите по делото. В рамките на установената фактическа обстановка, в които касационният съд извършва проверка за правилното приложение на материалния закон, не са налице каквито и да било обстоятелства, които да сочат на поведение на свидетелите – младши автоконтрольори, излизащо извън изпълнение на служебните им задължения по контрол на пътното движение. Обстоятелството, че в предходни случаи свидетелите К. и К. са констатирали извършени от подсъдимия нарушения, само по себе си не може да послужи за извод, че те са имали формирано лично отношение и намерение на всяка цена да уличат Д., след като подобно отношение не е обективирано в поведението им. Установените действия, извършени от тях, са спиране на автомобила, извършване на проверка на водача, покана за тестване в „дрегер“ поради очевидната алкохолна повлияност на подсъдимия, и тези действия са съобразени с установения регламент за осъществяване на пътен контрол от полицейски орган, без проява на пристрастност или злоупотреба. Тезата на касатора, че банкнотата от 50лв. е била на задната седалка на автомобила и той е искал да я „върне“ на полицейските служители, обосновано е отхвърлена от инстанционните съдилища като защитна версия. Възприетата фактология соча на това, че подс. Д. е сложил първо на задната седалка, а след това и до лоста на ръчната спирачка банкнота от 50лв., като ясно е формулирал предназначението на това действие – да се „почерпят“ и да го „пуснат“. Тези обстоятелства несъмнено обосновават изводите за осъществен от подсъдимия довършен опит за активен подкуп и изцяло обезсмислят развитите съображения за това, че Д. е действал по този начин, за да не бъде уличен в кражба на намиращата се на седалката банкнота. Поради изложените съображения, касационната инстанция намира, че материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК и не може да бъде удовлетворена претенцията за оправдаване на подсъдимия в рамките на установените фактически положения. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на претендираното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Правилно са били изведени всички обстоятелства, значими за отговорността на подс. Д.. Като отегчаващи вината обстоятелства са отчетени обремененото съдебно минало на подсъдимия, недобрите му характеристични данни, като не е останала без внимание и преценката за степента на обществена опасност на деянието. Соченото в касационната жалба обстоятелство – семейно положение на подс. Д., е било съобразено във връзка със смекчаване на отговорността му. Налага се извод, че не е налице диспропорция между наложените на подсъдимия наказания и обществената опасност на деянието и личната степен на обществена опасност на дееца. Развитите съображения във връзка с финансовото състояние на подс. Д., включващо задължение за плащане на издръжка и задължения към институции, не са от характер да обосноват допълнително смекчаване на наказателно правното му положение. Не може успешно да се обоснове несъобразеност на наказанието „глоба“ с доходите и семейните задължения на дееца, понеже определеният размер на това наказание – 2000лв., е значително под средния, предвиден за извършеното престъпление. Поради това, касационната инстанция намира, че не е налице явна несправедливост на наложените на подс. Д. наказания и това обосновава липсата на основание за изменение на атакувания съдебен акт с намаляване на размера на наказанията „лишаване от свобода“ и „глоба“. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 61 от 07.03.2016г., постановено по внохд № 508/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.