Р Е Ш Е Н И Е № 185 гр. София, 10.02.2016 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2928 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №952/20.03.2014г. по в.т.д. №2443/2013г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. С него е отменено решение № 718 от 15.04.2013г. по т.д. №7547/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договор за предоставена услуга, съгласно данъчни фактури №603/08.03.2005г., №1170/07.04.2005г., №1766/10.05.2005г., №2301/14.06.2005г., №387/13.07.2005г., №2490/09.08.2005г., №2588/09.09.2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното плащане, като вместо това е отхвърлен искът с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договора за предоставена услуга. Със същото решение САС е потвърдил обжалваното решение в останалата му част. К. жалбоподател поддържа, че решението на съда е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, предопределили неговото съдържание. Твърди,че при правилно възприета фактическа обстановка, крайният извод на въззивния съд за липса на договорно правоотношение между страните през процесния период се явява необоснован. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски. Ответникът по касация [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: Ищецът [фирма], [населено място], е предявил иск срещу [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на цената на предоставени услуги по фактури №№603/08.03.2005г., 1170/07.04.2005г., 1766/10.05.2005г., 2301/14.06.2005г., 2387/13.07.2005г., 2490/09.08.2005г., 2588/09.09.2005г. и 2838/11.11.2005г., всяка от които на стойност 4200 лева, с ДДС. Ищецът твърди, че на основание сключено с ответника Предварително споразумение за достъп и свързване №3909/24.06.2012г. се е задължил да осигурява срочно и възмездно достъп до и свързаност на обществената мрежа за предаване на данни на ответника с обществената фиксирана телефонна мрежа на БТК чрез националния номер 0134400, срещу задължението на ответника да заплаща предоставените му услуги. Срокът на действие на договора и цените били променяни с множество анекси. За периода м.април 2005г.-м.октомври 2005г. и за м.декември 2005г. ответното дружество не изпълнило задълженията си за плащане на предоставените му услуги, на стойност 4 200 лева месечно или общо за процесния период 33 600 лева. С молба от 27.10.2006г. ищецът е поискал да бъде допуснато изменение на иска, като за част от претенцията в размер на 8400 лева поддържа, че му се дължи на договорно основание, а сумата от 22 500 лева, дължима за периода от м. април до м. август 2005г. и м. октомври 2005г. претендира при условията на неоснователно обогатяване. Ответникът [фирма], [населено място], поддържа, че искът е неоснователен, като е оспорил наличието на договор между страните за периода след 31.03.2005г. Оспорил е предоставянето на услуги след прекратяването на договора на 31.03.2005г. и е направил евентуално възражение за прихващане със сумата 15 013,89 лева, дължима от ищеца на основание предварителното споразумение като отчисления от реализираните приходи по фактури №№[ЕГН]/11.01.2005г., [ЕГН]/14.02.2005г., [ЕГН]/18.03.2005г. и [ЕГН]/15.04.2005г. С решение от 05.03.2010г. по т.д.№0494/2006г. СГС, ТО, VI - 7 състав, е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 8400 лева, представляваща възнаграждение за предоставени и използвани услуги по споразумение за достъп и свързване №3909/24.06.2002г. и по фактури №603/08.03.2005г. и №1170/07.04.2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение СГС е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 10186,11 лева, представляваща стойността на доставените след прекратяването на споразумението, но незаплатени услуги за периода от м. април до м. август 2005г., както и за м. октомври 2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД до пълния предявен размер, посочвайки в мотивите,че искът е погасен чрез прихващане. Ответникът е подал въззивна жалба срещу решението само в неговата осъдителна част, с която е осъден да плати сумата 8400 лева на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното плащане, както и сумата 10 186,11 лева на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва до окончателното плащане. С влязло в сила решение №994 от 20.06.2011г. по т.д.№566/2010г. САС е обезсилил решението на СГС в обжалваната му част, като е върнал делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, в съответствие с първоначалното основание и петитум на иска. Предвид изложеното предмет на спора при настоящото разглеждане на делото е претенция с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата 18586,11 лева, съставляваща част от общо начисленото възнаграждение в размер на 33 600 лева за предоставени от ищеца на ответника услуги по процесния договор. За разликата до пълния първоначално предявен размер, има влязло в сила съдебно решение. С решение № 718 от 15.04.2013г. по т.д. №7547/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договор за предоставена услуга, съгласно данъчни фактури №603/08.03.2005г., №1170/07.04.2005г., №1766/10.05.2005г., №2301/14.06.2005г., №387/13.07.2005г., №2490/09.08.2005г., №2588/09.09.2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 14 386,11 лева, до пълния предявен размер. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска за заплащане на възнаграждение по договор за предоставена услуга, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор от 17.06.2002г., по силата на който ищецът е поел задължение да осигури срочно и възмездно достъп до и свързаност на обществената мрежа за предаване на данни /ОМПД/ на ответника с обществената фиксирана телефонна мрежа на БТК, така че потребителите от мрежата на БТК, чрез номер 0134400 да осъществяват повиквания към ОМПД на ответника в качеството му на оператор. Приел е, че срокът на договора е бил продължаван с множество анекси, като последният път е бил продължен до 31.03.2005г. Приел е,че след тази дата между страните не са съществували правоотношения по договор за предоставяне на услуга, поради което не е налице неизпълнение на договорно задължение за заплащане на възнаграждение и предявеният иск се явява неоснователен. С определение №401/04.06.2015г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по следния материалноправен въпрос: Дали съставянето на редовни данъчни фактури от ищеца, които са неподписани от ответника, но са осчетоводени от него, включени в дневниците му за покупки и в справките – декларации по ЗДДС и въз основа на които ответникът е ползвал данъчен кредит, установяват наличието на договорно правоотношение между страните? В редица свои решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК и следователно представляващи задължителна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, а именно: решение № 46 от 27.03.2009г. по т. д. №546/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96 от 26.11.2009г. по т. д. №380/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 42 от 19.04.2010г. по т. д. №593/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 166 от 26.10.2010г. по т. д. №991/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23 от 07.02.2011г. по т. д. №588/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №211/30.01.2012г. по т.д. №1120/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №20/25.03.2013г. по т.д. №206/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №114/26.07.2013г. по т.д. №255/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и др. съставите на ВКС приемат, че фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване/ решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. №593/2009 г. на ВКС, II т. о./. Следователно цитираните решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 от ГПК дават точен и изчерпателен отговор на поставения правен въпрос, различен от становището, изразено в обжалваното въззивно решение. По основателността на касационната жалба: По изложените съображения и с оглед отговора на поставения от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателна подадената касационна жалба срещу решението на Софийски апелативен съд. Основателно е оплакването в касационната жалба за необоснованост на съдебното решение, доколкото, при положение, че 7 от процесните 8 броя фактури, на обща стойност 29 200 лева, с ДДС, издадени за предоставени услуги за периода от м. април до м. октомври 2005г. са включени в дневника за покупки по ДДС на ответника и в справка-декларацията на последния по ЗДДС и е упражнено от последния правото на данъчен кредит, въззивният съд е приел, че между страните не съществува договорно правоотношение. За да стигне до извода за липса на облигационно правоотношение между страните за процесния период, въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че между страните е възникнало правоотношение по договор от 17.06.2002г. с наименование Предварително споразумение за достъп и свързване №3909, съгласно който ищецът е поел задължението да осигурява срочно и възмездно достъп до и свързаност на обществената мрежа за предаване на данни /ОМПД/ на ответника с обществената фиксирана телефонна мрежа на БТК, така че потребителите от мрежата на БТК, чрез националния номер 0134400 да осъществяват повиквания към ОМПД на ответника в качеството му на оператор, като обхватът и видът на предоставяните услуги са определени в П..1 и 2 /т.1.4./. В т.3.1 от договора е предвидено, че страните осигуряват достъп до и свързаност на своите мрежи във взаимно съгласувани точки за достъп и свързване, съгл. П.. 3, като всяка страна отговаря за инсталирането, изпитването, поддържането и експлоатацията на своята мрежа, съоръжения и услуги до точките на достъп и свързване /т.4.1./. За предоставените услуги ответното дружество оператор се е задължило да плаща цени съгласно П..6 , като отчетната единица е 1 минута разговор. В т.5.5. и 5.6. е регламентирано задължение на ищеца БТК да плаща на ответника компенсация за приноса му в нарастването на трафика или т.нар. цена на разчитане, съгласно методика в П..5. В т.5.11. и 5.12., т.6.1. е договорен начинът на плащане на всяка от страните - по банков път срещу издаване на сметка и данъчна фактура. Безспорно е установено, че в периода 2002-2005г. между страните са били подписани редица анекси за продължаване на срока и промяна на цените. С последното Допълнително споразумение №21/28.02.2005г. срокът на договора е продължен до 31.03.2005г., като след тази дата няма подписан нов договор или допълнително споразумение. По тези съображения въззивният съд е приел, че липсва основание за плащането на цената на доставените услуги по процесните фактури. Настоящият състав споделя съображенията в особеното мнение на съдията - докладчик, че изискването за писмена форма на договора за свързване на мрежите на обществените оператори, установено в чл.113 ал.2 от Закона за далекосъобщенията /отм./, респективно за писмена форма на измененията на договора след сключването му, в случая не влияе върху действителността на облигационното правоотношение между тях. Съгласно чл.293 ал.3 от ТЗ страните не могат да се позовават на нищожност на договора поради липса на форма, ако от поведението им може да се заключи, че не са оспорвали действителността на изявлението. В случая предоставянето на фактурираните услуги в периода от м. април до м. октомври 2005г. от ищеца - касатор в настоящото производство и ползването им от ответника се установява от приетото по делото заключение на съдебно - техническата експертиза. Наред с това фактът на доставката на услугите и наличието на задължение за заплащане на цената следват от самото отразяване на издадените от ищеца фактури в счетоводствата на страните, съответно представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. С оглед изложеното, съдът намира, че съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени като необосновано в частта, с която е отменено решение № 718 от 15.04.2013г. по т. д. №7547/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, и вместо това е отхвърлен искът с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата 14 386,11 лева, и тъй като не се налага събиране на нови доказателства, настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по същество на спора. От данните в заключението на счетоводната експертиза, прието пред първата инстанция и представените по делото писмени доказателства се установява, че от касатора - ищец са издадени 8 броя фактури с номера №№603/08.03.2005г., 1170/07.04.2005г., 1766/10.05.2005г., 2301/14.06.2005г., 2387/13.07.2005г., 2490/09.08.2005г., 2588/09.09.2005г., 2838/11.11.2005г., включени са в дневника за покупки по ДДС на ответника- получател на услугата и в справка-декларацията на същия по ЗДДС и е упражнено от последния правото на данъчен кредит. Също така от заключението се установява, че при ответника [фирма] е осчетоводено и издадено от касатора данъчно кредитно известие №000019511/19.12.2005г. към данъчна фактура №2838/11.11.2005г., издадена за дължимия абонамент за м. декември 2005г. Тези действия представляват недвусмислено признание за получаването на услугата по седем от фактурите и възникването на задължението за заплащане на цената в размер на 29 400 лева. С влязло в сила решение предявеният иск в първоначален размер на 33 600 лева е отхвърлен като погасен чрез прихващане за сумата от 15 013,89 лева, като от доказания размер на вземането /29 400 лева/ остава непогасен остатък в размер на 14386,11 лева. Поради това предявеният иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД се явява доказан по основание и следва да бъде уважен до размера на 14386,11 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяването му 24.03.2006г. до окончателното плащане, като за разликата до пълния предявен размер се явява неоснователен и недоказан. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл. 293 ал. 1 от ГПК като необосновано, в частта, с която е отменено решение № 718 от 15.04.2013г. по т. д. №7547/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договор за предоставена услуга, съгласно данъчни фактури №603/08.03.2005г., №1170/07.04.2005г., №1766/10.05.2005г., №2301/14.06.2005г., №387/13.07.2005г., №2490/09.08.2005г., №2588/09.09.2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното плащане и вместо това е отхвърлен искът с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата 14 386,11 лева. Вместо това следва [фирма], [населено място], да бъде осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 14 386,11 лева, ведно със законната лихва, считано от 24.03.2006г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение № 718 от 15.04.2013г. по т. д. №7547/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, за отхвърляне на иска за разликата над 14 386,11 лева до пълния предявен размер, въззивното решение на САС следва да бъде потвърдено като правилно. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора сумата 5154,51 лева, направени разноски за държавна такса, депозит за вещи лица, юрисконсултско възнаграждение и адвокатско възнаграждение за трите инстанции, съразмерно на уважената част от иска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №952/20.03.2014г. по в.т.д. №2443/2013г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, в частта, с която е отменено решение № 718 от 15.04.2013г. по т. д. №7547/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договор за предоставена услуга, съгласно данъчни фактури №603/08.03.2005г., №1170/07.04.2005г., №1766/10.05.2005г., №2301/14.06.2005г., №387/13.07.2005г., №2490/09.08.2005г. и №2588/09.09.2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното плащане и вместо това е отхвърлен искът с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договор за предоставена услуга, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.1, ап.2, да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 14 386,11 лева, възнаграждение по договор за предоставена услуга, съгласно данъчни фактури №603/08.03.2005г., №1170/07.04.2005г., №1766/10.05.2005г., №2301/14.06.2005г., №387/13.07.2005г., №2490/09.08.2005г., №2588/09.09.2005г., ведно със законната лихва от 24.03.2006г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК направените по делото разноски за всички инстанции съразмерно на уважената част от предявения иск в размер на 5154,51 лева / пет хиляди сто петдесет и четири лева и петдесет и една стотинки/. ПОТВЪРЖДАВА решение №952/20.03.2014г. по в.т.д. №2443/2013г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, в останалата обжалвана част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.