10 Р Е Ш Е Н И Е № 28 гр.София, 30.03.2020 г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на девети март през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 891 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Касационното обжалване е допуснато по жалба на К. И. Д., [населено място], и Ж. И. Д., [населено място], срещу решение № 3011/20.12.2018г., постановено по гр.д.№ 2112/2018г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №35/03.01.2018г. по гр.д. №16459/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне искането на К. И. Д. и Ж. И. Д. против „Застрахователна компания Уника“ АД, [населено място], за заплащане на законна лихва върху частта на присъдените им обезщетения от по 90000 лв. за периода след 13.01.2017г. Касаторите поддържат, че решението е неправилно в допуснатата до касационно обжалване част поради нарушение на материалния закон. Излагат съображения, че с направеното плащане на обезщетения от по 90000 лв. в хода на производството по делото застрахователят сам е определил реда на погасяване на вземанията, като е заявил, че погасява главница, но не и лихви. Налице било неточно изпълнение, което на основание чл.66 ЗЗД кредиторите не са длъжни да приемат и поради това са го върнали на длъжника. Кредиторите не са отказали необосновано частичното изпълнение и не са в забава по смисъла на чл.95, пр.1 ЗЗД. Поведението им представлявало упражняване на законоустановените им права, а не нарушение на морала и добрите нрави, както е приел въззивният съд. Молят претенцията да се уважи и да им се присъдят разноските по делото. Ответникът „Застрахователна компания Уника“ АД оспорва касационната жалба. Излага доводи, че разпоредбата на чл.66 ЗЗД, според която кредиторът не може да бъде задължен да приеме частично изпълнение, се отнася до случаи, при които задължението е установено по основание и размер, докато при обезщетенията за неимуществени вреди този размер се определя от съда или от застрахователя. Според ответника в случая ищците по иска – настоящи касатори не са уведомили застрахователя и не са поискали заплащане на обезщетения доброволно. В хода на съдебното производство застрахователят е заплатил обезщетения в размер, който е счел за справедлив, ведно със законната лихва от датата на плащането. Платените обезщетения представлявали 90 % от размера на обезщетенията, присъдени с решението на съда, поради което счита поведението си за добросъвестно. Правата на увредените лица не се накърнявали с приемането на това плащане, тъй като те биха могли да получат пълния размер на обезщетението, но връщането на платената сума от ищците представлявало злоупотреба с права. Ответникът моли въззивното решение да се остави в сила. Претендира разноските по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на застрахователя на виновния водач по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за вредите от настъпилото на 23.06.2015г. ПТП, вследствие на което е починала майката на ищците – настоящи касатори. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди от по 100000 лв. за всяка от ищците. По отношение на претенцията за заплащане на законна лихва върху обезщетенията съдът е констатирал, че на 13.01.2017г. застрахователят е наредил банкови преводи на суми от по 104378,50 лв. по банкова сметка на всяка от ищците с основание за плащане „щета № 15410530078 и гр.д.№ 16459 СГС І-8“, които представлявали застрахователно обезщетение в размер на по 90000 лв. и лихви от момента на събитието до датата на плащане. Тези преводи са върнати на наредителя – застраховател от ищците, които са въвели довод, че не са задължени да приемат частично плащане. Решаващият състав е изложил съображения, че ищците са се поставили в уредената от чл.95 ЗЗД хипотеза на забава на кредитора защото неоправдано не са приели предложеното им от длъжника изпълнение. Преведената сума не съответствала на претендираната, но това не означавало, че изпълнението е частично съгласно чл.66 ЗЗД. Според въззивния съд тази разпоредба не намирала приложение в случай на нежелание на ищците да получат доброволно плащане на по-малко от дължимото, което е без правно значение, тъй като те не губят правото си да получат допълнително обезщетение по силата на съдебно решение във все още висящия исков процес. Използваният похват е счетен за несъобразен с морала и добрите нрави и с целта на законодателя компенсационният механизъм да способства за справедливо и бързо извънсъдебно уреждане на спора по изплащане на обезщетението. При тази аргументация е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на законна лихва върху доброволно изплатените обезщетения от по 90000 лв. от 23.06.2015г. – датата на събитието до 13.01.2017г. – датата на плащане, а след 13.01.2017г. искането за присъждане на законна лихва е отхвърлено. Върху разликата от 10000 лв. законната лихва е присъдена от 23.06.2015г. до окончателното й изплащане. С определение № 5/06.01.2020г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по уточнения въпрос за периода, за който застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в случай, че е направил доброволно плащане на пострадалото лице, но последното е върнало получените суми. Становището на състава на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, произтича от следното: В определението за допускане на касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е мотивирано с решение №108/04.10.2012г. по т.д.№ 441/2011г. на ВКС, І т.о. По въпроса, по който е било допуснато касационното обжалване, съставът е отговорил в решението, че изплатената от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ извънсъдебно сума, внесена от него в хода на делото по банкова сметка на влог на пострадалото лице, когато последното не е съгласно с размера на определеното обезщетение, но не го е върнало на застрахователя, следва да бъде отчетена (приспадната) от съда. Решението е постановено с оглед на твърдения на застрахователя, че доброволно извънсъдебно е превел част от претендираната от увреденото лице сума за обезщетение по разкрита на негово име сметка в търговска банка. Възражението на застрахователя за приспадане на преведената сума от размера на определеното от съда обезщетение не е уважено, тъй като по делото не е било доказано разкриването на банкова сметка от застрахователя и уведомяване на увреденото лице за това. Съдебният състав е посочил, че плащането по описания начин ще има погасителен ефект и застрахователят би могъл да се позове на него в изпълнителното производство. За да даде посочения отговор на правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, съставът на ВКС се е позовал на разпоредбата на чл.65, ал.1 ЗЗД, по аргумент от която е приел, че кредиторът не може да бъде задължен да получи частично плащане. Кредиторът сам е поискал доброволно уреждане на спора, поради което изплатената сума следва да се приспадне от определеното от съда обезщетение, тъй като противното би противоречало на принципа за определяне на дължимото възмездяване на претърпените вреди по справедливост и на принципа за забрана на неоснователното обогатяване. ВКС е мотивирал извода си за настъпване на погасителен ефект с направения превод по банкова сметка с разпоредбите на чл.226, ал.1 КЗ /отм./, определяща застрахователното обезщетение като парично задължение, което съгласно чл.68, б.“а“ ЗЗД е носимо и може да се изпълни от длъжника по правилата на чл.97, ал.1 ЗЗД. Настоящият състав на I търговско отделение споделя даденото разрешение в практиката на ВКС по отношение на отговора на правния въпрос. При направено плащане по банкова сметка на длъжника в хипотезата по чл.97 ЗЗД, когато плащането е частично, но не е върнато на кредитора, изпълнението има погасителен ефект и съответно кредиторът няма право на двойно плащане. Логичната последица от даденото разрешение е, че ако платената сума е върната от кредитора на длъжника, то предложеното изпълнение не погасява задължението. Фактите по спора, с който е сезиран съставът на ВКС в разглежданото производство, могат да се подведат под законовите разпоредби, обект на даденото казуално тълкуване. Спорът между страните е съсредоточен върху периода, за който се дължи законна лихва върху доброволно платеното и върнато обезщетение за неимуществени вреди, в която част липсва произнасяне от ВКС, но касаторите се позовават на мотивите в цитираното решение относно направения извод, че пострадалият не може да бъде задължен да получи частично плащане. В тази част, само относно позоваването на разпоредбата на чл.65, ал.1 ЗЗД (по аргумент от тази норма, но по смисъла на съображенията това е чл.66 ЗЗД), и то конкретно за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на увредено лице от застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, настоящият състав на ВКС не споделя изразеното становище в практиката. Следва да се има предвид, че в посоченото решение мотивът е свързан с конкретния спор – искане за уреждане на отношенията извънсъдебно от кредитора и право на приспадане на платеното от длъжника, ако то не е върнато на кредитора. По силата на чл.66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо, каквото е и паричното задължение за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от застрахователя по прекия иск на увреденото лице по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. За разлика от паричните задължения, възникващи от договор, задължението на застрахователя не е конкретно определено по размер към момента на сключване на застрахователния договор със застрахования. При смърт или телесни увреждания обезщетението се определя по заключение на застрахователна експертна комисия към застрахователя на виновния водач или по съдебен ред – чл.273, ал.1 КЗ /отм./. Кредиторът, който не е удовлетворен от предложеното му от застрахователя доброволно изпълнение, разполага с правото да претендира обезщетение в по-висок размер по съдебен ред (с изключение на случая на сключена спогодба, която урежда изцяло спора относно обезщетението). С оглед неопределеността на дължимата от застрахователя престация при сключване на договора и при настъпване на застрахователното събитие, ако стриктно се приложи правилото на чл.66 ЗЗД, то увреденото лице – кредитор с отказа си да получи изпълнение извършва преценка за това дали с предложеното доброволно изпълнение причинените му вреди са обезщетени изцяло или частично. Целта на регламентираното право по чл.66 ЗЗД не е кредиторът да направи изявление, насочено към постигане на съгласие по предметните предели на дължимата престация. Правото по чл.66 ЗЗД следва да се тълкува в смисъла на нормата на чл.63 ЗЗД за точно изпълнение на задълженията, поради което отказът на кредитора да приеме предложеното изпълнение по същество е изявление, че престираното не съответства на уговореното в договора в количествено отношение. При изпълнение чрез плащане на определен от застрахователя размер на обезщетението за вреди, с отказа си да го получи кредиторът изразява неудовлетвореност от предложеното обезщетение за причинените му вреди, а не прави изявление дали платеното съответства на уговорено. По тези съображения настоящият състав на ВКС приема, че правото на отказ по чл.66 ЗЗД на кредитора – увреден от непозволено увреждане да приеме предложеното му от длъжника – застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезщетение е ограничено. По принцип законодателното разрешение в нормата на чл.66 ЗЗД не се прилага при задълженията за периодично или разсрочено изпълнение с оглед на уговорените между страните отделни падежи на съответните части от общото задължение. От друга страна, отказът на кредитора да приеме частично изпълнение би противоречал на прогласения принцип на добросъвестност при изпълнение на задълженията съгласно чл.63, ал.1 ЗЗД, ако неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора – по аргумент от нормата на чл.87, ал.4 ЗЗД. Оправдан отказ по смисъла на чл.66 ЗЗД би бил налице при определено по основание и размер от застрахователя и прието от увредения обезщетение за вреди (съответно определено по съдебен ред) и частично плащане от застрахователя. В тези случаи следва да се извърши и преценка и за наличието на предпоставките по чл.95 ЗЗД и съотношението между изпълнена и неизпълнена част от задължението. По аргумент от правилото на чл.81, ал.2 ЗЗД, че неизпълнението на определено по размер парично задължение е винаги забавено, и предвид реда за определяне на обезщетението по чл.273, ал.1 КЗ /отм./, то с направеното плащане застрахователят изпълнява свое законово задължение, а до постигане на съгласие относно неговия размер с увредения или до определянето му по съдебен ред, отговорността на застрахователя е в размер на законната лихва. Законната лихва върху обезщетението се начислява по право, но независимо, че по същността си принципно се приема за мораторно обезщетение, тя притежава и характеристиките на компенсаторен механизъм за репариране на вредите от непозволено увреждане. Законната лихва се дължи от датата на забавата, която при непозволено увреждане настъпва и без покана съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД. Датата на настъпване на деликта предшества датата на заплащане на обезщетението и поради това законна лихва се дължи и за времето, през което застрахователят добросъвестно е изпълнявал задълженията си по чл.271 КЗ /отм./. В Кодекса за застраховането /отм./ е направено разграничение между лихвите, за които отговоря застрахователят – тези присъдени в тежест на застрахования съгласно чл.223, ал.2 КЗ /отм./ и лихвите по чл.271, ал.5 КЗ /отм./, дължими след изтичане на срока за произнасяне по претенцията за заплащане на обезщетение. В действащия Кодекс за застраховането в сила от 01.01.2016г. дължимите от застрахователя лихви са по-детайлно уредени (чл.497 КЗ), като принципите на отговорността не са променени. Следователно в застрахователното обезщетение се включват и лихви, които не са начислени вследствие на забава на застрахователя да заплати обезщетение на увредения, а представляват компенсация на увредения за времето, необходимо на застрахователя да определи обезщетението и да му изплати и лихвите върху това обезщетение, дължими от застрахования – делинквент. Съгласно разрешенията в ТР № 3/2017г. от 27.03.2019г. на ОСГТК на ВКС законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение, като точното изпълнение на задължението включва погасяване на главницата и на начислените до деня на плащането законни лихви. В този смисъл при предложено изпълнение от застрахователя, за да има изпълнението погасителен ефект и за да се ограничи правото на кредитора неоправдано да откаже да приеме изпълнението, застрахователят следва да престира определения от него размер на обезщетението заедно с дължимите към датата на плащането лихви. При наличието на посочените обстоятелства кредиторът – увредено лице с право на застрахователно обезщетение не разполага с правото да се позовава на правилото на чл.66 ЗЗД и да откаже да приеме предложеното му изпълнение. При връщане на платената парична сума плащането няма погасителен ефект, но кредиторът неоправдано не приема предложеното изпълнение и по силата на нормата на чл.95 ЗЗД изпада в забава. Забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на неговата забава и съответно при повторно предложено или осъществено принудително изпълнение длъжникът ще отговоря в размер на законната лихва от датата на забавата до датата на предложеното изпълнение, но не и след този момент. По изложените съображения на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на I търговско отделение на ВКС намира, че: „В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума, застрахователят дължи законна лихва върху тази сума от датата на забавата до датата на предложеното изпълнение.“ По същество на касационната жалба. Предвид отговора на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, доводите на касаторите, че не са длъжни да приемат неточно изпълнение, не са отказали необосновано частичното изпълнение и не са в забава, поради което неправилно въззивният съд е приложил разпоредбите на чл.66 и чл.95 ЗЗД, се явяват неоснователни. Касаторите не се позовават изцяло и само на правото си, че не следва да бъдат принуждавани да приемат частично изпълнение, а поддържат и тезата, че с направеното плащане на обезщетения от по 90000 лв. в хода на производството по делото застрахователят сам е определил реда на погасяване на вземанията, като е заявил, че погасява главница, но не и лихви. Доводите на касаторите са основани на твърдения за факти и обстоятелства, които са в противоречие със събраните доказателства по делото и с осъществените процесуални действия от страните и съда при разглеждане на спора по същество. С допълнителния отговор на исковата молба от 28.02.2017г. застрахователят е заявил, че във връзка с представената присъда относно отговорността на виновния за настъпване на ПТП водач, признава предявените срещу него искове и счита същите за основателни до размери от по 90000 лв. за всяка от ищците. С тази молба ответникът е поискал ищците да посочат банкови сметки, по които да се преведат сумите. С определение от 22.06.2017г. Софийският градски съд е задължил ищците да посочат в едноседмичен срок банкови сметки, по които ответникът да направи преводи с предупреждение, че неизпълнението на това указание ще бъде обсъждано в контекста на разпоредбата на чл.95 ЗЗД. С молба от 12.07.2017г. процесуалният представител на ищците адв. П. К. е заявила от името на ищците, че те считат за справедлив посочения в исковата молба размер на обезщетенията и не желаят частично плащане, като е направено позоваване на нормата на чл.66 ЗЗД. Заявено е и възражение срещу искането да се посочат банкови сметки, включително предупреждение за предприемане на действия при злоупотреба с личните данни на ищците от страна на ответника. С молба от 18.07.2017г. застрахователят е представил 2 броя банкови бордера от 13.01.2017г. за извършени преводи от по 104378,50 лв. по банкова сметка на всяка от ищците с основание за плащане „щета № 15410530078 и гр.д.№ 16459 СГС І-8“ и 2 броя банкови бордера от 16.01.2017г. за връщане на направените преводи от ищците на ответника. Към молбата е представена и справка за изчисляване на законната лихва, от която се установява, че лихвата върху сумата от 90000 лв. за периода от 23.06.2015г. до 16.01.2017г. е в размер на 14378,50 лв. В молбата от 18.07.2017г. ответникът е посочил, че плащанията в размери от по 104378,50 лв. са включвали главници от по 90000 лв. и лихви от по 14378,50 лв. След представянето на посочените доказателства ищците са поддържали становището си по молбата от 12.07.2017г. При тези доказателства се установява, че плащането от застрахователя на ищците по иска и връщането на платените суми са направени в хода на образуваното гражданско производство, както и че ответникът е предложил отново да извърши превод на сумите, до които признава исковете за основателни. От една страна, е налице неоправдано неприемане на предложеното изпълнение, тъй като плащането включва както определените от застрахователя главници, така и начислените до датата на банковия превод законни лихви. От друга страна, ищците са заявили изричен отказ да съдействат за изпълнение на задължението на застрахователя с молбата от 12.07.2017г., след като ответникът повторно е предложил изпълнение и първоинстанционният съд им е дал указания за посочване на банкови сметки. В този смисъл твърденията на касаторите са неверни, тъй като застрахователят е направил плащанията на 13.01.2017г. и е предложил отново плащане, както на главниците, така и на лихвите, а отразените в платежните документи суми съответстват на изявленията на ответника в молбата от 18.07.2017г. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд правилно е приложил материалния закон с оглед на даденото тълкуване на нормите на чл.66 ЗЗД и чл.95 ЗЗД, като изложените съображения от решаващия състав съвпадат с изразеното становище по правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване. Касационната инстанция приема за правилна и констатацията на апелативния съд, че процесуалното поведение на ищците по иска представлява злоупотреба с права. Предложеното и направено изпълнение от страна на застрахователя е в размер на 90 % от размера на определените от съда обезщетения за неимуществени вреди и включва и начислените лихви до плащането. При предявен иск за репариране на вредите, изразяващи в претърпени болки и страдания от ищците, вследствие на смъртта на тяхната майка, връщането на платените им в посочения размер суми, не би могло да има разумно житейско и логическо обяснение, освен да цели обезщетението да продължава да се олихвява до влизане в сила на съдебното решение. Касаторите не желаят да се съобразят с възможността за доброволно изпълнение на задълженията, какъвто е принципът на отговорността на застрахователя по прекия иск на увреденото лице, намерил по – точен израз в разпоредбите на действащия от 01.01.2016г. Кодекс за застраховането – чл.380 КЗ и чл.432, ал.1 КЗ. Въззивният съд правилно е определил периода, за която се дължи законна лихва върху обезщетенията в размери от по 90000 лв., а именно от 23.06.2015г. – датата на настъпване на застрахователното събитие до 13.01.2017г. – датата на плащане, а след тази дата искането за присъждане на законна лихва е отхвърлено. По изложените съображения решението на Софийски апелативен съд следва да се остави в сила в обжалваната част. По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят направените от ответника разноски по делото в размер на 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Разноски на касаторите не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3011/20.12.2018г., постановено по гр.д. №2112/2018г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №35/03.01.2018г. по гр.д.№16459/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на искането на К. И. Д. и Ж. И. Д. против „Застрахователна компания Уника“ АД, [населено място] за заплащане на законна лихва върху частта на присъдените им обезщетения от по 90000 лв. за периода след 13.01.2017г. ОСЪЖДА К. И. Д. и Ж. И. Д. и двете с адрес: [населено място], [улица], вх.Д, ет.1, адрес за призоваване: [населено място], [улица], офис 10, да заплатят на „Застрахователна компания Уника“ АД, [населено място], [улица], сумата от 300 лв. (триста лева) - разноски за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.