О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 45 гр. София ,23.01.2019г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари , през две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 3074 / 2018 год. и за да се произнесе съобрази следното : Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Национална агенция за приходите против определение № 321/03.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 270/2018 г. на Апелативен съд Бургас, с което е оставена без уважение частната жалба на същата страна против определение № 287/15.05.2018 г. по гр.д.№ 26 / 2018 г. на Сливенски окръжен съд в обжалваната му част, с която НАП е осъдена да заплати на Община Сливен сумата от 25 836 лева, представляващи съдебни разноски направени в заповедно производство по ч.гр.д.№ 4721/ 2017 г. на Сливенски районен съд. Жалбоподателят оспорва допустимостта на постановеното определение, тъй като със същото се присъждат разноски , понесени извън производството по чл.422 ГПК и това по издаването на заповед за изпълнение / в производство по обжалване разпореждането за незабавно изпълнение и за издаване изпълнителен лист и в производство по искане за спиране на принудителното изпълнение, по чл.420 ал.2 ГПК /. В евентуалност се оспорва правилността на въззивното определение, по идентични съображения. Акцентира се на самостоятелността на тези производства, понесените в които разноски подлежат на възмездяване в рамките на същите, както е и сторено, с оглед изхода им – неблагоприятен за Община Сливен, с присъждане на разноски в полза на НАП.Според страната, представеният договор за правни услуги от 15.11.2017 г. подлежи на тълкуване, досежно волята на страните, в какъв конкретен размер са договорили адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по всяко от посочените производства – по обжалване разпореждането за незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист, по искането за спиране по чл.420 ал.2 ГПК, а също и по подаването на възражение по реда на чл.414 ГПК. Ответната страна – Община Сливен – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общия селективен критерий по чл.280 ГПК, тъй като никой от двата въпроса не кореспондира с решаващите изводи на въззивния акт , както и поради необоснованост на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,както и поради необоснованост на алтернативно поддържаното основание по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК – „ очевидна неправилност”. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното : В полза на НАП е издадена заповед за незабавно изпълнение, за събиране на вземане от финансова корекция във връзка с изпълнение на договор за безвъзмездна финансова помощ, по оперативна програма на ЕС, срещу Община Сливен – по ч.гр.д.№ 4721/2017 г. на Районен съд Сливен. Подадената от Община Сливен частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и издаването на изпълнителен лист е оставена без уважение, с влязло в сила определение по ч.гр.д.№ 8/2018 г. на Окръжен съд – Сливен, с което , предвид изхода на делото, са присъдени разноски в полза на НАП. В хода на производството не са представени доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Община Сливен. Същата е подала и молба за спиране на изпълнението по чл.420 ал.2 ГПК, оставена без уважение ,с определение от 19.12.2017 г. по ч.г.д.№ 4721 / 2017 г.. Срещу заповедта за незабавно изпълнение е подадено възражение от длъжника, по реда на чл.414 ГПК, чрез упълномощени процесуални представители адв.К. и адв.Пенева, което е обусловило предявяването на иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК от кредитора НАП. Производството по същия е прекратено, с влязло в сила определение по гр.д.№ 26/2018 г. на Окръжен съд Сливен, предвид потвърждаването му от Бургаски апелативен съд – с определение по ч.гр.д.№ 269 / 2018 г. ,недопуснато до касационно обжалване, с определение на настоящия състав по ч.т.д.№ 3074/ 2018 г. . След постановяване определението за прекратяване на производството по чл.422 ГПК , по гр.д.№ 26 / 2018 г. на Окръжен съд Сливен, е постъпила молба по чл.248 ГПК, за допълването му, с присъждане на разноски , в полза на Община Сливен, понесени по заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл.422 ГПК – 33 680,40 лв. / присъдени, в която част определението по чл.248 ГПК не е атакувано и е влязло в сила / , както и за процесуално представителство в заповедното производство – 25 836 лева. Последните са присъдени , като доказано извършени до датата на подаване възражението по чл.414 ГПК – 23.11.2017г. , въз основа на договор за правни услуги от 15.11.2017 г., представен за пръв път в производството по гр.д. № 26 / 2018 г. на ОС – Сливен. С договора, Община Сливен е възложила на Адвокатско дружество „Г.,Т. и ко” процесуално представителство в заповедното производство и в исковото, в случай че се образува такова по чл.422 ГПК. Уговорени са възнаграждения за заповедното производство – 21 530 лева без ДДС , а за исковото – 28 067 лева без ДДС , като определено в съответствие със защитимия материален интерес и съобразно размерите в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да присъди възнаграждение за процесуално представителство в заповедното производство , с оглед изхода на исковото по чл.422 ГПК, съдът се е позовал на разрешението в т.12 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че съдът , разглеждащ иска по чл.422 ГПК следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобрази изхода на спора и разпредели разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Приел е за неоснователно възражението за прекомерност, по чл.78 ал.8 ГПК, установявайки, че договорените възнаграждения не надхвърлят минимално дължимите , съгласно Наредба № 1/2004 г. , съобразно защитавания материален интерес. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение по идентични съображения. Споделил е за неоснователен довода на НАП ,че за подаване на възражение по реда на чл.414 ГПК, предвид липсата на изискване за мотивирането му, Община Сливен не е била длъжна да ползва адвокатски услуги, позовавайки се на правото на страната да ангажира такива, запрета за което няма. Доколкото процесуалното представителство в производството по оспорване разпореждането за незабавно изпълнение и за спиране на принудителното изпълнение по чл.420 ал.2 ГПК е за защита на страната в рамките на заповедното производство, то и за същото се дължи самостоятелно възнаграждение . В изложението по чл.280 ГПК жалбоподателят поддържа недопустимост на постановеното определение, за което настоящият съд следи служебно и без необходимост от обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване, както и е формулирал следните въпроси: 1/ Следва ли да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, за защита в производства по чл.419 и чл.420 ГПК със съдебния акт, с който се разрешава спора по чл.422 ГПК ? и 2/ В случай, че жалбите на страната, на основание чл.419 и чл.420 ГПК са оставени без уважение, дължат ли й се разноски за адвокатско възнаграждение по тези дела , когато производството по установителния иск , на основание чл.422 ГПК, предявен срещу същата страна, е прекратено? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение, на основание чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Недопустимо е произнасянето когато е в противоречие с принципа на диспозитивното начало – по искане, различно от предявеното, поради неподведомственост на спора на съда, наличие на отрицателна процесуална предпоставка / пречка / или липса на положителна такава. Настоящото произнасяне не би могло да се квалифицира към никоя от тези хипотези. Община Сливен е претендирала възмездяване на разноски, поддържайки тезата, че има правото да ги претендира в производството по чл.422 ГПК, като понесени в производства, съставляващи част от заповедното производство и доколкото изходът на заповедното производство е предпоставен окончателно и единствено от акта на съда, постановен в производството по чл.422 ГПК. Позовала се е на възприетото в т.12 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните въпроси удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като отговор на същите е предпоставил решаващите изводи на въззивния съд: че длъжникът, срещу когото е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК , инициирал производства по чл.419 ГПК и чл.420 ГПК , има право на възмездяване на разноски с акта на съда в производството по чл.422 ГПК, ако същото е с позитивен за него резултат , като за присъждането им е без значение конкретния резултат в тези две производства. Не е обоснован, обаче, допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС : не е посочена непълната, противоречива или неясна правна норма, чието тълкуване е породило противоречива съдебна практика, съответно наведена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложение на такава норма, но явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Липсата на съдебна практика в отговор на поставения въпрос не удовлетворява изискването за обосноваване на този селективен критерий. Обосновано е, обаче, основание за допускане на касационното обжалване поради „ очевидна неправилност „ на въззивното определение, изразяваща се в установимо от мотивите на самия съдебен акт съществено нарушение на процесуалната норма на чл.78 ГПК, която във всичките си хипотези и съобразно разрешенията, приети в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя допустимо възмездяване на направени в съответното производство и доказани до приключването му съдебни разноски. Видно от мотивите на обжалваното определение, доказателства за понасянето им са представени едва с молбата за тяхното присъждане, по реда на чл.248 ГПК , с акта на съда по чл.422 ГПК и пред същия.Последното се потвърждава и от съдържанието на приложените ч.гр.д.№ 8/2018 г.и ч.г.д.№ 4721 / 2017 г. на Окръжен съд – Сливен, в които Община Сливен е представила единствено доказателства за упълномощаването на процесуалните си представители, не и за договорени и разплатени адвокатски възнаграждения в претендираните размери. Дори да биха били доказани разноски в производствата по чл. 419 ГПК и чл.420 ГПК, основателно би било възражението за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК .Видно от договора за правни услуги , възнаграждението на процесуалните представители е договорено в съответствие с минимума по чл.7 ал.2 т.6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно размера на претендираното вземане от финансова корекция /1 908 197 евро или 3 731 933 лева /. Настоящият състав намира, че с оглед осъществявана защита в частни по характер производства / чл.419 ГПК и чл.420 ГПК / , възнаграждението на процесуалния представител следва да се определи по чл.7 ал.1 т.7 от Наредбата. Съгласно разпоредбата, то се определя в размер на 1/3 от минималния размер за една инстанция според п р е д м е т а н а д е л о т о и и н т е р е с а н а с т р а н а т а , но не по-малко от размера по т.11 / 200 лева /. В производствата по чл.419 ГПК и чл.420 ГПК, обаче, длъжникът не търси защита срещу материалното право на кредитора по същество, тъй като с актовете на съда в тези производства длъжникът не би могъл да преклудира окончателно претендирането му, нито да установи материалната му незаконосъобразност.Следователно, не се касае за „ дело с определен интерес „, по смисъла на чл.7 ал.2 от Наредбата, а възнаграждението по чл.7 ал.1 т.7 от същата следва да се определи като за частно производство по неоценяем иск – т.4 / 300 лева / и съответно предпоставя минимален размер от 200 лева / чл.11 /. Претендираният размер го надхвърля 129 пъти. Какъв би бил разумният присъдим размер, с оглед фактическата и правна страна на спора в съответните производства, в случая е релевантно, предвид неоснователност на искането за възмездяване на тези разноски, с оглед незаявяването и недоказването им в производствата по чл.419 ГПК и чл.420 ГПК. Доколкото обоснованата „очевидна неправилност” по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК предпоставя произнасяне по съществото на спора , а същото би се ограничило до преждеизложените съображения само в случай,че тезата на Община Сливен , възприета от въззивната инстанция, би била споделена от настоящия състав,последният счита за необходимо да изложи мотивите си, поради които не я възприема, независимо от необосноваването на допълнителния селективен критерий по поставените въпроси. Несъстоятелно е позоваването на т.12 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.Същото се отнася до определяне на присъдимите , в едностранно протичащото, несъстезателно производство по издаване на заповед за изпълнение, разноски в полза на молителя, като предпоставени от изхода на спора, относно съществуването на материалното право на кредитора. Предпоставки за аналогия с възмездяването на разноски в производствата по чл.419 ГПК и чл.420 ГПК, по мнение на настоящия състав, няма, вкл. такава с т.5 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – присъждане на разноски за обезпечителното производство , с решението по съществото на спора относно обезпеченото вземане. Във всеки от двата случая, даденото разрешение изхожда от едностранния, несъстезателен в съответната фаза характер на производствата и пряката функционална обусловеност на спора за присъдимите разноски, направени във връзка с претендирането / в заповедното производство / , респ. с охраняването на претендираното / в обезпечителното производство / материално право на кредитора, от изхода на спора относно съществуването му. Не съществуването на материалното право, респ. отричането му, е същината на търсената в производствата по чл.419 ГПК и чл.420 ГПК защита, отнасяща се до привременното ограничаване на изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение, при това в интерес на длъжника,а не на кредитора.Няма пряка функционална обусловеност на резултата на същите от признаването или отричането на претендираното от кредитора материално право. Искането за спиране би могло да е неоснователно, независимо от неоснователност на иска по чл.422 ГПК, аналогично и жалбата срещу разпореждането за незабавно изпълнение. Такава възможност, обаче, е изключена между резултата в заповедното производство, приключващо с издаването на заповед за изпълнение, както е изрично прието и в мотивите на т.12 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, и резултата в производството по чл.422 ГПК. Изключена е и между охранителната функция на обезпечаването на спорното материално право на кредитора и резултата по обезпечения иск, поради което и законодателят е предвидил изрично отговорността за вреди от обезпечаването на неоснователен или недопустим иск, очевидно съобразявайки изначалната му материална незаконосъобразност. Поради това, няма основание да се изключи приложението на чл.81 ГПК за тези производства и понесените в същите разноски подлежат на възмездяване с постановените в същите актове на съда и съобразно изхода им. Следователно , с оглед негативния за Община Сливен резултат , правилно съдът е възмездил понесените от НАП , претендирани от Агенцията и доказани в същите разноски , с произнасянето си по реда на чл.419 ГПК и чл.420 ГПК. Недължимо са присъдени в полза на Община Сливен и разноски във връзка с мотивиране на възражение по чл.414 ГПК. Същото не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл.422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. Тъй като ответникът противопоставя именно п р а в о т о си на мотивиране на възражението, незапретено от закона, следва да се отчете, че същото следва да бъде упражнявано без злоупотреба / чл.3 ГПК /, каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се адвокатска защита, кумулативно - по подаване на възражение по чл.414 ГПК и по защитата срещу иска по чл.422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл.422 ГПК. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението.То е само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК. Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право. Искането на жалбоподателя за възмездяване на разноски за настоящото производство е неоснователно, тъй като производството по чл.248 ГПК не е самостоятелно, по смисъла на чл.81 ГПК, а само коректив по отношение на акта, постановен във вече проведеното исково производство. Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 321/03.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 270/2018 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено определение № 287 по гр.д.№ 26 / 2018 г. на Окръжен съд Сливен. ОТМЕНЯВА определение № 321/03.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 270/2018 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено определение № 287 по гр.д.№ 26 / 2018 г. на Окръжен съд Сливен и вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Община Сливен, за изменение, по реда на чл.248 ГПК , на определение № 235/18.04.2018г. по гр.д.№ 26/2018г. на Сливенски окръжен съд, за осъждане Национална агенция по приходите, на основание чл.78 ал.4 ГПК, да заплати на Община Сливен, разноски в размер на 25 836 лева , произтичащи от платени адвокатски възнаграждения за процесуалното представителство на страната в производства по чл.417 ГПК и чл.420 ГПК / ч.гр.д.№ 8/2018 г. и ч.гр.д.№ 4721 / 2017 г. на Сливенски окръжен съд /. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: