Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е
№ 72
[населено място], 29.06.2022г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо търговско отделение, в открито заседание на девети май, през две хиляди двадесет и втора година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1191/2021 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Й. К. против решение № 10132/05.02.2021г. по гр.д.№ 4413/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4386/17.06.2019 г. по гр.д.№ 295/2018 г. на Софийски градски съд, като краен резултат е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве„ АД иск, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - търпими от ПТП на 30.11.2016 г., причинено по вина на водача на застраховано при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите МПС – за разликата между присъдените 10 000 лева и до претендираните 75 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решене, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД – при определяне справедлив размер на обезщетението, вкл. поради несъобразеност на последното с икономическата конюнктура към момента на увреждането, ориентир за която са лимитите на застрахователна отговорност. Страната счита, че съдът единствено е маркирал този показател, както и съобразимите за определяне на обезщетението релевантни обстоятелства, но не е изложил мотиви относно основанието за занижаване на приетия от първоинстанционния съд за справедлив размер от 40 000 лева, съответно намален с изплатено от работодателя на пострадалия обезщетение по чл.238 ал.1 ЗМВР за същото увреждане, като телесна повреда претърпяна по повод изпълнение на служебните задължения. Счита, че в недостатъчна степен са съобразени едни и изцяло игнорирани други обстоятелства, значими за определяне размера на обезщетението, досежно характера, тежестта и последиците на претърпените увреди, продължителността на възстановителния период - 6 месеца, вместо възприетия от съда 1 месец, неудобствата, свързани с нуждата от чужда помощ в обслужването на ежедневните нужди за периода на обездвижване - 2 месеца, както и социалния и физически дискомфорт от невъзможността да борави пълноценно с лявата си ръка , търпейки ограничения и понастоящем. Касаторът оспорва правилността на извода на съда, че при определяне на дължимото обезщетение следва да се съобрази частичното репариране на търпимите болки и страдания, с полученото обезщетение по чл. 238 ал. 1 вр. с чл. 239 ал. 1 ЗМВР, в размер на 6 174 лева. Оспорва и присъждането на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 28.07.2017 г. / датата на изтичане на тримесечния срок за произнасяне на застрахователя, съгласно чл. 496 ал. 1 КЗ / , вместо от 27.04.2017 г. / датата на предявена от пострадалия претенция пред застрахователя /.
Ответната страна - ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве „ АД – оспорва касационната жалба, като счита, че въззивното решение не страда от пороци, а определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е надлежно мотивиран въз основа на правилно установена от доказателствата фактическа обстановка и справедлив. По начало счита въведените от касатора доводи за фрагментарни и необосновани.
С определение № 108/10.03.2022 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на критерия за справедливост, залегнал в чл.52 ЗЗД – обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК , с ППВС № 4/1968 г. и решенията по т.д.№ 900/2019 г. на ІІ т.о., т.д.№ 490/2012 г. на ІІ т.о. ,т.д.№ 767/2011г. на ІІ т.о. и т.д.№ 795/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС и по въпроса - Коя е началната дата на лихвите за забава върху обезщетението, в условията на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя ? – обоснован в идентична хипотеза , с приетото в решение по т.д.№ 2466/2018 г. на І т.о. на ВКС.
За да се произнесе, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290 ГПК, настоящият състав съобрази следното :
В исковата молба ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди от претърпени увреди, в причинност с ПТП по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите , автомобил , както следва : контузия на глава, мозъчно сътресение , разкъсно-контузна рана на скалпа в лява слепоочна област, предпоставило оперативно лечение – реинплантация на скалпа, контузия на гръдния отдел на гръбначния стълб, навяхване и разтягане на ставния апарат на гръдната част на гръбначния стълб. Ищецът твърди, че лявата му ръка е била обездвижена за два месеца, което препятствало самостоятелното обслужване на ежедневни нужди. Изпитвал силни болки, будещи го нощем. Ищецът твърди, че продължил да изпитва болки в лявата раменна става 5 месеца след увреждането, като след преглед при ортопед – травматолог по този повод твърди установена причинност със същото на все още търпими ограничени и болезнени движения в лявата раменна става, с нарушена абдукция , леки парестезии по 2, 3 и 4 пръсти, нарушен захват на лявата ръка и лека хипотрофия на делтоидната мускулатура. Ищецът твърди , че търпи болки в лявата раменна става и понастоящем , като ръката му е деформирана и движенията й са ограничени. Сочи за създаващ му емоционален дискомфорт грозен, видим белег в лявата слепоочна област, както и че като цяло болките и неудобствата в процеса на възстановяването го направили раздразнителен и тревожен.
За установяване на претърпените болки и страдания са приети съдебно - медицинска експертиза, съобразила и представена по делото медицинска документация, като е разпитан и един свидетел. Същият – син на ищеца – твърди, че тежкият възстановителен период е бил от около 2 месеца след увреждането, в който пострадалият е бил обездвижен , нуждаел се от чужда помощ, загубил значително тегло, а общият възстановителен период бил 6 месеца. Свидетелят твърди, че и понастоящем ищецът не може да вдига хоризонтално и получава болки при застудяване и при леко физическо натоварване. Назначената СМЕ е разграничила 65 - дневен лечебен процес от общия възстановителен процес от 6 месеца, въз основа на представената медицинска документация. Посочено е, че остатъчни последици от травмата са козметичния видим белег в лявата слепоочна област, с дължина 5 - 6 см. и болезнеността в рамото при отвеждане на ръката над 100 градуса. Вещото лице изрично е отрекло посочените в исковата молба парестезии на пръсти да са в причинност с травмата, доколкото не е установена такава на шийния отдел на гръбначния стълб или контузия на брахиалния плексус. В експертизата / данни от прегледа / е посочена лека деформация в лявата акромиоклавикуларна област и ограничение във вътрешната ротация на лява раменна става от 10 - 15 градуса, различно от установения болкови синдром при вдигане на ръката над 100 градуса / абдукция /. При разпита в о.с.з. на 28.05.2019 г. вещото лице е пояснило, че се касае за неправилно зарастване с около 1 см. по-нагоре, което не се отразява на функцията на раменната става и раменния пояс, бидейки единствено естетически дефект, но може да провокира болки при голямо натоварване. Също при разпита, вещото лице е пояснило, че отразеното в раздела „ данни от медицинския преглед „ ограничение във вътрешната ротация на лява раменна става от 10-15 градуса все още се наблюдава , т.е. е пропуснато в заключителната част на експертното заключение, коментираща единствено болковия синдром при вдигане на ръката над 100 градуса .
Въззивният съд е определил размер на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Д. К. в причинна връзка с ПТП от 30.11.2016 г., в общ размер от 16 174 лева и присъдил такова в размер на 10 000 лева, предвид изплатени на ищеца – в обезщетяване на търпими болки и страдания от същите увреждания, квалифицирани като трудова злополука – 6 174 лева. За да обоснове този размер съдът е съобразил вида на получените увреждания – контузия на главата с лекостепенно мозъчно сътресение, разкъсно – контузна рана в лява слепоочна област с дължина от 5 см. с отлепване на скалпа, изкълчване на лява акромиоклавикуларна става / ставно съчленение между ключицата и външния край на гребена на лопатката / - счетено за най - тежкото и предпоставило най-дълъг оздравителен период, контузия с навяхване и разтягане на ставния апарат на гръдната част на гръбначния стълб – всички те предпоставящи временно разстройство на здравето без опасност за живота, като изкълчването е нарушило функцията на левия горен крайник за период от 65 дни. Отчел е, че мозъчното сътресение не е било съпроводено със загуба на съзнание, нито е наложило високоспециализирани изследвания на мозъка и черепа или специализирано лечение, а получените контузни рани са лекувани консервативно, без хирургична намеса. Приел е, че обездвижването на лявата ръка, с оглед изкълчването на ставата , е било с продължителност 1 месец и причинило неудобства, предвид наложило се ползване на чужда помощ за същия период, за което съдът изрично е кредитирал показанията на св. К. / същите сочещи 2 месеца /. Приел е общ оздравителен / вероятно в смисъл на лечебен / период от 1 месец / при посочени от вещото лице 65 дни /, въпреки че в мотивите по-горе е съобразено обстоятелството, че периода на нарушена функция на левия горен крайник е бил 65 дни. Не е обсъждан общ възстановителен период от 6 месеца, според заключението на СМЕ, основано на медицинската документация. Съдът е счел за установено от доказателствата, че ищецът напълно се е възстановил от травмите, без очаквания за други неблагоприятни последици, освен остатъчния козметичен белег в лявата слепоочна област и неправилното зарастване на раменната става, отразяващо се върху естетиката, не и върху функцията на ставата и възможно да провокира болки при натоварване, каквито са приети за възможни и при промяна на времето. Както се посочи по-горе констатираната деформация е разграничена от вещото лице в заключението му спрямо останалите / освен болки при натоварване и промяна на времето / остатъчни последици от увреждането - ограничение във вътрешната ротация на лява раменна става от 10 - 15 градуса и болезнеността в рамото при отвеждане на ръката над 100 градуса.
Досежно началния момент на лихвата за забава въззивният съд е приел, че такава се дължи от изтичането на тримесечния срок по чл. 496 ал. 1 КЗ, вместо от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие.
По първия правен въпрос :
Съгласно ППВС № 4/1968 год. и създадената по приложението на т.11 от същото задължителна съдебна практика, понятието „справедливост„, по смисъла вложен от законодателя, не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към обхвата и характеристиката на търпимите вреди, които съдът следва да съобрази и оцени, за да определи адекватен стойностен еквивалент на вредите. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о, решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., вкл. цитираните от касатора, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, но следва да бъдат съобразени, като израз на икономическите условия към момента на настъпване на увреждането.
По втория правен въпрос :
Отговор на същия е даден в решение № 128 по т.д.№ 2466/2018 г. и решение № 60112 по т.д.№ 122/2020 г. на І т.о. на ВКС, който отговор настоящият състав напълно споделя, като изоставя , като погрешно, възприетото в свое решение по т.д.№ 2013/2019 г.. Кодекса на застраховането в сила от 01.01.2016 г. изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава - чл. 497 КЗ - от отговорността му за забава, като функционално обусловена от отговорността на делинквента – „когато застрахованият отговаря за тяхното / на лихвите / плащане „ – чл. 494 т.10 КЗ, чл.493 ал.1 т.5 КЗ вр. с чл. 429 ал. 2 т. 2 вр. с ал.3 вр. с чл. 430 ал. 1 т. 2 КЗ. От кумулативното приложение на посочените разпоредби следва, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие / в срока по чл.430 ал.1 т.2 КЗ / или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496 ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава. Отграничаването по период и размер на двата вида лихви за забава в диспозитива на решението по прекия иск е излишно, тъй като би било от значение само при основание за регрес спрямо делинквента.
По съществото на касационната жалба :
Видно от преждепосоченото, при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съдът не е съобразил обективно установени по делото факти, релевантни за определянето му – всички остатъчни последици от увреждането / ограничение във вътрешната ротация на лява раменна става / и всички съпътстващи ги и към момента болки / при извеждане на лявата ръка над 100 градуса /, действителния период на търпими от обездвижването на раменната става ограничения и неудобства от ползване на чужда помощ – 2 месеца, вместо възприетия от съда 1 месец - установим от доказателствата и разграничен в рамките на общия 6 –месечен възстановителен период / също неотчетен /, като период на интензивни болки и страдания. Неправилно съдът е приел пълно възстановяване и търпими в бъдеще единствено болки при натоварване и смяна на времето, след като вещото лице споделя нарушена вътрешна ротация на лява раменна става до 15 градуса и понастоящем, както и болки при отвеждане ръката над 100 градуса. Съдът не е коментирал част от обстоятелствата като ирелевантни, макар установени, а ги е пропуснал, респ. не ги е оценил изобщо, а други е недооценил спрямо приноса им към обхвата и съдържанието на търпимите болки и страдания, спрямо която му правораздавателна дейност намира приложение чл. 52 ЗЗД. Накърнената функция на лява раменна става в две направления и създаваните от това неудобства и съпътстващи болки, както и видимо нарушената естетика при неправилното зарастване на ставата, както и остатъчният белег на видимо място, който е нормално да провокира емоционален дискомфорт у ищеца, предпоставят присъждането на по-високо по размер обезщетение, което настоящият състав определя на 30 000 лева.
От така определения размер следва да се приспадне изплатеното еднократно обезщетение от работодателя на ищеца, на основание чл. 238 ал.1 ЗМВР. Разпоредбата е специална, спрямо разпоредбата на чл.78 от Закона за държавния служител, за ангажиране обективната, безвиновна отговорност на работодател, в случай на претърпяна телесна повреда при или по повод изпълнение на служебни задължения от служител, т.е. в хипотеза на служебно, а не трудово правоотношение, при това възникнало в системата на МВР. ЗМВР, съответно ЗДС не изключват приложението на чл.54 от ЗЗД - в случай на изплатено от пострадалия или на неговите наследници обезщетение съответната администрация да има право на регресен иск срещу виновното за това лице, когато същото не е нейн служител / когато същото е нейн служител е хипотеза, уредена в чл.80 от Закона за държавния служител /. В решение № 395 по гр.д.№ 1538/ 2011 г. на ІV г.о. ВКС, въз основа на разрешенията в решение по гр.д.№ 4161/2008 г. на ІV г.о. на ВКС и определение по ч.гр.д.№ 329/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, макар в хипотеза на ангажирана отговорност на работодателя по чл.200 КТ / но доколкото се касае за пълно сходство в обуславящите я съществени елементи с тази по чл.238 ЗМВР / е прието, че „ регресният иск по чл.54 ЗЗД на заплатил обезщетението работодател срещу делинквента цели отговорността за вреди да бъде понесена от този, който ги е причинил, което е основен правен принцип. От друга страна, отговорността на застрахователя по застраховка „ гражданска отговорност„ е договорна и функционално свързана с отговорността на застрахования делинквент – застрахователят е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди / чл. 223 КЗ /.С оглед защитата на интересите на увредените лица законодателят е установил на тяхно разположение прекия иск срещу застрахователя по чл.226 КЗ /отм./. От друга страна застрахованият делинквент, който вече е удовлетворил увреденото лице, също разполага с правото да получи обезщетение от застрахователя / чл.229 КЗ /. Именно от систематичното тълкуване на чл.54 ЗЗД вр. с чл. 226 и чл.229 КЗ следва, че няма пречка работодателят, който чрез заплащане на обезщетение по чл.200 КТ вече е удовлетворил пострадалия свой работник или служител, да насочи регресните си претенции за връщане в патримониума си на платеното не срещу делинквента, причинил трудовата злополука и увреждането, а направо срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност„. Това следва от основната идея при застраховането - именно застрахователят, извършващ застрахователна дейност по занятие, да поеме риска от настъпване на застрахователното събитие.“
Така приетото разрешение дава отговор и в настоящата хипотеза , макар на частично обезщетяване на търпимите вреди , като се съобрази, че основен принцип на правото, изведен от забраната за допускане на неоснователното обогатяване е, че длъжникът не може да изпълни два пъти едно и също нещо. Делинквентът дължи на увредения репариране на вредите такива, каквито последният е претърпял , а когато едно лице поема задължението за обезщетяване по силата на договор / застрахователят / или по силата на закона / работодателят / , то неговото изпълнение е вместо прекия причинител на вредата , но все в рамките на отговорността, която последният носи. При едно или повече задължени лица вместо и освен делинквента, отговорността на всеки от тях поотделно и общо не би могла да надвиши действителния размер на претърпените вреди. Ако работодателят заплати частично или пълно обезщетението, то съгласно приетото в решение по гр.д.№ 1538/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, което настоящият състав напълно споделя, същият има регресен иск спрямо застрахователя на делинквента, какъвто би имал и делинквента към застрахователя на гражданската си отговорност, ако той би платил. С предварителното приспадане на вече платеното от работодателя от изплащаното по прекия иск застрахователно обезщетение се съобразява именно тази отговорност на застрахователя, за пълния дължим размер на обезщетението, която, независимо дали работодателят последващо би предявил иска си спрямо него или спрямо делинквента , винаги ще следва да бъде ангажирана до пълния размер на застрахователното обезщетение, при доказани всички останали предпоставки за това. Ако не би било приспаднато вече изплатеното застрахователят на гражданската отговорност на делинквента би платил обезщетение в по-голям размер от дължимото – веднъж на пострадалия и веднъж на работодателя му по реда на регреса, а пострадалият би получил повече от действително дължимото, в разрив с принципа за недопускане на неоснователното обогатяване. Даденото разрешение се извежда логично и от разпоредбата на чл. 470 КЗ.
Следователно и след приспадане на сумата от 6 174 лева от справедливото обезщетение от 30 000 лева, дължимото обезщетение по чл.432 ал.1 КЗ възлиза на 23 826 лева, при присъдени от въззивния съд 10 000 лева или ще следва да се завиши с допълнителни 13 826 лева. За разликата до претендираните 75 000 лева въззивното решение следва да бъде потвърдено. С оглед отговора на втория правен въпрос, законната лихва върху застрахователното обезщетение ще следва да се присъди от датата на предявяването от ищеца на писмена претенция пред застрахователя – 27.04.2017 г. .
С оглед изхода на делото и като се зачете размера на коригираното от въззивния съд възнаграждение за процесуалния представител на ищеца в първа инстанция / 714,78 лева / и за дължима от ответника държавна такса за първоинстанционното производство / 450 лева / , както и че процесуалният представител на ищеца – адв. С. – претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 от ЗАдв. вр. с чл. 7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / предвид цената на иска , респ. обжалваемия интерес във въззивна и касационна инстанции / , ще следва ответникът да бъде осъден да заплати допълнително адвокатско възнаграждение, в размер на 53 лева за първа и по 512,50 лева за въззивна и касационна инстанции - или допълнително сумата от 1 078 лева , както и да заплати допълнителна държавна такса за всички инстанции, в размер на 1 086 лева , от които допълнително 503 лева за първа, 276,52 лева за въззивна и 306,52 лева / 276,52 + 30 / - за касационна инстанция.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл. 293 ал.1 ГПК


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯВА решение № 10132/05.02.2021г. по гр.д.№ 4413/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която предявеният от Д. Й. К. против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве„АД иск, с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди , търпими от ПТП на 30.11.2016 г., причинено по вина на водача на застраховано при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите МПС, е отхвърлен за разликата между присъдените 10 000 лева и до размера от 23 826 лева, както и в частта , в която решение № 4386/17.06.2019 г. по гр.д.№ 295/2018 г. на Софийски градски съд е потвърдено досежно началния момент на дължимата законна лихва върху застрахователното обезщетение – 28.07.2017 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве „ , на основание чл.432 ал.1 КЗ, да заплати на Д. Й. К. допълнително – над присъдените от първоинстанционния съд 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди в размер на 13 826 лева, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 27.04.2017 г. до окончателното й изплащане, както и да заплати законна лихва върху присъденото обезщетение от 10 000 лева – в която част ,досежно размера, първоинстанционнтото решение е оставено в сила , а въззивното потвърдено - считано от 27.04.2017 г. до окончателното му изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10132/05.02.2021г. по гр.д.№ 4413/2019 г. на Софийски апелативен съд в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг : Живот и Здраве„ АД , на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК вр. с чл.38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 от ЗАдв. , да заплати на процесуалния представител на Д. К. - адв. Д. С. допълнително възнаграждение за първа инстанция – в размер на 53 лева , както и по 512,50 лева за процесуално представителство във въззивна и касационна инстанции или общата сума от 1 078 лева ,в допълнение към присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение от 714,78 лева , в която част решението, в частта за дължими разноски , е оставено в сила от въззивна инстанция.
ОСЪЖДА ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве „ АД да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 1 086 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ю

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: