Р Е Ш Е Н И Е № 231 Гр. София, 10 юни 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми май през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 418/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава Тридесет и трета от НПК, образувано по искане на защитниците на осъдените Д. Х. П. и С. Е. Д. за възобновяване на н. о. х. д. 19784/2012 год. на Софийски районен съд и за отмяна на постановената по него присъда в частта, с която двамата са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, както и на решението по в. н. о. х. д. № 1626/2014 год. на Софийски градски съд, с което е потвърден първоинстанционният съдебен акт в тази му част. Исканията се основават на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. В искането на защитника на осъдения П. се сочи, че въззивната инстанция е нарушила разпоредбите на чл. 107, ал. 2 от НПК, тъй като е оставила без уважение доказателствените искания на осъдените. Изразява се несъгласие с доказателствения анализ на редовните съдебни инстанции, тъй като е дадена вяра на експертно заключение, изготвено от вещо лице без необходимите специални знания и в същото време е игнорирано заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза. Възразява се и срещу изводите относно авторството на деянието. Сочи се, че не са били разяснени правата на осъдения да се ползва от някоя от диференцираните процедури по Глава двадесет и седма и двадесет и девета от НПК, с което е нарушено правото му на защита, както и че във въззивното решение е посочен различен номер на делото. Излагат се и доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като с оглед неразумно дългата продължителност на наказателния процес, санкцията е следвало да бъде индивидуализирана по реда на чл. 55 от НК. В искането на защитника на осъдения С. Д. се поддържа, че редовните съдебни инстанции са нарушили материалния закон, тъй като с оглед предвиденото наказание за престъплението по чл. 129 от НК към момента на деянието е била приложима разпоредбата на чл. 78 А от НК. Твърди се, че инстанциите по фактите са допуснали нарушение на чл. 14, ал. 1 от НК, тъй като са основали изводите си относно авторството на деянието единствено върху показанията на пострадалия и негови близки. Изтъкват се противоречия в свидетелските показания в различните фази на наказателния процес относно броя и външния вид на лицата, нанесли побой на пострадалия. Изразено е несъгласие с аргументите на въззивната инстанция да кредитира заключението на единичната съдебномедицинска експертиза вместо това на комплексната експертиза. Сочи се, че е налице противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт досежно часа, в който е извършено инкриминираното деяние, както и че поправките в протокола за разпит на уличено лице от 02. 02. 2000 год. не са оформени съобразно изискванията на НПК. Поддържа се, че наложеното наказание е явно несправедливо предвид изтеклия продължителен период от време. В съдебно заседание осъденият Д. П. поддържа искането и моли съда да го уважи. Защитникът му поддържа предложението по съображенията, изложени в него и пледира да бъде възобновено наказателното производство по делото. Осъденият С. Д. не изразява лично или чрез защитник становището си във връзка с искането за възобновяване на наказателното производство. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище, че не са налице предпоставките за възобновяване на наказателното производство. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване на двамата осъдени е допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимирани страни, в установения от закона срок и има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е основателно, макар и не по всички съображения, изложени в него. С присъда от 11. 02. 2014 год., постановена по н. о. х. д. № 19784/2012 год. Софийският районен съд, НО, 108 състав е признал Д. Х. П. и С. Е. Д. за виновни в това, че на 10. 07. 2000 год. около 22.00 часа в [населено място], на [улица] до охраняем паркинг в съучастие помежду си и с трето неустановено по делото лице, като съизвършители причинили на К. П. С. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение движението на ляв горен крайник, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК ги е осъдил на по четири месеца лишаване от свобода, като ги е оправдал по обвинението деянието да е извършено посредством нанасяне на удари в коремната област. На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на така наложените наказания за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда П. и Д. са признати за невинни в това по същото време и на същото място в съучастие помежду си и с трето неустановено по делото лице, като съизвършители да са извършили действия грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на основание чл. 304 от НПК съдът ги е оправдал по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Присъдата е била проверена по въззивни жалби на подсъдимите и с решение от 01. 09. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 1626/2014 год. Софийски градски съд, НО, първи въззивен състав е била потвърдена изцяло. Доколкото присъдата на първата инстанция обхваща две престъпления и за едното от тях – това по чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, Д. и П. са признати за виновни, а за другото – това по чл. 325 от НК, са оправдани и предвид изричната разпоредба на чл. 421, ал. 3 от НК и изложените в искането съображения, е необходимо да се подчертае, че предмет на проверка по реда на извънредния способ е въззивното решение в частта му, с която е потвърдена осъдителната присъда. Преди всичко следва да получат отговор доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността или неоснователността им зависи дали ще бъдат поставени на обсъждане останалите аргументи в искането, отнасящи се до неправилно приложение на материалния закон и до явна несправедливост на наложените наказания. На първо място следва да се отбележи неоснователността на възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на досъдебното производство, които не са били съзрени от въззивната инстанция. Действително в протокола за разпит на уличено лице от 02. 02. 2000 год. на л. 28, т. 1 от ДП има извършени дописвания и поправки, които не са удостоверени с подписа на участващите лица, а и по отношение на двамата осъдени (тогава уличени) са налице съществени непълноти, но това не дава основание да се счита, че правото на защита на Д. и П. е било нарушено предвид последващото им привличане в качеството на обвиняем с постановления от 17. 10. 2006 год., които съдържат всички необходими реквизити и отговарят на изискванията на НПК. От своя страна обвинителният акт не се отклонява от фактическите рамки, поставени в постановленията за привличане, а посоченият в началото му час на извършване на деянието – 22.30 часа, макар да се различава от приетото по-долу относно времето на извършване на деянието – 22.00 часа, не води до неяснота в обвинението, доколкото представителят на държавното обвинение последователно е поддържал по-нататък, че посегателството над К. С. е осъществено около 22.00 часа. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитника на осъдения П. за нарушаване правото му на защита, тъй като не са му е разяснено, че може да поиска разглеждане на делото по реда на диференцираните процедури по Глава двадесет и седма и Глава двадесет и девета от НПК. Освен че се касае за правна възможност, а не за процесуално право на подсъдимия с кореспондиращото му задължение за съда да уважи искането му за разглеждане на делото съобразно посочените особени правила, възражението не държи сметка, че съгласно ТР № 2/2009 год. на ОСНК съкратено съдебно следствие може да бъде проведено само при първото разглеждане на делото. Проверяваните в настоящото производство съдебни актове са постановени след като присъдата веднъж вече е била отменена и делото е било върнато от СГС на друг състав на районния съд за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила. При първото му разглеждане производството е протекло по общия ред, поради което поначало е било недопустимо н. о. х. д. № 19784/2012 год. да бъде разгледано по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Несъстоятелни са и аргументите свързани със сгрешения номер на делото във въззивното решение. При внимателен прочит на съдебния акт е очевидно, че е допусната техническа грешка, която не поражда съмнение относно предмета на произнасяне на градския съд. Основателни са единствено доводите на защитниците, отнасящи се до аналитичната дейност на въззивната инстанция. Основният спорен въпрос по делото е свързан с наличието на причинна връзка между побоя, нанесен от осъдените на пострадалия и констатираното десет дни по-късно увреждане – плексопатия на левия горен крайник с денервация на левия делтовиден и триглав мускул. За да приеме, че същото има травматичен произход и е причинено от действията на П. и Д., СГС се е доверил на заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвено по писмени данни в хода на досъдебното производство. Същевременно изводите на комплексната експертиза са били отхвърлени по съображения, че при два от възможните механизми на получаване на увреждането – изкълчване и разтягане на ръката, невинаги остават външни белези, както и че не е изключена индивидуална реакция на тялото на пострадалия и допуснати пропуски при първоначалното освидетелстване на К. С.. Тези изводи на въззивния съд са произволни и не съответстват на разясненията, дадени в хода на въззивното съдебно следствие от експертите съдебен медик и невролог, че при всички случаи увреждането е съпроводено с масивно кръвонасядане в областта на раменния пояс или на ключицата, каквото не е отразено в нито едно от съдебномедицинските удостоверения. Наред с това без коментар са оставени констатациите на д-р Г. и д-р С., че описаното от д-р К. в удостоверението от 12. 07. 2000 год. охлузване по външната повърхност на лявото рамо с размери 2/0,3 см по своята локализация не може да обоснове извод за травматична генеза на увреждането, още повече, че поначало то не може да бъде отнесено към побоя от 10. 07. 2000 год., тъй като в документа е посочено, че е с червеникава коричка, а с оглед окислителните процеси на хемоглобина, ако е с двудневна давност, то би следвало да бъде с надигната кафеникава коричка. Не е обсъдено становището на експертите, че, за да бъде установено по категоричен начин дали заболяването е с травматичен или болестен произход, не е достатъчно извършването на електромиографско изследване, а е необходим и задълбочен клиничен преглед и рентгенография, за каквито диагностични дейности отсъстват доказателства по делото, а единственото основание за приемане на травматична генеза от страна на лекаря, изготвил последното, трето по ред удостоверение от 31. 07. 2000 год., е съобщеното от пострадалия при снемане на анамнеза. Игнорирано е обстоятелството, че при К. С. вещите лица са установили наличие на тежки дегенеративни промени на шийните прешлени, които също водят до засягане на нервните окончания в тази област на тялото и до плексопатия. В тази връзка е било необходимо да се установи доколко е възможна обратната зависимост – вследствие на засягането на плексуса и денервацията на левия делтовиден и триглав мускул да се стигне до засягане на шийните прешлени. От друга страна аргументът на градския съд за индивидуална реакция на организма на пострадалия представлява предположение, което не се основава на доказателствата по делото и е недопустимо съгласно чл. 303, ал. 1 от НПК. Разбира се, суверенно право на въззивния съд е да кредитира едни или други доказателствени източници, както и да възприеме едно или друго експертно заключение и касационната инстанция не би могла да дава каквито и да било указания в тази насока. В правомощията и е единствено проверката за спазване на процесуалните правила при формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, а отбелязаното по-горе недвусмислено води до извод за нарушаването на чл. 14 от НПК. Изложеното прави безпредметно обсъждането на доводите на осъдените за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание, защото изисква наказателното производство да бъде възобновено и въззивното решение да бъде отменено в частта му, с която е потвърдена осъдителната присъда за престъпление по чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а делото да бъде върнато в тази му част за ново разглеждане на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. Така мотивиран и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА в. н. о. х. д. № 1626/2014 год. по описа на Софийски градски съд като ОТМЕНЯ постановеното по него решение от 01. 09. 2014 год. единствено в частта му, с която е потвърдена присъдата на Софийски районен съд, с която Д. Х. П. и С. Е. Д. са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. ВРЪЩА делото в тази му част на Софийски градски съд за ново разглеждане в тази част от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.