34 12 Р Е Ш Е Н И Е № 50153 София, 13 декември 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 596/2022 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитниците на подсъдимия И. З. Д., и по жалба на частните обвинители Д. Д. Д. и З. Г. А., чрез техния повереник, срещу въззивна присъда № 3/10.03.2022 г., постановена по ВНОХД № 551/2021 г. от Апелативен съд – Пловдив. Касационната жалба на подсъдимия Д. и постъпилите две допълнения към нея от защитата се позовават на всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Мотивите на въззивната присъда са характеризирани като схематични, непълни и повърхностни. Изброяват се редица пропуски в мотивировката на атакувания съдебен акт и пренебрегване на установени обстоятелства, които имат отношение към разрешаване на въпроса дали в случая защитата на подсъдимия Д. явно не съответства на нападението. В тази връзка се изтъкват и допуснати противоречия в мотивите на присъдата и необсъждане на експертните изводи по Допълнителната комплексна съдебномедицинска и балистична експертиза (ДКСМБЕ). С позоваване на чл. 118 от НПК се оспорва оценката на съда за допустимост на част от използваните гласни доказателствени средства – показанията на полицейските служители, които са извършвали действия по разследване и са снемали обяснения от подсъдимия Д.. При тези аргументи се настоява за присъствие на съществено процесуално нарушение – липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 във вр. с ал.1, т. 2 от НПК. Поддържа се и довод за неяснота в диспозитива на въззивната присъда, защото апелативният съд е потвърдил осъждането на подсъдимия Д. по чл. 339 от НК, срещу която част на проверявания първоинстанционен акт не е имало въззивна жалба. Нарушението на материалния закон се подкрепя също с доводи за противоречивост в мотивите и необсъждане на конкретни обстоятелства, установени по делото. Явната несправедливост на наложеното наказание е видяна в отказа на съда да събере доказателства, свързани с характеристиката на подсъдимия Д.. Отправените искания са за отмяна на въззивната присъда на основание чл. 354, ал. 3, т.2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Алтернативно, за оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 119 от НК. В първоначално подадената жалба от името на частните обвинители Д. и А. има позоваване на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК, като се заявява, че наложеното на подсъдимия Д. наказание е явно несправедливо, защото е определено при баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства и неправилно е приложено условното осъждане. Посочено е, че допълнителни доводи и съображения по смисъла на чл. 320, ал.4 от НПК (вероятно касаторът е имал предвид чл. 351, ал. 4 от НПК, бел. ВКС) ще бъдат изложени след запознаване с мотивите на присъдата. Настоява се на основание чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК касационната инстанция да увеличи размера на наложеното наказание лишаване от свобода и да постанови ефективното му изтърпяване. В представеното допълнение е развита тезата за неяснота и противоречивост в мотивите на въззивната присъда по отношение на определеното наказание и начина на изтърпяването му, което е квалифицирано като липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2, пр. 1 от НПК. Отправените искания са за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно за изменение на същата, като се увеличи наложеното наказание лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно ефективно. В съдебното заседание пред третата инстанция подсъдимият И. Д. и неговите защитници поддържат жалбата по изложените в нея съображения и искания. Частните обвинители Д. Д. и З. А. не се явяват, редовно призовани. Жалбата и допълнението към нея се поддържа от упълномощения повереник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира за неоснователни и двете жалби и пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда от 27.09.2021 г., постановена по НОХД № 900/2020 г., Окръжният съд – Пловдив е признал подсъдимият И. З. Д. за невинен, като на основание чл. 304 от НПК във вр. с чл. 12, ал. 1 от НК го оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 119 във вр. с чл. 115 от НК. Със същата присъда подсъдимият Д. е бил признат за виновен и осъден по чл. 339, ал. 1 от НК за държането на огнестрелно оръжие и боеприпаси, без надлежно разрешение, за което му е наложено наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските, сторени по делото. С атакуваната сега въззивна присъда, постановена по протест и жалба на частните обвинители, апелативният съд на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която подсъдимият И. Д. е бил оправдан по чл. 119 във вр. с чл. 115 от НК. Признал подсъдимия за виновен в това, че на 02.03.3018 г. умишлено умъртвил Ж. Д. Д., като убийството е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради което и на основание чл. 119 във вр. с чл. 115 от НК го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК определил на подсъдимия Д. едно общо наказание (наложени му за престъпленията по чл. 119 и по чл. 339 от НК) в размер на две години и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от четири години. Подсъдимият е бил осъден да заплати направените пред въззивната инстанция съдебни разноски. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Посочените съдебни актове не са единствени по делото. По внесения обвинителен акт срещу подсъдимия Д. първоначално е образувано НОХД № 241/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, като с постановената по него присъда той е бил оправдан на основание чл. 304 от НПК във вр. с чл. 12, ал.1 от НК по обвинението по чл. 119 във вр. с чл. 115 от НК. Осъден е за извършено престъпление по чл. 339 от НК, за което на основание чл. 58а, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от три години на основание чл. 66 от НК. По протест на прокурора и жалба на частните обвинители Д. и А. с решение № 73/27.05.2020 г., постановено по ВНОХД № 500/2019 г., Апелативен съд – Пловдив е отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане на първата инстанция. ІІ. Предмет на касационен контрол е въззивната присъда само в частта й, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия И. Д. за извършено от него престъпление по чл. 119 във вр. с чл. 115 от НК. Потвърденото осъждане на подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 339 от НК не е оспорено от страните по делото. По жалбата на подсъдимия Д.. Оплакванията за допуснато абсолютно процесуално нарушение, аргументирани със съществени непълноти и противоречия в мотивите на въззивната присъда, липсата на ясна позиция по въпроса за допустимостта на конкретни доказателствени източници (или части от тях), отсъствие на задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, конкретно заключението по ДКСМБЕ, са основателни. Касационната инстанция намира, че съвкупността от допуснатите нарушения обуславя извод за реализиране на касационното основание по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК – липса на мотиви, което предпоставя невъзможност да се извърши проверка относно правилното приложение на закона. Прегледът на процесуалната дейност на апелативния съд и съдържанието на изложените мотиви указва неизпълнение на задълженията му като въззивна инстанция за цялостен фактически, доказателствен и правен анализ и отклонение от стандарта, установен в разпоредбите на чл. 14, чл. 107, чл. 339, ал. 3 във вр. с чл. 305 от НПК. В мотивите на присъдата, предмет на касационен контрол, се съдържа пресъздаване на фактологията, приета от първата инстанция, и солидаризиране с направения от нея доказателствен анализ, доколкото почти буквално е възпроизведен същият. Отразено е, че установените фактически обстоятелства обуславят други изводи, свързани със съставомерността на деянието, а именно за убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Въззивният съд е заявил съобразяване със задължителните указания, дадени с ППВС № 12/1973 г., но на практика не е приложил тези принципни положения. Последователна е съдебната практика, че въпросът дали защитата явно несъответства на характера и опасността на нападението е фактически и се разрешава с оглед на конкретните обстоятелства по делото. Именно в тази насока проверяваният съдебен акт разкрива противоречия и непълноти при излагане на съдебната теза. Така на стр. 18 от мотивите може да се прочете, че подсъдимият Д. е произвел не един, а три изстрела в посока на пострадалия Д.. Посочените данни обаче са несъвместими с изложената по- напред фактология (стр.3 от мотиви, съответно стр.15), където е отразено, че първият от общо трите произведени изстрела от Д. е бил предупредителен във въздуха. Допуснатото противоречие компрометира убедителността на направените изводи, тъй като броят на изстрелите, произведени в посоката на пострадалия, очевидно е част от аргументацията на съда за превишаване пределите на неизбежната отбрана. В атакувания съдебен акт е споделено становището, че „..нападнатият може да използва по-интензивни средства и начини за отбрана от тези, използвани от нападателя и не е задължен да избира и засяга само неуязвими части от тялото му, но това трябва да е съобразено с характера и опасността на нападението..“. Веднага след това е подчертано, че в случая подсъдимият е използвал по-интензивно средство за отбрана (огнестрелно оръжие) от използваното от пострадалия (нож и табела), с което е превишил пределите на неизбежната отбрана. Декларативно поднесеното съждение не позволява да се разкрие действителната воля на съда. Не са изложени конкретните съображения, довели до направата на посоченото решаващо заключение при заявената преди това позиция, впрочем в съгласие с разбирането на съдебната практика, че ползването на по-ефикасни (интензивни) средства на защита не всякога обосновава извод за превишаване пределите на неизбежната отбрана. Поставяйки факта на използваното от подсъдимия огнестрелно оръжие в центъра на своите, макар и кратки, разсъждения, съдът е пропуснал обсъждането му в контекста на всички останали обстоятелства, които имат отношение към съответствието между „нападение“ и „защита“. Спекулативно е използван и аргументът, че подсъдимият е „произвел няколко изстрела по тялото на Д.“ при установеното по делото, че само един от тях е реализирал проникване в тялото на жертвата, и в тази връзка не без основание се възразява от касатора. На следващо място, въззивният съд е изброил критериите, почерпени от съдебната практика (виж, стр. 19 от мотиви), въз основа на които се преценява наличието на уредената в чл. 12, ал. 2 от НК хипотеза на превишаване пределите на неизбежната отбрана. Принципно, няма пречка съдът да се позовава на утвърдено в съдебната практика становище по един или друг въпрос от процесуално или материалноправно естество, като това разбира се не трябва да е самоцелно. Очертаните критерии са подлежали на съобразяване в рамките на приетата за доказана фактология по делото, което не е обективирано в съдебния акт по дължимия от закона начин. В тази връзка съдът е приел за удачно да направи кратък коментар единствено относно мястото на нападението, което е „в гаража, а не в дома на подсъдимия“. Неразкрито в мотивите остава обаче какво е вложеното от съда разбиране за посоченото обстоятелство, което по принцип би могло да се причисли към тези от значение за опасността на нападението (виж, т. 7 от ППВС № 12/73г.) и какъв е неговият принос за обосноваване на възприетата съдебна теза. Вероятно направената по този начин забележка е израз на несъгласието на въззивната инстанция с възприетото от основния съд, че самото проникване в чужд имот нощем и с взлом е престъпление по чл. 170 от НК (виж мотиви, л. 309-гръб от НОХД № 900/2020 г.). По отношение на останалите възприети от въззивния съд критерии е направено обобщението, че се вземат предвид „всички посочени по-горе фактически обстоятелства“. Приложеният декларативен подход при съдебното обсъждане е неприемлив, от една страна, с оглед на констатираните по-горе противоречия в мотивите на въззивната присъда. А от друга, защото въззивният съд се е въздържал да изрази своето становище за характера на нападението, към което се отнасят видът и обектът на защита (обществените отношения, срещу които обективно и субективно е насочено нападението), съответно дали в разглеждания случай нападението е престъпление и ако е така – обстоятелствата, които характеризират степента на обществената му опасност. Непълнотата на съдебните разсъждения в тази насока указва още и на неизпълнение на задължението на въззивния съд да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, в мотивите на която присъства и аргументация, че противоправното нападение, реализирано от пострадалия, се е изразило в три отделни престъпни прояви (чл. 170, чл. 196 и чл. 130 от НК). Съвсем отделен е въпросът дали дадената от окръжния съд правна характеристика на така обособените от него три деяния е точна и съобразена с установените по делото факти. Направеното от въззивния съд заключение, „че ефективността на упражнената от подсъдимия неизбежна отбрана е могла да се изпълни и без причиняване смъртта на нападателя“, не е съпроводено от разяснения по какъв друг начин в конкретната обстановка той (подсъдимият) е имал възможност да стори това, за да не бъде нарушен балансът между нападението и защитата. Освен това, приемайки квалификацията по чл. 119 от НК, съдът е следвало да изложи съображения и за субективната съставомерност на деянието. Излишно е да се аргументира неоспоримата постановка, че убийството по чл. 119 от НК е умишлено и поради това от субективна страна е необходимо деецът да съзнава, че превишава пределите на неизбежната отбрана, че за отблъскване на нападението не е необходимо нападателят да бъде лишен от живот. Касационната проверка констатира непълнота и в тази насока, защото въпросът за умисъла не е разискван детайлно в мотивите на присъдата, в чието съдържание е следвало да залегнат и такива съображения, което обуславя пореден извод за неприсъствие на надлежни мотиви. В допълнението към касационната жалба е отправен упрек, че въззивният съд не е съобразил заключението на ДКСМБЕ, конкретно т. 4, което заключение според защитата насочва, че при произвеждане на изстрела нападателят е бил наведен напред, довело до нараняване в областта на гърдите, и опровергавали тезата за изстрел, насочен в тялото на същия. По повод тези възражения следва да се посочи, че те не биха могли да получат отговор от настоящия съдебен състав. Това е така, защото конкретно обсъждане на изводите по тази експертиза относно позицията, в която е бил пострадалият при произвеждането на поразяващия изстрел, (виж, стр. 108 и сл., т. 2 от досието на досъдебното производство) не е обективирано в постановения съдебен акт. Кратките разяснения по повод заключението на коментираната експертиза показва единствено, че съдът само е маркирал към какво е било насочено експертното изследване, но не е изложил конкретни съображения как изяснените обстоятелства относно : позицията на тялото на пострадалия при прострелването му, съответно на подсъдимия; траекторията на куршума, причинил нараняването, влияят върху въпросите от значение за правилното решаване на делото. Всъщност, става дума за непълнота в оценъчната дейност на съда по повод депозираното експертно становище, отразено в отговор на поставените задачи, съответно неяснота дали въз основа на същото се правят изводи, относими към предмета на доказване. Поддържаната от защитата оценка на експертното заключение не може да попълни отсъствието на съдебни разсъждения в тази насока, дължими от решаващия съдебен състав. Още по-малко е възможно да се приеме, че лансираната пред касационната инстанция собствена на касатора интерпретация на експертното мнение – за изстрел насочен в краката на пострадалия, но попаднал в тялото му поради заетата от него позиция, е непременно вярна. По –нататък с позоваване на чл. 118 от НПК дейността на въззивния съд е оспорена и с доводи за неправилна съдебна преценка на процесуалната годност на свидетелските показания на полицейските служители Т., П., Б., М., М., които по мнение на жалбоподателя са извършвали действия по разследване и са снели обяснения от подсъдимия. Възраженията са частично основателни в контекста на заявената претенция за качеството на съдебния акт. По отношение на тези свидетели формално не са налице основанията по цитираната от защитата процесуална норма, тъй като те не са участвали в производството в друго процесуално качество. Служителите на МВР, ангажирани с оперативно-издирвателни мероприятия, не са участници в самата процесуална дейност. Показанията на коментираните свидетели безспорно възпроизвеждат и изявленията на подсъдимия Д., получени при беседването с последния. В мотивите към въззивната присъда неколкократно е заявено, че доказателствено значение имат само данните относно лични възприятия на свидетелите, но не и информацията от проведените оперативни беседи. На фона на тази позиция въззивният съд (а преди това и окръжният) е намерил за необходимо да пресъздаде пространно именно тази част от посочените гласни доказателствени източници. Така структуриран съдебният акт очевидно е породил съмнението у защитата, че чрез разпита на полицейските служители в процеса е въведено и съдържанието на проведените беседите (снемане на обяснения), а от там и твърденията за недопустимото им използване. Все в обсъжданата насока подлежи на отбелязване и това, че съдът е отличил като важен елемент от доказателствената съвкупност показанията на К. М.-началник на сектор „Криминална полиция“, като по идентичен начин е пресъздал буквално тяхното съдържание. Необяснимо по отношение на същите в мотивите на присъдата не се откриват формирани изводи във връзка с доказателственото им значение, доколкото в тях също се съдържат и данни, получени при беседването на свидетеля с подсъдимия, съответно какво налага различното им третиране като годен източник в тази част. Проявената в известна степен непрецизност при отграничаване обхвата на ценимия доказателествен материал не би могла самостоятелно да обуслови наличие на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, но също отдалечава проверявания съдебен акт от изискванията на чл. 305 от НПК. За изчерпателност и в отговор на доводите в жалбата за неяснота в диспозитива на въззивната присъда настоящият съдебен състав отбелязва тяхната неоснователност. Предметът на въззивната проверка, очертан от разпоредбите на чл. 313 и чл. 314 от НПК, за разлика от касационната, включва проверка на цялостната правилност на невлязлата в сила присъда, независимо дали съдебният акт е обжалван или протестиран частично. В разглеждания случай въззивната инстанция не е открила недостатъци в дейността на окръжния съд относно осъждането на подсъдимия Д. за извършено престъпление по чл. 339 от НК, поради което е потвърдила първоинстанционната присъда в тази й част. Упражненото правомощие по чл. 338 от НПК, наред с това по чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК, не води до неяснота и/или противоречие във въззивния съдебен акт. Обобщено казано, противоречията в мотивите на въззивната присъда, допуснатите съществените непълноти в съображенията относно редица обстоятелства от значение за преценката на обективната и субективна съставомерност на деянието по чл. 119 от НК, препятстващи възможността да се изведе действителната воля на решаващия съдебен състав, представлява нарушение от категорията на абсолютните такива по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Констатираните нарушения подлежат на отстраняване единствено по реда на чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК – чрез отмяна на въззивната присъда в оспорената част и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд. С оглед основанието за отмяна на въззивния съдебен акт твърденията за нарушение на материалния закон, подкрепени в жалбата преимуществено с доводи за процесуални нарушения, съответно претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание, не подлежат на самостоятелен анализ. По жалбата на частните обвинители Д. Д. и З. А.. При този изход на делото е безпредметно да се обсъждат доводите на частните обвинители за явната несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Д.. Изложените от касаторите аргументи подлежат на коментар от инстанцията по същество в предвидените от закона хипотези при новото разглеждане на делото. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда №3/10.03.2022 г., постановена по ВНОХД № 551/2021г. от Апелативен съд- Пловдив, ОСВЕН В ЧАСТТА, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия И. З. Д. по обвинението по чл. 339, ал. 1 от НК. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в отменената част на въззивния съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.